Решение № 6232 от 12.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9540/2013 г.

Решение № 6232 от 12.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 9540/2013 г., III о., докладчик съдията Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Наско Лалев Лалев от гр. София, подадена чрез адв. Гинка Черничерска, срещу решение № 2255 от 05.04.2013 г., постановено по адм. дело № 9481/2011 г. от Административен съд - София-град. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът - Министерството на вътрешните работи, в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, юрк. Иванов, оспорва жалбата като неоснователна. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима, а разгледана по същество - за неоснователна. С обжалваното решение Административен съд - София-град, е отхвърлил иска на Наско Лалев Лалев срещу Министерството на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за периода от 27.11.2006 г. до 07.01.2009 г. в размер на 40 860,56 лв., от които 27 235,13 лв. главница и 12 496,74 лв. лихви и 800 лв. вещево доволствие и 328,69 лв. лихви, ведно със законната лихва и разноските по делото. Оставил е без разглеждане искането на основание чл. 257 от АПК да се задължи Министерство на вътрешните работи да преведе по сметка на НОИ сумата за дължимото обществено осигуряване в размер на 8142,71 лв., от които 6830,25 лв. главница и 1312,46 лв. лихви и е прекратил производството в тази му част. Със същото решение Административен съд - София-град е осъдил Наско Лалев Лалев да заплати на МВР 150 лв. юрисконсултско възнаграждение. За да постанови този резултат, съдът е приел от фактическа страна следното: С предложение рег. № ам-373/17.11.2006 г. на директора на Национална служба "Полиция" (НСП) е предложено на министъра на вътрешните работи конкретно посочени 10 служители, между които и Наско Лалев Лалев, да бъдат изпратени като полицейски наблюдатели в мисията на ООН в Косово. Със заповед № К-2676/20.11.2006 г., издадена на основание чл. 191, ал. 1, т. 8 и чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, министърът на вътрешните работи е назначил Наско Лалев Лалев - разузнавач V степен на сектор "Криминална полиция" при 02 РУП на СДП - на същата длъжност по щат "Мисии на международни организации" при НСП, на служителя е разрешен неплатен отпуск и е изпратен като полицейски наблюдател в мисията на ООН в Косово. Със становище рег. № К-8205/25.10.2007 г. на директора на Дирекция "Човешки ресурси" е предложено на министъра на вътрешните работи продължаване на срока на службата в Косово, считано от 27.11.2007 г. до 26.05.2008 г. По делото нямало спор, че срокът е бил продължен, макар и да не били представени доказателства в тази насока. Със становище рег. № К-6823/10.10.2008 г. е предложено да не се продължава срока на конкретно посочени служители, между които и Наско Лалев, след 26.11.2008 г. Със заявление вх. № 38627/03.12.2008 г., направено от ищеца е поискано от директора на СДВР назначаването му на подходяща длъжност след завръщането му от мисия в Косово на 28.11.2008 г. От правна страна съдът е приел, че е сезиран с обективно съединени искове за претърпени от ищеца имуществени вреди, причинени му от незаконосъобразни подзаконови нормативни актове, а именно Инструкция Iз-971/30.06.2006 г. и Инструкция № МЗ-11/05.06.2007 г., отменени като нищожни с влезли в сила съдебни решения. Според съда не се установявала причинна връзка между отменените индивидуални административни актове и твърдените от ищеца имуществени вреди. В конкретния случай, по съдебен ред била обявена нищожността на подзаконови нормативни актове, в който случай, съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 2 от АПК, последиците от тази отмяна се уреждали служебно от компетентния орган. При тази фактическа обстановка на основание чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ била неприложима разпоредбата на чл. 1 от същия закон. На следващо място, изискването за ползване на неплатен отпуск, при участието на служители на МВР в задгранични мисии не било пряка и непосредствена последица от действието на отменените подзаконови нормативни актове. Действащата в периода м. август 2006 г. - м. октомври 2008 г. нормативна уредба на ЗМВР и ППЗМВР не предоставяла друга алтернатива за запазване на служебното правоотношение, освен чрез ползване на неплатен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, за което служителят се преназначавал без конкурс съгласно чл. 191, ал. 1, т. 8 от ЗМВР на друга длъжност в специално създаден щат на МВР по чл. 153 от ППЗМВР (отм., в сила от 01.01.2011 г.). Според съда редът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ бил неприложим, доколкото ищецът е следвало да ползва неплатен отпуск на законово основание. Същият бил приел доброволно включването му в полицейската мисия в Косово да се осъществи при действащата към момента нормативна уредба на ЗМВР и ППЗМВР. Съдът е приел за неоснователен и иска за заплащане на вещево доволствие, тъй като отменените инструкции не регламентирали правото на лицето да получи такова, а изрично в заповед № К-2676/20.11.2006 г. на министъра на вътрешните работи, която не е отменена, било посочено, че вещевото и медицинското оборудване са за сметка на полицейските наблюдатели. Направеното на основание чл. 257 от АПК искане да се задължи ответникът да преведе по сметка на НОИ дължимата сума за обществено осигуряване за периода, в който ищецът е бил в неплатен отпуск, съдът е приел за недопустимо, тъй като касаело правоотношение между ответника и трето лице - НОИ, в което правоотношение ищецът не участвал. Искането за защита по чл. 257 от АПК се отнасяло до извършването на фактически действия, произтичащи пряко от закона без опосредяване от административен или съдебен акт, какъвто не бил настоящия случай. По претенцията за вреди от дискриминация по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр., поради приложението на отменените инструкции, съдът е развил съображения, че тъй като претендираните от ищеца вреди произтичали от разпоредбите на ЗМВР и ППЗМВР, обезщетяването им не можело да се извърши по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Твърденията за дискриминация следвало предварително да бъдат проверени в специално административно производство пред Комисията за защита от дискриминация, след което на основание чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр. вреди можели да се претендират при съобразяване с положителната процесуална предпоставка по чл. 204, ал. 1 от АПК. Решението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1 от ЗОДОВ. Във фактическия състав на отговорността на държавата за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт и причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата и общините по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ може да се реализира само когато за ищеца няма друг ред за обезщетяване - чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, а в настоящия случай редът за обезвреда на ищеца е този посочен в чл. 195, ал. 2 от АПК. След като по делото не е спорно, че е била прогласена нищожност на посочените по-горе подзаконови нормативни актове, то изводът на първоинстанционния съд, че в този случай е неприложима разпоредбата на чл. 1 от ЗОДОВ е законосъобразен. Това е така, защото в тези случаи, законодателят изрично е предвидил, друг ред за обезвреда от този по чл. 203 и сл. от АПК, а именно чл. 195, ал. 2 от АПК. Тук следва да се отбележи, че настоящата съдебна инстанция не възприема мотивите на съда относно последиците на обявените за нищожни административни актове. С оглед правната същност на нищожността, както в правната доктрина, така и в съдебната практика безпротиворечиво се приема, че обявената нищожност на нормативния акт има действие от момента на издаването му. Нищожният административен акт не поражда правни последици поначало, а не само от момента на прогласяване на неговата нищожност. Именно затова в чл. 195, ал. 2 АПК е предвидено задължение за административния орган, който е издал административния акт, обявен за нищожен от съда, да уреди служебно правните последици, които са възникнали от нищожния административен акт. Разпоредбата очевидно има предвид правните последици от приложението на нищожния акт, тъй като нищожният акт поначало не поражда правни последици, но може да бъде прилаган и именно последиците от това приложение следва да бъдат уредени след обявяването на нищожността. Обоснован е изводът на административния съд за липса на причинна връзка между отменените актове и твърдените имуществени вреди, а именно, че изискването за ползване на неплатен отпуск по време на изпълняване на мисия в друга държава от служители на МВР, не е изискване само на отменените актове. Това изискване фигурира и в подробно посочените в обжалваното решение текстове от ЗМВР и ППЗМВР. Правилно първоинстанционият съд е отхвърлил като неоснователен иска и в частта му, с която се претендират имуществени вреди за неизплатено вещево доволствие. Отменените с влезли в сила съдебни решения инструкции, на които основава иска си жалбоподателят, не съдържат разпоредби относно правото да се получи вещево оборудване от лицата, участващи в международни мисии. Съгласно чл. 204, ал. 6 от ЗМВР, размерът на сумите и доволствията, условията и редът за предоставянето им се определят ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи. Със заповед № К-2676/20.11.2006 г., издадена на основание чл. 191, ал. 1, т. 8 и чл. 212, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, министърът на вътрешните работи е назначил Наско Лалев Лалев - разузнавач V степен на сектор "Криминална полиция" при 02 РУП на СДП - на същата длъжност по щат "Мисии на международни организации" при НСП, на служителя е разрешен неплатен отпуск и е изпратен като полицейски наблюдател в мисията на ООН в Косово. Със същата заповед изрично е указано, че вещевото и медицинското оборудване са за сметка на полицейските наблюдатели. Тази заповед в качеството си на административен акт не е отменена по надлежния ред, която отмяна е първата предпоставка за основателността на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. До правилни изводи е стигнал съдът и относно правната същност на искането по чл. 257 от АПК, а именно, че се касае до извършването на фактически действия, произтичащи пряко от нормативен акт. В случая не е налице бездействие на административния орган, имащ задължение за осъществяване на това действие, което да произтича пряко от нормативен акт, без да се налага опосредяване от административен или съдебен акт. Претенцията на ищеца е обвързана и обусловена от изхода на спора по първия предявен иск, който е отхвърлен като неоснователен. В тази връзка обоснован е и вторият довод на съда в потвърждение на недопустимостта на искането. В конкретния случай, правоотношение във връзка с евентуална дължимост на суми за обществено осигуряване би възникнало между МВР и НОИ, а касаторът не притежава активна легитимация за намеса в същото, тъй като се явява трето лице. До обоснован извод е стигнал съдът и относно твърденията за дискриминационно отношение спрямо жалбоподателя относно заплащането и осигурителните права в сравнение със заплащането и осигурителните права на служителите на Министерството на отбраната и служителите на Държавна агенция "Национална сигурност". Иск за вреди от дискриминация подлежи на разглеждане по друг ред, като първо следва да се установи наличието на дискриминация в самостоятелно административно производство. Едва с установяването на такава за ищеца съществува правната възможност да предяви иск по чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр. По изложените съображения решението на Административен съд - София-град, като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,