Решение № 405 от 18.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1440/2014 г.

Решение № 405 от 18.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1440/2014 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда № 108/11.04.14 г., постановена от РС-Пазарджик /ПзРС/ по Н. О. Х. Д. 1911/13 г., подсъдимият Н. Л. Л. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "а", пр. 1 вр. ал. 1, б. "б", пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, което е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от четири години. Така постановената присъда е потвърдена с решение № 129/11.07.14 г., постановено от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по В. Н. О. Х. Д. 252/14 г. Във визирания в процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /11.07.14 г./, на 26.08.14 г. е постъпило искане от осъдения чрез неговия защитник, в което са развити оплаквания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Иска се възобновяване на второинстанционното наказателно производство, отмяна на решението на ПзОС и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; или изменение на същото чрез преквалифициране на процесното деяние в по-леко наказуемо такова, в рамките на което да се редуцират наложените наказания; или само да се намалят наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС. В съдебно заседание пред ВКС осъденият и неговият защитник поддържат искането с отразените в него доводи. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по това производство, намира за установено следното: ПО КАСАЦИОННОТО ОСНОВАНИЕ ПО чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. На първо място се претендира допускане на съществено процесуално нарушение, тъй като решаващите съдилища са направили превратен доказателствен анализ по отношение на състоянието на пострадалото лице и по-точно с оглед характера на конкретно нанесеното му телесно увреждане. Според самия осъден неправилно решаващите инстанции са приели, че на потърпевшия П. е причинена тежка, а не средна телесна повреда /без да се спори за механизма на нанасяне на същата/, тъй като след извършената спрямо него хирургическа интервенция е престанала да съществува опасност както за живота, така и за здравето му. Такова оплакване се отправя не за първи път пред съдебните инстанции и ПзРС и ПзОС са му дали отговор, който неотклонно не устройва Л. Той оспорва изводите на съдебните инстанции в обсъжданата насока, но по същество се спори с приети по делото експертни заключения. Затова, за да отговори на изтъкнатото пред него възражение, ВКС трябва да направи ретроспекция на важимите експертизи, защитата им пред съдебния орган и становищата на самите съдилища. Според приложената на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза по писмени данни, на П. е поставена диагноза следната диагноза в здравното заведение: Контузия на главата; Остър субдурален хематом на дясната мозъчна хемисфера; Компресия на мозъка; Оток на мозъка; Вклиняване на мозъка; Контузия на мозъка; Д.; Охлузвания по лява гръдна половина и по лявото бедро. На 25.05.13 г. той е приет по спешност в клиниката по неврохирургия при УМБАЛ [фирма] в [населено място]. На същата дата е опериран по спешност, като е отворен черепът му в дясната слепоочнотеменна област на главата; извършена е евакуация на острия субдурален кръвоизлив над дясната голямомозъчна хемисфера, декомпресия на мозъка, хемостаза и дренаж. На 06.06.13 г. пострадалият е бил изписан за дома в съзнание, но делириоподобно състояние и ГКС=15 точки. Констатирано е, че неизвършването на спешната оперативна интервенция би довело до фатален изход за пострадалия. Направен е генерален извод, че закритата тежка мозъчна травма, протекла с усложняване /вклиняване на мозъка/, е причинила постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. В съдебно заседание 30.01.14 г. вещото лице, изготвило експертизата, е защитило същата, като е дало разяснения, че е работило по нея в близко време след деянието /десетдневен период на хоспитализация/ и не намира основание за промяна на заключението и след изслушване на показанията на свидетелката П. Предвид убедителното оспорване от страна на защитата на осъдения, съдът е назначил тройна съдебно-медицинска експертиза в състав-съдебен лекар, неврохирург и психиатър, които след запознаване с материалите по делото и представяне на медицинска документация за потърпевшия, да дадат отговор на въпроса какъв вид и степен е телесното увреждане, по какви критерии се признава това, има ли динамика в състоянието на потърпевшия, която да е довела до промяна във вида и степента на телесното увреждане и ако да, към кой момент. Отговорът, представен от назначените вещи лица, е същият като посочения по-горе, що се касае до характера на причинената телесна повреда, като са изяснени и критериите за това. Уточнено е, че опасността за живота на Г. П. е съществувала реално до провеждането на хирургичната интервенция, следоперативния престой в КАИЛ, престоя в клиниката до изписването от нея, когато тя е преминала. Но неминуемо би се стигнало до летален изход и само благодарение на оказаната своевременна високоспециализирана медицинска помощ, най-тежкото причинено увреждане се преценява по критерий постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Отделно от това в психичен порядък се установяват леки към умерено изразени церебрастенни прояви /предимно от дистенно естество/ и средни по степен на изразеност паметови нарушения, предимно от репродукционно естество, свързвани с прекараната черепно-мозъчна травма от 24.05.13 г., което представлява средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 НК. В съдебно заседание на 11.04.14 г. специалистите са защитили експертното си заключение пред съда, като са разяснили, че макар и да става дума за най-лекото по вид вклиняване в мозъка /вследствие на удара хематом е притиснал мозъчното полукълбо, което се е изместило под фалца и е притиснало и другото/, оздравителният процес не би могъл да настъпи без хирургична намеса. Увредените мозъчни тъкани при протеклото усложнение /вклиняването на мозъка/ са невъзстановими поради неспособността им за регенерация. Изложеното дотук е намерило място в мотивите към първоинстанционната присъда, като е отчетено, че постоянството се отнася до общото разстройство на здравето, а не до опасността, която то създава. Внимателно са обсъдени указанията, дадени в ППВС 3/79 г., като характерът и степента на телесната повреда са преценени към момента на самото й нанасяне, а не към последващите благоприятни изменения в резултат на лекарска намеса, при които има подобрения в оздравителния процес. Такъв подход е предприет и от въззивната инстанция. Тя е обсъдила постулатите, заложени в т. 7, 13 и 17 от цитираното ППВС 3/79 г., в светлината на събраните доказателства и отправените възражения от страна на защитата, и е препотвърдила изразеното от първостепенния съд становище. ВКС не намира основания да не възприеме очертаната теза. В искането за възобновяване не се сочат някакви нови съществени аргументи, които да водят до различни размисли по производството в обсъждания смисъл. Очевидно обаче трябва да се дадат пояснения, че принципната разлика между тежката и средната телесни повреди се състои в това, че при тежката /както са изразени конкретните й проявления в чл. 128, ал. 2 НК/ се стига до унищожаване на жизненоважни органи или функции на организма. Средната телесна повреда се характеризира със съществено анатомично или функционално засягане, непрестанно или лимитирано във времето, без обаче да се стига до пълно унищожаване на съответния орган или съответната функция на организма. По-нататък, що се касае до конкретно вмененото "постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота", в т. 7 на ППВС 3/79 г. се допуска общото разстройство на здравето да последва само от увреждането на някой орган или система на организма; увреждането не може да се възстанови и представлява реална опасност за живота; за съставомерността на деянието е необходимо опасността да съществува и да е реална, а не да е налице всеки момент /постоянно/, което изискване се отнася за общото разстройство на здравето. В този контекст и с оглед отразеното по-горе причинено увреждане на П. и невъзстановимостта на органа, законосъобразно е преценено наличието на тежка телесна повреда, а не на средна такава под формата на разстройство на здравето, неопасно за живота или разстройство на здравето, временно опасно за живота- чл. 129, ал. 2 НК и т. 13 от ППВС 3/79 г. Дали потърпевшият видимо /както осъденият твърди в случая/ е подобрил състоянието си поради навременната и успешна хирургична намеса, поради лечението или поради силата на организма си при оздравителния процес- все благоприятни промени според т. 17 на ППВС 3/79 г., това не се отразява на квалификацията на деянието при установено първоначално телесно увреждане. На следващо място се настоява за ярко нарушаване на правото на защита на подсъдимия, тъй като въззивната инстанция не е допуснала свидетели, които да установяват актуалното здравословно състояние на потърпевшия от една страна, а от друга - неприемането на снимков материал, изпратен от искателя до съда, отново в тази връзка. ВКС намира тези възражения за несъстоятелни. Решаващата инстанция няма задължение да удовлетворява всяко направено от страните доказателствено искане, а при отказ да се стори това - да се твърди допускане на нарушение от категорията на чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 НПК. Съдът не е длъжен да допусне събиране на доказателства по искане на страните /и служебно/, когато това се отнася до неотносими към предмета на доказване по чл. 102 обстоятелства; когато вече има събрани относими доказателства и претендираните биха били натрупващи се еднородни такива, от които се извлича извод за един и същи факт, подлежащ на доказване; когато доказателственият стандарт е строго очертан в закона.