Решение № 10671 от 30.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5534/2025 г.

Производството пред Върховния административен съд е по реда на чл. 208 чл.228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. Й., роден в Читак, подадена чрез процесуалния си представител адв. Н.Грошкова, срещу решение 8222/10.03.2025г., постановено по адм. дело 1036/2025г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза с изх. 24010591/13.01.2025г. на първи секретар на Генерално консулство на Р.България в гр. Бурса, Р.Турция. Касационният жалбоподател е изложил съображения за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че в случая се засяга правото на личен и семеен живот, гарантирано в чл. 8 от ЕКПЧ. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново по същество на спора, с което да се отмени оспореният административен акт, ведно с всички произтичащи от това правни и фактически действия. Ответникът завеждащия консулската служба в гр. Бурса, Република Турция чрез Министерство на външните работи, не изразява становище по касационната жалба. Участвалият по делото прокурор от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд София-град е отхвърлил жалбата на Р. Й., роден в Читак, гражданин на Република Турция, срещуотказ от 18.12.2024г. за издаване на виза Д, издаден от завеждащ Консулската служба в гр. Бурса, Република Турция по негово заявление от 05.11.2024г. на основание чл. 10, ал.1, т. 17 от ЗЧРБ. За да постанови този резултат съдът счел, че административния акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и при спазване на изискванията по чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон и целта му. Съдът е установил, че соченото правно основание за издаване на отказът е чл. 10, ал.1, т. 17 от ЗЧРБ, тъй като е изразено отрицателно становище на дирекция Миграция МВР по искането на Р.Й. за дългосрочна виза, като е посочено, че са налице основателни съмнения за трайно установяване на лицето в страната, каквато е хипотеза на чл. 25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ и чл.9, ал.1 от ЗЧРБ и е отбелязано, че чуждият гражданин има едно влизане в страната през последните десет години през 2014г. със служебен паспорт, посочено е договор за наем-сключен с роднини, искал да идва на гости. Така, с оглед на всичко изложено Административен съд София-град е мотивирал извод, че законосъобразно административният орган е издал оспорения отказ за издаване на виза. Решение е правилно, с допълващи мотиви. С постановения акт, първоинстанционният съд правилно и точно е изложил фактическата обстановка. На база изяснената фактическа обстановка и относимата правна уредба са изложени обосновани правни изводи, за които съдът е изложил съображения. Мотивите в съдебното решение са формирани след анализ на възприетите факти. Съдът правилно е приел, че в случая са установени предпоставките за постановения отказ. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, отказва се издаването на виза или влизане в страната на чужденец, когато същият не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. От представените доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, съдът обосновано е приел, че лицето не установява намерението си да се установи трайно в страната. Чужденецът е имал еднократно посещение в Република България през 2014г. с посочване договор за наем сключен с роднини, искал да идва на гости, поради което може да се направи извод, че е налице основанието за отказ за издаване на виза по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, поради липсата на убедително и достоверно доказване на целта и условията на заявеното пребиваване за престоя на касатора, както и че са налице съмнения апликанта трайно да се установи в страната, каквато е хипотезата на чл. 25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ. Този извод кореспондира с фактическата обстановка по делото. В тежест на апликатна е при условията на главно и пълно доказване да установи благоприятния за него факт по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ и че желае да се установи трайно на територията на България, което също не е надлежно доказано. Подписването на договор за наем и представянето на декларация, че лиецто може да се регистрира на адреса на жилището, което ще ползва под наем не доказва целта и условията за пребиваване. От съществено значение е и обстоятелството, че апликантът не доказва наличието на трайни връзки в страната, било то социални, културни или други, като представените от него документи и декларирани данни не доказват убедително целта и условията на заявеното от него пребиваване. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. Както правилно е посочил решаващият съд, за всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, следва да се разгледа въпроса дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество. В обобщение следва да се посочи, че основната причина, поради която жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, е че постановения отказ, ще доведе до отдалечаването му от много роднини и приятели следва да се приеме за неоснователен. От доказателствения материал по делото се установява, че апликантът е роден в България, но е изселен като дете на 6 години, като на територията на Република Турция има съпруга и деца - турски граждани. Установено е, че същия еднократно е посещавал България през 2014. Не може да се приеме, че отказът за издаване на виза на жалбоподателя ограничава несъразмерно правото му на семеен живот със семейството му, тъй като същите са турски граждани и живеят в Република Турция. В разглеждания случай не се създават непреодолими пречки за осъществяване на връзка и комуникация с роднини и приятели още повече, че видно от данните по делото чужденецът е посещавал Р.България само веднъж през 2014 г. поради което не може да се приеме, че така постановения отказ би създал отчуждение от роднински и приятелски кръг. По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,