Решение № 8207 от 9.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1664/2011 г.

Решение № 8207 от 9.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 1664/2011 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Ангел Стоянов Стоянов с адрес гр. Нова Загора, представляван от процесуалния си представител адв. Георги Георгиев срещу решение № 425 от 21.12.2010 г. по адм. д. № 525/21.12.2010 г. на Административен съд Стара Загора, с което е отхвърлено оспорването на заповед № 2007009223/13.12.2007 г. на директора на ОДП Стара Загора (сега ОДМВР), за наложена на основание чл. 78, във връзка с чл. 76, т. 3 от ЗБДС (сега ЗБЛД) принудителна административна мярка "временно ограничение за напускане на страната и отказ за издаване паспорт на български гражданин" до отпадане на основанието. Сочат се касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, с доводи, че издадената заповед е в противоречие с разпоредбата на чл. 27, § 1 от директива 2004/38/ ЕО, която забранява ограничаване на движението на гражданите от държавите членки на Европейския съюз с позоваването на съображения за икономически цели. Излагат се доводи за нарушаване на правото по чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България за свободно напускане на пределите на страната, което може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Ответникът не е взел становище по делото. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата. Настоящата инстанция намира, че жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. За да отхвърли подадената жалба, съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 76, ал. 3 (отм.) от ЗБДС (ЗБЛД) за налагане на принудителна административна мярка, административният орган е действал при условията на оперативна самостоятелност и преценката по целесъобразност не подлежи на съдебен контрол. Изложени са мотиви, че със заповедта не е преследвана цел, различна от законоустановената в действащата към този момент норма на чл. 76, т. 3 от ЗБЛД. Счетено е, че актът е законосъобразен, за което е достатъчно наличието на материалноправните предпоставки визирани в правната норма и липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. За неоснователно е прието възражението, че са нарушени нормите на Директива 2004/38/ЕО. Решението е неправилно. Разпоредбата на чл. 76, ал. 3 (отм., ДВ, 82 от 16.10.2009 г.) от ЗБДС (сега ЗБЛД) предвижда, че може да не се разреши напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица и към чуждестранни такива, установени по съдебен ред, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение. Съгласно тълкувателно решение № 2/22.03.2011 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд заповедта, с която се прилага принудителна административна мярка "забрана за напускане на страната" на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност (чл. 76, т. 3 отм.) подлежи на отмяна от съда, когато противоречи на Директива 2004/38/ЕО. Като гражданин на Европейския съюз касаторът има право свободно да се движи и да пребивава на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите и на мерките, приети за тяхното осъществяване. С чл. 27, § 1 от директивата се допуска единственото ограничение на свободата на движение на гражданите на ЕС и то е от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Изрично е забранено позоваването на такива съображения за икономически цели. По силата на § 2 от същата общностна разпоредба, мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. От своя страна, личното поведение на лицето трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция (§ 3 на чл. 27). Директивата позволява по-благоприятно третиране на лицата в рамките на националните правни системи (чл. 37), което означава, че не допуска мерки, отегчаващи правния им статус. В контекста на изложеното, сравнявайки предвиденото в закона ограничение с чл. 27, § 2 и 3 от Директивата, включително с оглед практиката на Съда на ЕС, е видно, че наложената на жалбоподателя принудителна административна мярка не отговаря на изискванията на директивата за цел, пропорционалност и съображения с оглед на личността. Налагането на ограничение на свободата на движение на основание единствено наличие на парично задължение без да бъдат спазени изискванията на чл. 27, § 2 и 3 от Директивата представлява несъответствие на българската правна норма с общностното право. Като е приел обратното, първоинстанционният съд е приложил неправилно закона. Визираните в чл. 27, § 2 и 3 от директивата изисквания не съществуват като такива в нормата на чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС (сега ЗБЛД), поради което административният орган не ги е обсъждал. Установявайки факта на неплатените и необезпечени задължения, административният орган, би могъл да наложи ограничение на свободата на движение на жалбоподателя, ако беше преценил, че той, с това си задължение, представлява действителна, сериозна и реална заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Липсват мотиви относно пропорционалността на наложеното ограничение с оглед поведението на касатора, както и за това, че с наложеното ограничение ще бъде постигната легитимната цел - събиране на дължимите задължения. При това положение наложената на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС (сега ЗБЛД) от българския законодател мярка не отговаря на допустимите от общностния акт ограничения. Тя налага ограничение на свободата на движение на основание, непредвидено в Договора за функциониране на Европейския съюз и в актовете по прилагането му. Предвид горното, обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено поради нарушение на материалния закон и тъй като фактите по спора са изяснени вместо него да бъда постановено друго, с което обжалваната заповед да бъде отменена в цялост. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,