Решение № 81 от 1.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2/2013 г.

Решение № 81 от 1.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2/2013 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Производството по делото е по реда на чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдения И. К. И. за възобновяване на производството по ВНОХД № 353/2012 г. по описа на Окръжен съд - Русе и отмяна на постановеното по него решение № 119/30.07.2012 г. В съдебното заседание пред касационната инстанция искането за възобновяване се поддържа от осъдения И. и от процесуален представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за частична основателност на искането. Счита, че определеното наказание е явно несправедливо и следва да бъде намалено до размера на три години лишаване от свобода. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното: I. С първоинстанционната присъда № 100/11.04.2012 г., постановена по НОХД № 597/2012 г. от Районен съд - Русе, подсъдимият И. И. е бил признат за виновен в това, че на 17.02.2011 г., като се представил за длъжностно лице - служител на [фирма], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у А. Н. А., че като служител на посоченото дружество има право да му продаде товарен автомобил, собственост на У. С. С. и с това причинил на П. Н. А. имотна вреда в размер на 800 лева - престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 209, ал. 1 от НК. Наложеното наказание е четири години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение предходно условно наказание, а именно осем месеца лишаване от свобода. С въззивното решение № 119/30.07.2012 г. по ВНОХД № 353/2012 г., постановено по жалба на подсъдимия И., присъдата е потвърдена. II. В искането за възобновяване, изготвено лично от осъдения И., немотивирано се претендира наличието на всички касационни основания. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитата на осъденото лице сочи, че е нарушен материалният закон, тъй като "прекратяването на договор не може да стане по електронен път". Претендира се още, че съдът не е отчел степента на обществена опасност на деянието. Отправени са искания са за отмяна на решението или намаляване на наложеното наказание. Искането е частично основателно. Макар и неясно формулирани, възраженията очевидно повтарят тези, поддържани пред втората инстанция, а именно, че осъденият е действал по силата на договор за търговско представителство, поради което действията му не са измамнически. Възраженията са неоснователни. Както вече се каза, въззивният съд е бил сезиран с идентични възражения, на които обосновано и в синхрон със надлежно събраните и оценени доказателствата, е даден аргументиран отговор. Защитната теза, че осъденият И. е действал по силата на договор за търговско представителство, тъй като правоотношенията му с ТД "С. Г. Г. О." не били прекратени, е детайлно изследвана и с основание отхвърлена. Въззивният съд е счел за доказано, че осъденият към времеизвършване на деянието не е бил представител на дружеството, позовавайки се на съдържанието на договора, неговият срок, както и на безспорно установено по делото, включително и от обясненията осъденото лице (виж, приобщените по реда на чл. 279 от НПК), че последният е имал знание за тези обстоятелства - преустановяване на отношенията му с търговското дружество. Правилно съдът, интерпретирайки установените фактически обстоятелства, е извел измамливите действия на осъденото лице. И. е използвал качество (служител в ТД "С. Г. Г. О. ", с определена представителна власт), което не е имал, за да създаде неверни представи у свидетелите А. А. и П. А., че валидното прехвърляне на МПС е възможно, защото представлява дружество, занимаващо се със събиране на вземания от неизправни длъжници, какъвто е и собственикът на микробуса. Доказателствено обезпечени са и изводите на предходната инстанция за прекия умисъл на осъдения и специалната му цел, както и причинената имуществена вреда на пострадалия. Затова не може да се твърди, че е допуснато нарушение на закона с осъждането на И. по повдигнатото обвинение. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. В тази част искането за възобновяване е основателно. Въззивният съд е акцентирал върху съдебната биография на осъденото лице и че престъплението, предмет на настоящето дело, е извършено в изпитателен срок по предходно условно осъждане. Отчел е, за разлика от първата инстанция, наличието на смекчаващи отговорността обстоятелства - ниския размер на вредата и дължимата грижа за низходящи, но те не са приети за достатъчни да предизвикат корекция в определеното наказание. Безспорно вярно е, че осъденият И. е наказван и преди - веднъж по чл. 78а от НК и по две влезли в сила присъди за съвкупност от престъпления, по отношение на които със съдебен акт, постановен по ЧНД № 1705/2010 г. от Районен съд - Русе, е определено общо наказание от осем месеца лишаване от свобода условно. Въпреки приетата защитна теза, осъденото лице е депозирал обяснения, които са спомогнали да се установят обстоятелства, от значение за правилното решаване на делото. Посоченото, наред с приетите от въззивния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, не оправдават необходимостта осъденият И. да бъде изолиран в местата за лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, защото така отмерената санкция не отговаря на принципа за съответност на извършеното и следващото се за него наказание. Постигането на целите, посочени в чл. 36 от НК, ще бъде възможно и с по-ниско по размер наказание, а именно три години лишаване от свобода. В този смисъл утвърденото от въззивната инстанция наказание е явно несправедливо в аспекта на чл. 348, ал. 5 от НПК и предпоставя възобновяване на делото съгласно чл. 422, ал. 5 от НПК и изменение на въззивното решение. С оглед на изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 422, ал. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,