Решение № 9 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2614/2019 г.

Решение № 9 от 27.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2614/2019 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Мария Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. ВКС разглежда касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр. д. № 5322/18 г., с което е уважен в размер на 32 000 лв., ведно със законната лихва и деловодните разноски, предявеният от С. Н. срещу касатора иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 1, пр. 1 и 2 и вр. с чл. 26, ал. 1 НК/ вкл. от взетата за 53 дни мярка за неотклонение "задържане под стража" и временното отстраняване от длъжност във връзка с обвинението/, производството по което е прекратено с вл. в сила на 14.08.12 г. прокурорско постановление. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства на случая, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на обществено-икономическия критерий за справедлив размер на обезщетението, разработени в цитираната от касатора практика на ВКС – ППВС № 4/68 г., р. ІІ и посочените в изложението и служебно известни на съда решения по чл. 290 ГПК. В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение, с което размерът на обезщетението за неимуществени вреди да бъде намален, съответно на обема им, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и съдебната практика за аналогични случаи. Иска се съразмерно намаляване и на деловодните разноски, дължими от ответника по иска. Ответникът по жалба С. Н. не изразява становище. ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното: По въпросите, по които е допуснато обжалването: В практиката на ВКС – ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането – в този см. са напр. решение № 115/5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г. о., решение № 9/7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г. о. о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г. о. на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното/р. по гр. д. № 411/16 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Моралните вреди са индивидуално определими и в дисхармония със справедливостта е определяне на обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди/ р. по гр. д. № 1916/09 г. на четвърто г. о. на ВКС/. По същество на жалбата: Въззивният съд е определил обезщетението в посочения размер като е приел за установено, че ищецът е претърпял шок, страх, срам, разочарование от внезапно започналото с обиск в дома му в присъствие на съседи наказателно производство по обвинение в тежко престъпление. Към този момент той заемал висока длъжност в държавната администрация – гл. секретар на Д., което засилва негативното отражение на обвинението върху личността му. Вследствие на обвинението той загубил работата си, която харесвал и настъпила пълна промяна в живота му – затворил се в себе си, нямал желание да общува с други хора, изпитал недоверието на част от колегите си, бил "пречупен"/ според свидетелите/. Наказателното производство продължило около две години и шест месеца/ 1.03.2010 г. -14.08.12 г. /, само в досъдебна фаза, и било прекратено с прокурорско постановление. Ищецът бил задържан под стража за 53 дни, след което мярката за процесуална принуда била заменена с "парична гаранция в размер на 5 000 лв". За офицер и държавен служител, какъвто бил ищецът, престоят в ареста се оказал особено унизителен и стресиращ. От друга страна, според въззивния съд, не се установяват вреди от незаконното обвинение в необичаен обем – няма категорични данни здравословното състояние на ищеца да се е влошило трайно вследствие на незаконното обвинение, не се установява и масово отдръпване на близки и познати на ищеца - след узнаване за повдигнатото му обвинение, се отдръпнали само тези от тях, които не го познавали добре. Ищецът понастоящем работи в българското разузнаване. При така установените и обсъдени обстоятелства по делото ВКС намира, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението е завишен: следва да се отчете периодът на настъпване на вредите – 2010 г. – 2012 г. и покупателната/ съотв. обезщетителна/ стойност на парите към този период, липсата на трайни негативни последици за здравето и авторитета на ищеца, провеждането на наказателното производство само в досъдебна фаза, без да е внасян обвинителен акт в съда. При тези данни, според ВКС на ищеца следва да се определи обезщетение в размер на 25 000 лв., който в по-пълна степен отговаря на установените обем и изражение на понесената морална вреда. Следва да се отчете и периодът, за който върху обезщетението се дължи компенсаторна лихва – от 14.08.12 г. до изплащането му. Въззивното решение е частично неправилно – необосновано и незаконосъобразно, в частта, с която на ищеца е присъдено обезщетение над 25 000 до 32 000 лв. В тази част въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови ново, с което искът да бъде отхвърлен за посочената разлика, заедно със съразмерната й част от разноските. В останалата част, с която искът е уважен за сумата от 25 000 лв., ведно със законната лихва от 14.08.12 г. и следващите се деловодни разноски, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното и на осн. чл. 293 ГПК ВКС на РБ, трето г. о.