Решение № 8233 от 18.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9263/2017 г.

Решение № 8233 от 18.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 9263/2017 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "Б. К. ТВ"ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С., жк"И. В.", ул. "Д-р С. С.", № 22, ет. ..., ап. ..., представлявано от управителя Й. К. К., против Решение № 4647 от 11.07.2017 г. на Административен съд С.-град по адм. д. № 9890 по описа за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт (РА) № Р-2222 - 02140 01501 - 091 - 001 от 03.06.2015 г., на органи по приходите при ТД на НАП - С., потвърден с Решение № 1796 от 30.11.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно - осигурителна практика", с който на ревизираното лице за данъчни периоди по ЗДДС - 01.03.2012 г. до 31.08.2014 г. и по ЗКПО - 01.01.2012 г. до 31.12.2013 г., са установени задължения за довнасяне в размер общо на 666 597,43 лв. и лихвите за просрочие към тях в размер общо на 137 257,09 лв., от които ДДС - в размер на 481 078,24 лв. и съответни лихви в размер на 101 964,89 лв. и корпоративен данък - в размер на 185 519,19 лв. и съответни лихви в размер на 35 292,20 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е необосновано и противоречи на материалния закон, защото при доказани реални доставки е отказано право на приспадане на данъчен кредит. Данъчните органи, чиято е тежестта да докажат знанието или невъзможността за незнание на ревизираното дружество за участие в данъчна измама, не са доказали този факт въз основа на обективни данни, поради което декларациите на управителните на фирмите доставчици, че не са подписвали процесните фактури са без правно значение. Съдът не е указал на ответника тази тежест и по-конкретно да посочи и докаже механизма на данъчната измама и конкретното участие на ревизирания получател в нея. Разпоредбите на Директивата по ДДС, тълкувани в задължителната съдебна практика на Съда на ЕС, не допускат върху ревизираното лице, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, да се възлага тежестта да доказва, че доставчиците са данъчно-задължени лица; разполагали са със стоките или са били способни да извършат услугите; декларирали са и са внесли данъка. В случая, претендираното право е отказано само поради неавтентичност на подписите за "издател" на фактурите, което добросъвестният получател, който е безспорно е платил доставките, не е могъл да провери. Иска се отмяна на решението и отмяна на РА в посочената част, както и присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба - ДД "ОДОП" С., чрез юрк. Кръстева, оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Спорът пред първоинстанционният АССГ е бил за правото на приспадане на данъчен кредит и разходи на ревизираното дружество получател по фактури за различни видове услуги - строителни работи, рекламни услуги, услуги по разпространение на филми /предметът на фактурите определен: "съгласно договор за права на филм" и "договор лицензионни права"/ и др. Отделно от това, в ревизионното производство е констатирано ползване на данъчен кредит по фактури за стоки и услуги, чието предназначение е за представителни мероприятия, за развлекателни цели, за безвъзмездни доставки или за дейности, несвързани с икономическата дейност на ревизирания получател. Отделно от това, за 2012 и 2013 г. съответно са увеличени финансовите резултати на дружеството с непризнати разходи за амортизации съответно в размер на 107 804,16 лв. и 2 715,76 лв., като документално необосновани. За да отхвърли жалбата на дружеството против посочената част на РА, първоинстанционният съд като е обсъдил подробно представените доказателства е приел, че реалността на доставките като условие, без което не може да се признае претендираното право, не е доказана. Съдът се е позовал на недоказването резултатът от фактурираните услуги да е наличен при ревизираното дружество и да е използван в независимата му икономическа дейност; съдът е взел предвид отричането на управителите на доставчиците да са осъществявали изобщо търговски отношения с ревизирания получател, както и липсата на регистрирани фискални устройства при част от доставчиците, за да се приеме за доказано плащане по част от фактурите в брой. Съдът е приел, че ползването на данъчен кредит по фактури, които не отразяват действителни данъчни събития е форма на данъчна измама, за която получателят по фактурите не може да не знае. Съдът е приел за неопровергани констатациите на приходните органи, че фактурираните стоки не е доказано да са използвани в икономическата дейност на жалбоподателя, което е самостоятелно основание за отказ на претендираното право - по чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС. С. е приел за потвърдени констатациите на РА в частта по ЗКПО от приетото по делото експертно заключение. Липсва документална обоснованост на осчетоводените разходи за амортизации. Решението е валидно, допустимо и правилно. В съгласие с материалния закон първоинстанционният съд е приел, че реалността на доставките, по които се претендира данъчен кредит е условие без което не може да се признае претендираното право. Това е условие по същество, съгласно трайната съдебна практика и на Съда на ЕС по тълкуването на Директивата за ДДС и на Върховния административен съд. В процесния случай, освен данъчни фактури за услуги с неконкретизиран предмет жалбоподателят, на когото многократно е дадена възможност в първоинстанционния процес, да организира защитата си, не е поискал или представил никакви други доказателства. Единственото изключение е назначената по негово искане съдебно-счетоводна експертиза, която е потвърдила липсата на документална обоснованост на осчетоводените разходи за амортизации. Заключението е изготвено при изричното заявление на вещото лице, че не е получило достъп до счетоводството на ревизираното дружество. Предвид изложеното, не отговаря на истината касационното оплакване, че правото на данъчен кредит и разходи са отказани само поради обясненията на управителите на фирмите доставчици, че не са подписвали фактурите, нито са доставяли фактурираните стоки и услуги. Тежест на ревизираното лице е било доказването на използването на фактурираните стоки за независимата икономическа дейност на дружеството; тази тежест е конкретно указана от първоинстанционния съд и последиците от недоказването са за сметка на ревизирания жалбоподател. В касационната жалба няма никакви оплаквания относно посоченото основание за отказ на данъчен кредит по фактурите за доставка на стоки. Неоправдано е касационното оплакване за доказано плащане по процесните фактури като косвено доказателство за реалността на доставките. Доказателствата, представени от ревизираното лице за осчетоводяване на плащания в брой, противоречат на обясненията на доставчиците, че не са имали търговски отношения с жалбоподателя, както и на липсата на регистрирани апарати с фискална памет, от които да са издадени документи, удостоверяващи обсъждания факт. Тези доказателства са още по-неубедителни и при липсата на достъп до счетоводството на ревизираното дружество, установена от вещото лице. Принципно правилно в касационната жалба се поддържа, че съдебната практика на ЕС по тълкуването на разпоредби на Директивата по ДДС не допуска в тежест на лицето, претендиращо данъчен кредит, да се възлага доказването на обстоятелствата, че доставчиците са данъчно-задължени лица, в състояние са били да извършат услугите, начислили са и са внесли платения от получателя ДДС. Н. е обаче да е осъществено доказването, което е във властта на ревизирания получател, на получаване на резултата от фактурираните услуги и използването на този резултат в независимата икономическа дейност на дружеството. Такова доказване, въпреки дадената възможност, не е извършено нито в ревизионното производство, нито пред съда по същество. В съгласие с практиката на Съда на ЕС е приетото от административния съд, че упражняването на право на данъчен кредит по фиктивни фактури е форма на данъчна измама, за която получателят по фактурите не може да не знае. Съставянето на фактури или документи с невярно съдържание, както и всяко друго манипулиране на доказателства, се счита за част от данъчна измама, в която участва самото ДЗЛ (решение от 07.12.2010 г. по дело С-285/09, т. 48 и т. 49); /Вж също т. 26 и т. 27 от мотивите на решение от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13 М. П.; т. 38 от мотивите на Решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11 Боник/. Това прави несъстоятелно главното оплакване в касационната жалба, че тежест на органите по приходите в случая е било доказването на такава измама. Такава тежест те имат, когато е доказано получаването на стоките или услугите, но получателят е знаел или не е могъл да не знае, че участва в данъчна измама. Тогава именно приходните органи следва да докажат, въз основа на обективни данни, посочените факти с правно значение. Предвид изложеното, първоинстанционното съдебно решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. На ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 10 569 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение