Решение № 232 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5886/2007 г.

Решение № 232 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5886/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № 221 от 16.07.2007 г. по гр. д. № 1457/2005 г. Софийски градски съд е отменил решение от 5.07.2000 г. по гр. д. № 5315/96 г. на Районен съд гр. С.. П. е ново решение, с което е отхвърлил исковете на Б. С. К. и Ю. Б. Д. К. срещу Н. С. К. за прогласяване нищожността на договор, обективиран в нот. акт № 117 от 6.05.1993 г., поради липса на съгласие и на представителна власт на продавача, както и евентуалните искове по чл. 26, ал. 2 изр. 1 пр. посл. ЗЗД относно същия договор. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Б. К. и Ю. Д. - К.. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. Ответникът по касация Н. К. оспорва жалбата. Срещу решението, в частта касаеща присъдените разноски, е постъпила и частна касационна жалба от Н. К. Жалбите са допустими. Подадени са в срок от легитимирани лица, насочени са срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговарят на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбите пороци на решението, приема за установено следното: За да отхвърли исковете въззивният съд е приел че сключеният от наследодателя договор е за продажба, а не за дарение и че сделката не е симулативна. Установено било намерението на наследодателя да продаде апартамента на ответника, както и факта, че ответникът разполагал със сумата за закупуване на жилището. За да отхвърли доводите за липса на представителна власт съдът е обсъдил всички медицински и графологични експертизи назначени по делото, но се позовал на особеното мнение изразено от вещо лице, участвувало в експертизата приета при разглеждане на делото след връщането му от ВКС. Съдът е изложил и съображения че действията на нотариуса не са нищожни, тъй като неотбелязването в пълномощното, че е заверено извън нотариалната кантора, не е нищожно нотариално действие. Относно касационната жалба на ищците: В касационната жалба се твърди, че съдът не е преценил всички доказателства по делото. По делото било установено че договорът е нищожен поради липса на съгласие на продавача. С графологичните експертизи бил доказан факта, че липсва и представителна власт на продавача. Подписът върху пълномощното не бил на наследодателя, който не подписал и декларация № 6* от 4.05.1993 г. Освен това, подписът бил положен извън нотариалната кантора, затова нотариалната заверка нарушавала разпоредбите на чл. 465 ГПК (отм.). Доводите в жалбата са неоснователни. Установено е, че страните са наследници на С. К., починал на 13.06.1993 г. Ищцата Ю. е съпруга, ищецът Б е техен син, а ответникът Н. е също син на наследодателя, но от предходен брак. За процесния апартамент не се спори, че бил лична собственост на наследодателя. Той имал окнологично заболяване и бил в болница от 14.04.1993 г. до 27.04.1993 г. След изписване от болницата отишъл да живее в дома на сестра си, където на 4.05.1993 г. упълномощил адв. С да продаде от негово име и за негова сметка процесния апартамент на сина му Н. С нот. акт № 117 от 6.05.1993 г. Стефан К., чрез пълномощник адв. Ц, продал на сина си Н. К. собствения си апартамент за 50 000 лв., платени изцяло в брой, като си запазил пожизнено право на ползуване. Спорът е дали има дадено съгласие за продажба на процесния апартамент, а последващ въпрос ако има дадено такова, е за представителната власт, т. е. нищожността поради липса на представителна власт предпоставя, че има съгласие на продавача. Според чл. 26, ал. 2 ЗЗД, липсата на съгласие на страните да сключат определена сделка е основание за нейната нищожност. Липсата на представителна власт, която също представлява вид липса на съгласие, е посочена като основание за нищожност по чл. 42 ЗЗД. Разликата е в това, че когато едно лице сключи договор от името на друго лице без да е било упълномощено от него, е на лице висяща недействителност, тъй като според чл. 42, ал. 2 ЗЗД лицето от името на което е сключен договора може да го потвърди, с което договорът се валидира. Законосъобразно въззивният съд е приел за доказан фактът за изразено съгласие от страна на продавача да продаде апартамента на сина си. С гласни доказателства е установено че той не живеел заедно със съпругата си и имал намерение да се разведе. Имал дългове и искал да уреди задълженията си, предвид здравословното си състояние. Установено е и обстоятелството, че ответникът разполагал с необходимата за закупуване на жилището сума, тъй като неговата майка получила 80 000 лв. от хонорари, които е могла да предостави на сина си за да заплати цената на жилището. За доказване на спорното обстоятелство, дали договорът е сключен от пълномощник с представителна власт, съдилищата са назначили няколко графологични експертизи. В част от тях е прието че подписът върху пълномощното не е положен от наследодателя, а в други е прието че подписът вероятно е положен от наследодателя. Изслушана е и медицинска експертиза, според която наличието на мозъчни метастази се изразило в клинично засягане на двигателните функции на десния крак и евентуално би могло да се отрази на двигателната функция на дясната ръка. С оглед указанията на ВКС в отменителното решение въззивният съд е назначил нова експертиза, според която подписът не е положен от наследодателя. Съгласно чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.), съдът не е длъжен да възприема заключението на вещите лица, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Възприетото от съда особено мнение на вещото лице А., според което подписите върху сравнителния материал са несъпоставими с оглед различието в изписването им, не противоречи на закона. Заключението е обсъдено заедно с всички събрани доказателства. Заедно с пълномощното за продажбата на имота, наследодателят подписал и пълномощно, с което упълномощил адвокат Ц да подпише искова молба за развод. Разпитана е нотариус Б. която си спомня за случая, както факта че е изготвяла и завещание на наследодателя. Тя твърди че посетила наследодателя в дома му и заверила подписа на пълномощното. Т. е., независимо от изводите в графологичната експертиза, при съпоставяне с останалите доказателства по делото, съдът основателно е направил извод че подписът е на наследодателя, затова не е постановил незаконосъобразно решение. Доводът в жалбата за неистинност на подписа върху на декларацията по чл. 226, ал. 1 ДПК не е основание за прогласяване нищожността на договора за продажба, тъй като декларацията не е елемент от сделката. Неоснователно е и твърдението че нотариалното действие е нищожно, тъй като пълномощното не било подписано от наследодателя в нотариалната кантора, а липсва отбелязване че действието е извършено по реда на чл. 469, ал. 3 ГПК (отм.). Разпоредбата на чл. 469, ал. 1 ГПК съдържа забрана за нотариуса да извършва нотариални действия извън района си на действие. Според ал. 2, подписването на подлежащи на вписване нотариални актове става само в канцеларията на нотариуса, и то през работното време. Всички останали нотариални действия, според ал. 3 на текста, могат да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато уважителни причини пречат за явяването на участвуващите в удостоверяването лица в нотариалната канцелария или налагат незабавното извършване на нотариалното действие. Съдът е обсъдил обстоятелствата относно заверката на подписа върху пълномощното при условията на чл. 469, ал. 3 ГПК и причините които са налагали това действие. По делото е доказана необходимостта пълномощното да бъде заверено извън нотариалната кантора с оглед неговото здравословно състояние. Това действие на нотариуса не е нищожно по изложените от касаторите съображения, тъй като в закона не е предвидено изричното отбелязване че подписът е заверен извън кантората, да е елемент от валидността на заверка по реда на чл. 469, ал. 3 ГПК (отм.). В жалбата се излагат и доводи че продажбата е симулативна сделка, тъй като прикрива договор за дарение. Установено е, че страните са положили подписи обозначени като "дарител" и "дарен" вместо "продавач" и "купувач". За съдържанието на сделката обаче се прави извод от съдържанието на договора, а не от посоченото качество на страните. Продажбата е двустранен договор, който поражда права и задължения и за двете страни. Задължение на продавача е да прехвърли собствеността на вещта и да я предаде на купувача. Задължение на купувача е да получи вещта и да заплати нейната цена. Дарението е едностранен безвъзмезден договор. С него дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Процесният договорът съдържа елементите на договор на продажба, а не на дарение и няма доказателства че той прикрива договор за дарение, затова и този довод е неоснователен. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Относно частната касационна жалба на ответника: В частната касационната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на решението в частта за присъдените разноски. Съдът присъдил на ответника 650 лв. разноски, като отказал да осъди ищците да му заплатят възнаграждението за адв. В, тъй като тя била втори упълномощен адвокат. Частната жалбата е основателна. Съгласно чл. 64 ГПК (отм.), заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Видно е от данните по делото, че пред първоинстанционния съд ответникът е бил представляван от адвокат Ц. Н. пълномощно обаче е за да го представлява само в първоинстанционното производство. Във въззивното и в касационното производства ответникът е бил представляван от адвокат В, като адвокат Ц не е взела участие и на нейно име няма издадено пълномощно за тези инстанции, т. е. ответникът е бил защитаван само от един адвокат, затова с оглед изхода на спора, му се дължат разноски. Във въззивните и касационни инстанции, включително и за настоящата, ответникът е направил разноски в размер на общо 2 770 лв. от които са присъдени 650 лв. Затова частната жалба е основателна и следва да му се присъдят още 2 120 лв. Водим от горното и на основание чл. 218и ГПК (отм.), ВКС