Решение № 9946 от 9.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5271/2012 г.

Решение № 9946 от 9.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 5271/2012 г., I о., докладчик съдията Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 730 от 14.02.2012 г., постановено по адм. д. № 6316/11 г. Административен съд - София град, първо отделение, 7-ми състав, е отхвърлил жалбата на Едуард Жирайр Гюрджиян от гр. София, срещу ревизионен акт № 101100296/09.03.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 879 от 27.05.2011 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, като е осъдил жалбоподателя да заплати на Д "ОУИ" - гр. София сумата 712 лв. юрисконсулско възнаграждение. Срещу това решение е подадена касационна жалба от Едуард Жирайр Гюрджиян от гр. София чрез процесуалния му представител адв. Юрий Димитров Митев. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София град и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Ответният по касационната жалба директор на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София не е взел становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на Едуард Жирайр Гюрджиян от гр. София, срещу ревизионен акт № 101100296/09.03.2011 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. София, потвърден с решение № 879 от 27.05.2011 г. на директора на Д "ОУИ" - гр. София, с който са установени задължения за ДДС в размер на 11 465,02 лв. и лихви за забава в размер на 1 658,45 лв. за периода от 15.01.2009 г. до 30.09.2010 г. Административният съд е приел, че обжалваният ревизионен акт е издаден от компетентен орган и при спазване на административно-производствените правила. Съдът е възпроизвел подробно и установената фактическа обстановка по спора, както и е определил основният спорен въпрос - налице са законови изисквания за задължителна регистрация на ревизираното физическо лице по ЗДДС. Решаващият съд е приел, че даденият положителен отговор на спорния въпрос в ревизионния акт е логически обоснован на фактите по делото и при правилно прилагане на закона. От страна на същия е дадено и тълкуване на относими към спора правни разпоредби и правни понятия от ЗДДС, въз основа на което е направен краен извод, че след като ревизираното лице е извършвало независима икономическа дейност, изразяваща се в отдаване под наем на недвижим имот, и е достигнало задължителния праг за регистрация по ЗДДС, което законово задължение той не е изпълнил, то органът по приходите обосновано е определил задължения за ДДС за посочения в РА период. Изложени са и мотиви, че задължението за регистрация по ЗДДС възниква обективно, по силата на закона, поради което са приети за необосновани твърденията на жалбоподателя, че с разширяването на обхвата на ревизията е влошено положението му, а незнанието на закона не може да бъде разглеждано като основание за незаконосъобразност на ревизионния акт. По отношение на искането за преюдициално запитване за тълкуването на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. административният съд е приел, че то следва да бъде оставено без уважение /има и нарочен диспозитив в тази насока/, тъй като се касае за правоприлагане, не за тълкуване на материалния закон, като жалбоподателя не сочи противоречие между разпоредби на директивата и тези на националния закон, а според съда такова противоречие липсва в случая. На база на изложеното е направен краен извод за законосъобразност на обжалвания ревизионен акт. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. В касационната жалба се твърди наличието на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. От изложеното в жалбата може да бъде направен извод, че по естеството си основните оплаквания са за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, като се твърди, че административният съд на практика е възпроизвел в мотивите на решението тезата на органа по приходите, като не е обсъдил подробно направените оплаквания от жалбоподателя. По така направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд, и се изразява в това, жалбоподателят в качеството си на физическо лице е сключило договори за отдаване под наем на юридически лица /търговски дружества/ на недвижими имоти, находящи се в гр. София, като за периода 01.01.2008 г. - 31.12.2008 г. е достигнало оборот от 51 624 лв. Правилно е формулиран и основният спорен въпрос между страните по делото - налице ли законови условия за задължителна регистрация по ЗДДС за жалбоподателя. Даденият положителен отговор на този въпрос от страна на приходната администрация, който е възприет и от първоинстанционния съд, е логически обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване на материалния закон. В тази насока съдът е отговорил на основните правни възражения, които се отнасят по съществото на спора, с което е спазил разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК и § 2 от ДР на ДОПК. Вярно е, че част от възраженията, изложени в жалбата /възпроизведени подробно и в касационната жалба/, не са обсъдени от административния съд, но същите са неотносими към спора, доколкото съдът е длъжен да се произнесе по съществото на спора по който е сезиран, а не по доводи, неотносими към същия. В този аспект не следва да се обсъждат многостранните съждения относно това, че определянето на задължения за данък добавена стойност следва да се разглежда като налагане на санкция, че не е изследван въпросът за виновно поведение на задълженото лице и прочие. Задължението за данък добавена стойност възниква по силата на законова норма при наличие на посочените в нея факти, поради което не може и да става дума за понятия като санкция, виновно поведение на дееца и подобни понятия от други области на правото. Правилно е прието, че отдаването под наем на недвижим имот от физическо лице по естеството си съставлява "независима икономическа дейност" по смисъла на чл. 3, ал. 2, изр. второ от ЗДДС, което от своя страна и определя лицето като задължено такова по смисъла на чл. 3, ал. 1 от същия закон. Последното от своя страна поражда и законово задължения за регистрация по ЗДДС при достигане на определен праг на облагаем оборот, като в случая няма спор, че такъв праг е постигнат и лицето не е подало заявление за регистрация при условията на чл. 96, ал. 1 от ЗДДС. Наведените в жалбата доводи, че в отдаването под наем на недвижимо имущество от физическо лице не следва да се разглежда като независима икономическа дейност, съответно налице е противоречие на нормата на чл. 45, ал. 4 от ЗДДС с разпоредби на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, не могат да бъдат споделени. Качеството на задължено лице се определя не от вида на същото /физическо, юридическо лице, сдружение по ЗЗД и прочие/, а от обстоятелството, че същото извършва независима икономическа дейност, която попада в приложното поле на ЗДДС /чл. 2 от закона/. В дял IХ от цитираната Директива е регламентирано освобождаването на някои доставки, като по-специално нормата на чл. 135, § 1, б. "л" определя, че държавите членки освобождават сделките за отдаване под наем или под аренда на недвижими имоти. В § 2 на същата разпоредба се определени изключенията, като изречение второ посочва, че държавите членки могат да приложат допълнителни ограничения на обхвата на освобождаването, посочен в § 1, б. "л". Разпоредбата на чл. 45 от ЗДДС дефинира освободените доставки, свързани със земя и сгради, като ал. 4 определя, че освободена доставка е и отдаването под наем на сграда или на част от нея за жилище на физическо лице, което не е търговец. Тълкувайки последната разпоредба по аргумент от противното следва да бъде прието, че всички останали случаи на отдаване под наем на сграда или част от нея съставлява облагаема доставка по смисъла на чл. 12 отЗДДС. В случая не става въпрос за противоречие на разпоредба на местния закон с разпоредба от директива, доколкото нормата на цитирания чл. 135, § 2 от Директивата дава възможност на държавите членки да ограничат приложното поле на чл. 135, § 1 от Директивата. По какви съображения законодателят е приел една категория наемни правоотношение да бъдат облагаеми доставки, а друга категория да са освободени такива, е обстоятелството, което е извън предмета на спора и не следва да бъде обсъждано, доколкото съдът е длъжен да прилага закона такъв, какъвто е. По силата на чл. 2 от ДОПК приходната администрация също е длъжна да прилага точно закона - чл. 2 от ДОПК, поради което при установените факти и обстоятелства не може да бъде прието, че определяйки задължения за ДДС по силата на разпоредби на ЗДДС органът по приходите е допуснал разширително тълкуване на закона, което е в противоречие с чл. 60 от Конституцията на България. Тъй като наемното отношение е възникнало на територията на Република България и се прилага българският закон, то без всякакво значение е обстоятелството дали в държавата, където живее жалбоподателят, подобен род доставки са облагаеми или освободени такива. Неоснователни са и оплакванията за допуснато нарушение на материалния закон, свързано с позоваването в ревизионния акт на разпоредбата на чл. 103, ал. 3, т. 1 от ЗДДС като основание за определяне на задълженията по ЗДДС. При правилно установена фактическа обстановка ревизиращият орган неправилно се е позовал на цитираната разпоредба, но този негов пропуск е отстранен при административното обжалване, като решаващият орган е посочил, че точното основание за определяне на задълженията е нормата на чл. 103, ал. 3, т. 2 от ЗДДС. Последният разполага с такива правомощия по силата на чл. 155, ал. 1 от ДОПК и следва да бъде прието, че допуснатият порок, макар и несъществен, е отстранен, поради което ревизионният акт не може да бъде отменен единствено и само на това основание. По изложените по-горе мотиви неоснователно е и оплакването, че административният съд не е уважил искането и не е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейските общности. Административният съд е изложил ясни мотиви защо не са налице условия за отправяне на такова запитване, които мотиви се споделят и от настоящата инстанция. При изложената фактическа обстановка следва да бъде прието, че при условията на чл. 96, ал. 1 от ЗДДС ревизираното лице е следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС и след като не е сторило това, задълженията са определени от органа по приходите съобразно разпоредбата на чл. 102, ал. 3, т. 2 от ЗДДС. Като е стигнал до същите изводи и е отхвърлил жалбата като неоснователна, Административен съд - София град е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,