Решение № 98 от 28.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 737/2010 г.

Решение № 98 от 28.02.2011 г. на ВКС по н. д. № 737/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Татяна Кънчева Производството е образувано по искане на осъдения Л. З. Г. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 347/2007 г. по описа на П. районен съд и отмяна на постановената по него присъда. В саморъчно изготвеното от осъдения искане, озаглавено "въззивна жалба", като основание за възобновяване на делото е посочена разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В същото време са изложени съображения, сочещи на основанието по чл. 423, ал. 1 от НПК - за незаконосъобразно проведено задочно производство, за което осъденият нямал познание. Развити са доводи и за явна несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание защитата на осъдения поддържа искането и развива съображения за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че оплакването за явна несправедливост на наказанието е неоснователно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните намери за установено следното: С присъда № 724/03.12.2009 г. по нохд № 347/07 г. Плевенският районен съд признал Л. Г. за виновен в извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194 вр. чл. 29, ал. 1 б. А и б. Б вр. чл. 20, ал. 2 от НК и е осъден на две години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Присъдата не е обжалвана и протестирана и е влязла в сила на 18.12.2009 г. Върховният касационен съд приема, че искането е процесуално допустимо. Видно от приложеното по делото писмо на О. дирекция на МВР, носещо дата 02.06.2010 г., осъденият Г. е задържан в [населено място], Ф. на база издадена европейска заповед за арест и екстрадиран в България за изтърпяване на наказания по други пет осъждания. Доколкото съдът няма друга информация за момента на узнаване на присъдата по нохд № 347/07 г., то приема, че това е станало на 01.06.2010 г., когато е изготвено горепосоченото писмо. Разгледано по същество искането е неоснователно. Върховният касационен съд намира, че не е налице основанието по чл. 423, ал. 1 от НПК за възобновяване на наказателното производство. Безспорно е, че досъдебното производство е проведено с участие на обвиняемия Г. - лично е привлечен като обвиняем за кражбата / постановление от 11.01.2007 г./, в негово присъствие са предявени и материалите по разследването /протокол от 11.01.2007 г./. След образуване на съдебното производство е призован лично за първото съдебно заседание и му е връчен препис от обвинителния акт- видно от подписана от него призовка на 14.02.2007 г. Видно от съдебния протокол, Г. се е явил и е участвал лично в първото по делото заседание на 04.06.2007 г. Бил е уведомен за следващото съдебно заседание, не се е явил и съдът е започнал процедура по издирването му. Приложените по делото съдебни книжа сочат, че съдът е извършил необходимите усилия да установи и призове искателя, който е търсен в затворите и арестите на страната. С телеграма № 57539/07 г. е обявен за общодържавно издирване, но местонахождението му не е установено. При тези данни, съдът правилно е приел, че са налице условията по чл. 269, ал. 3 от НПК, назначил е служебен защитник и е провел и приключил делото в отсъствие на подсъдимия. Доводите, че не е уведомяван по никакъв начин за наказателното производство и не е участвал в процесуално следствени действия са лишени от фактическо основание. Категорични са доказателствата, че след като е имал познание за воденото съдебно преследване срещу него, Г. съзнателно се е укрил и сам се е поставил в невъзможност да участва в производството и да организира защитата си. Не е налице и основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК за възобновяване на производството. Единственият наведен довод за явната несправедливост на наказанието се свежда до това, че то не съответства на деянието, което било "незначително и нищожно". Върховният касационен съд намира, че при индивидуализацията на наказанието, районният съд в достатъчен степен е отчел невисоката стойност на отнетото имущество и продължителността на съдебния процес, вина за която има и самият осъден. Определил е наказание в рамките на минимума на предвиденото в нормата на чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК, поради което няма фактическо или правно основание за намаляването му. Другите доводи, изложени от служебния защитник, касаят касационно основание, което не е релевирано в искането на осъдения. Като взе предвид горното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение