Решение № 8710 от 20.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2849/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. Стефанов от гр.Стара Загора, насочена срещу Решение 290/2021 г. по адм. дело 7463/ 2020 г. на Административен съд - София- град. От жалбата могат да се извлекат твърдения за незаконосъобразност и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на българското и европейското право. Моли се да бъде отменено обжалваното решение и да се уважи предявената претенция. Ответникът- Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", в съдебно заседание не изпраща представител и не ангажира становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок и изходяща от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С обжалвания съдебен акт Административен съд- София град е ОТХВЪРЛИЛ, предявените от М. Стефанов искове, срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", ответникът да бъде осъден за следното: - да върне на ищеца отнетите му на 06.10. 2018г. вещи на ищеца от органи на Затвора [населено място], или да заплати 1000 лева - левовата равностойност на вещите - два мобилни телефони, както и едно зарядно- да заплати на ищеца за претърпени неимуществени вреди неустойка в размер на 29 000лв., ведно със законоустановената лихва. Решаващият съд е посочил, че със Заповед 437/24.10.2018г., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание и Заповед 25/ 30.01.2019г., с която са отнети в полза на фонд Затворно дело процесните мобилни телефони и зарядното устройство. Видно от мотивите на Заповед 437/24.10.2018г., издадена от началника на Затвора [населено място], на 06.10.2018г. от 14:30ч. по разпореждане по утвърден план график било извършено претърсване на спално помещение 9 и личен обиск на лишените от свобода от 13 група. При извършен личен обиск на лицето му е открит 2 бр. мобилни телефони- в режим на работа и 1 бр. зарядно устройство. Със заповед 25/30.01.219г., издадена от началника на Затвора [населено място], е постановено отнемане на същите телефони и зарядно устройство в полза на Фонд Затворно дело, като е посочено, че телефонът Huawei - бял на цвят е в режим на работа. Тази заповед е оформена като връчена при отказ от страна на ищеца да я получи, чрез свидетели, на дата 04.02.2019г. Посочил е, че видно от Протокол от 06.10.2018г., са иззети процесните телефони и зарядно. От обстоятелствата по делото и обсъдената правна уредба по отношение на изземването и отнемането на вещи, чието държане от задържани лица като ищеца е забранено, то следва, че не е налице необоснована и непредвидена в закона намеса в правото му на собственост, и която намеса не е в обществен интерес, в това число предвид обсъденото за допустимост да бъдат ограничавани контактите с трети лица. Достигнал е извод, че твърденията на ищеца за незаконосъобразни действия на органи на ответника, свързани с изземване на процесните мобилни телефони и зарядно устройство, не се установяват, нито е нарушено негово право на собственост по отношение на тези вещи, обуславящо връщането им или присъждането на левовата им равностойност, в това число на основание посочените от ищеца правни разпоредби на националното право, така и на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, а също и на норми по правото на ЕС, обсъдени от съда. Обсъдил е твърдението на ищеца, че са нарушени негови права, тъй като не му било позволено да изключи единият мобилен телефон и 24 часа бил включен след това при позвъняване и било отговорено, от което бил поставен в унизителна ситуация - негови контакти да бъдат разглеждани, а възможно икопирани от непознати лица - служители на ГДИН, като е приел такъв риск за изцяло хипотетичен. Намерил е, че ищецът не е посочил реални вреди, произтекли от тази възможност към датата последното заседание от делото. Преценил е, че изложените от ищеца обстоятелства, тъй като не сочат сигурни вреди от нарушаване на негови права, следователно не могат да бъдат взети предвид, като основание за поставянето му в унизително положение по твърденията му. Освен това, същият сочил, като начало и край на увреждането само 06.10.2018г. От изложеното съдът формира извод, че основанията, наведени от ищеца не водят като пряка и непосредствена последица поставянето му в унизително положение от органи на ГДИН във връзка с изземването на телефонът, който бил включен. Преценил е, че не се установява основанието по чл.204, ал.4 АПК - незаконосъобразни фактически действия на органи на ГДИН, осъществени на 06.10.2018г., от които като пряка и непосредствена последица ищецът да е претърпял както имуществени вреди - поради отнемане на собственост, така и неимуществени вреди- чрез поставянето му в унизително положение. Макар и да е прието от орган на ГДИН, че двата мобилни телефона и зарядното устройство са негови, и от това да следва, че ищецът е претърпял имуществени вреди, то тъй като не е налице незаконосъобразно действие на орган на ГДИН във връзка с отнемането на вещите, то не е налице и основание за ангажиране на отговорността на държавата за вреди. Налагало се извод, че исковите претенции за имуществени и неимуществени вреди са неоснователни и ги е отхвърлил изцяло. Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА. Неоснователни са релевираните доводи в касационната жалба, че решението на АССГ е незаконосъобразно и неправилно. Изложените от първоинстанционния съд мотиви, са обосновани и изведени при надлежно установена фактическа обстановка и след анализ на приложимия материален закон. Неоснователни са твърденията на касатора, че съдът не се е съобразил с твърденията на ищеца. Решаващият съд е разгледал коректно визираните факти в исковата молба, и от там е определил рамката на спорния предмет- чл.127, ал.1 ГПК. Решението на адм. съд е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Неговото съдържание отговаря на предмета на делото и спорните въпроси с изложени конкретни правни изводи чл.172а АПК. Не е налице твърдяната от касационния жалбоподател неправилност на съдебния акт, поради противоречие на изводите на съда по отношение състава на претендираната отговорност, по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. АССГ правилно е отхвърлил предявения от М. Стефанов иск, като неоснователен. Понятията "действия" и "бездействия" законодателят е дефинирал в чл. 250 и чл. 256 АПК. За да отхвърли иска за обезщетение на претърпените неимуществени вреди, правилно първостепенният съд е приел за недоказана исковата претенция. Предвид извършения подробен анализа на релевантните за исковата претенция факти и приложимия материален закон, адм. съд е извел обоснован правен извод за недоказаност на хипотезата на чл.250 от АПК. Действията на длъжностните лица на ответника, не са незаконосъобразни, а са в изпълнение на законовите задължения. Не е установено незаконосъобразно действие на ответника, свързано с изземването и отнемането на вещи, чието държане от задържани лица в затвора е забранено. Изземване на забранени вещи в местата за лишаване от свобода, е в изпълнение на императивно регламентираното задължение за органите да изземват такива вещи, без право на преценка дали да бъдат иззети чл.122 ал.2 изр. 1 от ЗИНС. Императивно е също така и задължението за отнемането на вещи, държането на които не е разрешено в полза на Фонд Затворно дело. Следователно процесните фактически действия на затворническите власти по изземване и отнемане на вещи, чието държане в местата за лишаване от свобода е забранено, са правомерни. В случая отговорност за вреди по ЗОДОВ не може да се ангажира, тъй като не са извършени незаконосъобразни действия, които представляват нечовешко и унизително отнасяне, представляващи нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). ГДИН е изпълнила свое законоустановено задължение и не е налице незаконосъобразна административна дейност- на чл. 96, т. 3, т.4, чл.97, т.1 ,т.З от ЗИНЗС и чл. 100, ал.1, ал.2, т. 1,т.5 от ЗИНЗС. С това в конкретния случай, не са налице предпоставките за реализиране отговорността на държавата. Липсата на първата предпоставка от посочената норма на чл. 1 от ЗОДОВ, представлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Твърденията на касатора за претърпени вреди по време на исковия период, също са неоснователни и недоказани. Вредите в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване- чл.153, чл.154, ал.1 ГПК, във вр. с &1 от ЗОДОВ. Доказателствената тежест е за ищеца, който трябва да докаже обстоятелствата, на които основава претенцията си, което в случая не е сторено. Не са доказани настъпили факти от обективната действителност, представляващи неимуществени вреди, причинени в резултат на адм. действия. Следва да се има предвид, че целта на ЗОДОВ е обезщетителна с оглед чл.4, ЗОДОВ, чл.82 ЗЗД, във вр. с &1 от ЗОДОВ. В случая тази правораздавателна функция не следва да се приложи, тъй като ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин претендираните от него неимуществени вреди, да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразни административни действия- чл.4 ЗОДОВ. При неустановяване на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд трето отделение,