Решение № 8109 от 31.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 92/2019 г.

Решение № 8109 от 31.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 92/2019 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Игнатов от [населено място] против Решение № 6124/25.10.2018 г. по адм. дело № 3889/2018 г. на Административен съд София– град. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Молбата е да бъде отменено решението на първоинстанционния съд и делото- върнато за ново разглеждане. В условията на алтернативност иска решаване на делото по същество, като бъде уважена жалбата му. В съдебно заседание жалбата се поддържа от касатора и адв. С. Дойчинова, като се претендират и разноски по делото. Ответникът по касационната жалба – директорът на Фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" /ГВРС/ – София, се представлява от юриск. Алипиева, която и в съдебно заседание и в подробно писмено становище оспорва касационната жалба и моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, е неоснователна. С Решение № 6124/25.10.2018 г. по адм. дело № 3889/2018 г., Административен съд София– град е отхвърлил жалбата на Г. Игнатов от [населено място] срещу Разпореждане № 4506-40-640/14.03.2018 г. на директора на фонд "ГВРС", с което е отказано изплащане на гарантирано вземане, на основание чл. 26, ал. 3 от ЗГВРСНР. По делото е установено, че със заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане, рег. № 4502-21-573/22.02.2018 г., Г. Игнатов е поискал да му бъде отпуснато гарантирано вземане по ЗГВРСНР поради прекратяване на трудовото му правоотношение с работодателя "Макс телеком" ООД, считано от 24.02.2017 г., като са приложени и писмени доказателства за начислените трудови възнаграждения с отбелязване на дължимостта на сумите за три месеца. С Разпореждане № 4506-40-640/14.03.2018 г., директорът на фонд "ГВРС" е отказал изплащане на гарантирано вземане по съображения, че дружеството "Макс телеком" ООД, ЕИК 121261531 е развиващо дейност дружество и за него няма вписано съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност. При тези обстоятелства е приел, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 6 от ЗГВРСНР, поради което липсва правно основание за изплащане на гарантирани вземания на заявителя. С оглед събраните доказателства по първоинстанционното дело/фирмено досие на дружеството "Макс телеком" ООД/ се установява, че то е развиващо дейност, като липсва отбелязано вписване на решение за обявяване в несъстоятелност. Съгласно чл. 4 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (изм. - ДВ, бр. 102 от 2017 г.), право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя, независимо от срока му и от продължителността на работното време. В предходни свои редакции, в посочената разпоредба са се съдържали норми, които са уреждали право на обезщетение за неплатени трудови възнаграждения за работници, чието трудово правоотношение не е било прекратено към датата на вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, съответно е било прекратено през последните три месеца преди вписване на решението по несъстоятелността. Следва да се отбележи, че с измененията на чл. 4 от ЗГВРСНР е налице нова материалноправна норма, която има действие занапред, а нейното съдържание се изгражда и от разпоредбата на § 41 от ПЗР на Закона за пазарите на финансови инструменти, който добавя към хипотезата, че в случаите когато е налице прекратено трудово правоотношение в срок по-дълъг от три месеца преди датата на вписване в Търговския регистър на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, се гарантират само вземанията, които са начислени, но неизплатени за периоди след 31.01.2015 г. Изменението на чл. 4 ЗГВРСНР е в сила от 22.12.2017 г., а това по § 41 ПЗР на ЗПФИ от 16.02.2018 г. В случая предмет на съдебен контрол е издаденото разпореждане на директора фонд "ГВРС" от 14.03.2018 г. и неговото съответствие с материалния закон се преценява към момента на издаването му (чл. 142, ал. 1 АПК), когато вече е действал и § 41 от ПЗР на ЗПФИ. Същественото в случая обаче е обстоятелството, че не са изпълнени предпоставките по чл. 6 от ЗГВРСНР, тъй като няма вписано решение на съда за откриване на производство по несъстоятелност, нито такова за прекратяване на производството по чл. 632 от Търговския закон. Разпоредбата е императивна, уреждаща по недвусмислен начин момента, от който възниква правото на гарантирано вземане, като по този начин за Г. Игнатов изобщо не е възникнало това право на гарантирано вземане. Достигайки до тези правни изводи, базирани на правилно установена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и обосновано съдебно решение. При тези съображения и след служебна проверка на съдебното решение, настоящата инстанция не констатира пороци, съставляващи касационни основания за отмяната му и като правилно, същото следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора, на ответната страна, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, следва да се присъдят сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационната инстанция, като техният размер следва да бъде определен на 100 сто/лева, съгл. чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По отношение на претендираните разноски за първата съдебна инстанция, съдът отбелязва, че разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК, приложима субсидиарно в производството по АПК, позволява в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. Такова искане е следвало да бъде отправено до първоинстанционния съд, който следва да се произнесе с нарочен акт, а не пред ВАС. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение