Решение № 2386 от 11.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10710/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Ръководителя на Управляващия орган /УО/ на Оперативна програма /ОП/ "Иновации и конкурентоспособност" 2014 2020 г. против Решение 8081/10.06.2024 г. постановено адм. дело 2615/2024 г. по описа на Административен съд София-град /АССГ/, с което е отменен Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ РД-02-16-1617 от 04.10.2023 г. Ръководителя на УО на ОП "Иновации и конкурентоспособност" 2014 2020 г. и са присъдени разноски в полза на оспорващия. Твърди се неправилност на съдебния акт, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. На първо място настоява, че съдебният акт е лишен от мотиви, с аргументи че няма нито един мотив на съда, с който да обори установената от Управляващия орган недопустимост на разходите по договора, за което поддържа, че е нарушение на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Като необосновани и несъответен на материалния закон счита и извода, че актът е издаден в нарушение на чл. 35, ал. 2 от Наредба Н-3/2018 г., като настоява, че приложимата в случая хипотезата е тази на чл. 35, ал. 3 от същия подзаконов нормативен акт. Настоява да се приеме, че при издаването на акта са спазени административно производствените правила и е надлежно мотивиран /т. е. съдържа фактическите и правни основания за постановяването му/. Позовава се на съдържанието на Окончателен одитен доклад с референтен номер DAC414BG1021, изготвен от одиторски екип на Генерални дирекции "Трудова заетост, социални въпроси и приобщаване", Дирекция "Регионална и селищна политика" и Дирекция "Съвместен одит в областта на сближаването" към ЕК (нарина по-долу само Окончателен одитен доклад DAC414BG1021, бел. моя), в изпълнение на дадените с който препоръки е образувано настоящото административно производство и на база съдържащите се в който фактически и правни констатации е издаден оспореният АУПДВ. Излага съображения и за материалната законосъобразност на процесния индивидуален административен акт. Подробни съображения са развити в касационната жалба, настоява за отмяна на решението и отхвърляне на оспорването против процесния АУПДВ. Претендира разноски за касационната инстанция, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Ответната страна Изпълнителна Агенция за насърчаване на малките и средните предприятия, чрез процесуалните си представители адв. Големанова, оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Подробни съображения, излага в писмен отговор, поддържан в проведеното открито съдебно заседание адв. Големанова. Претендира разноски, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за понасянето им. По делото е депозирана и частна жалба от страна на Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия /ИАНМСП/, подадена чрез процесуален представител, против Определение 12527/22.07.2024 г., постановено по адм. дело 2615/2024 г. по описа на АССГ, с което е отхвърлено искането по чл. 248 от ГПК на тази страна за изменение на Решение 8081/10.06.2024 г., постановено по адм. дело 2615/2024 г. по описа на АССГ, в частта за разноските. В частната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, които се поддържат в проведеното открито съдебно заседание от адв. Големанова. Искането е за отмяна с разрешаване на спора в тази му част по същество. Ответникът по частната жалба в проведеното открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител оспорва същата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като обсъди твърденията и доводите на касатора и частния жалбоподател и възраженията на ответниците по касационната и частната жалба и провери обжалваните актове, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната и частната жалби са допустими подадени са в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. Разгледани по същество и двете са основателни. По касационната жалба на УО на ОП Иновации и конкурентоспособност 2014 2020 г. Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е АУПДВ РД-02-16-1617 от 04.10.2023 г. на Ръководителя на УО на ОП "Иновации и конкурентоспособност" 2014 2020 г., с който на основание чл. 35, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от Наредба Н-3 от 22 май 2018 г. за определяне правилата за плащания, верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество (наричана по-дуло само Наредба Н-3/2018 г., бел. моя) във вр. с чл. 62 от Закона за публичните финанси чл. 162, ал. 2, т. 8 и чл. 166, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/, чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК и чл. 62 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ) е установено спрямо "Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и средните предприятия" публично държавно вземане в размер на 125 988,13 лева, представляваща надплатена сума, финансирана със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове /ЕСИФ/ по Договор BG16 RFOP002-2.003-0001-C02/19.10.2016 г., по проект "Създаване на условия аз устойчиво развитие и успешно интегриране на българските предприятия на европейски и международни пазари, чрез осигуряване на подкрепа за участие в международни търговски панаири и конференции и е отчетено вземане в същия размер. С атакувания съдебен акт съставът на АССГ е отменил АУПДВ с аргументи, че е издаден при липсата на нормативно установените предпостави за това. След като Административният съд е установил, че от УО на ОП Иновации и конкурентоспособност 2014-2020 е издадено предходно писмо изх. 26-Б-563 от 27.04.2023 г., с което ИАНМСП е уведомена, че следва да възстанови сума в общ размер на 554 882,91 лева, представляваща недопустим разход по изрично цитирани ДБФП, разпределени по отчети един от които процесният такъв, за което с влезли в сила Определение 11205/16.11.2023 г., постановено по адм. дело 9783/2023 г. по описа на ВАС и Определение 5183/24.04.2024 г, постановено по адм. дело 33935/2024 г. по описа на ВАС, последователно е прието, че съставлява властническо волеизявление, с което за първи път се установяват подлежащите (според органа) на възстановяване вземания/за първи път се определя дължимостта и размерът на задължението на ИАНМСП, е възприел, че именно в производството по оспорването на това писмо следва да се разреши въпросът за не/допустимостта на разходите, извършени от бенефициера в изпълнение вкл. и на процесния договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ. Изложени са съображения, че в зависимост от изхода на съдебното производство по оспорване на посоченото писмо, по-точно като последица от възприетата там негова правна квалификация (дали ефектът му е само установителен или освен това има и характер на акт, определящ подлежаща на възстановяване сума), ще може да се даде отговор и на въпроса дали процесният АУПДВ е издаден без правно основание в нарушение на чл. 35, ал. 2 от Наредба Н-3/2018 г. или при пълна липса на процесуални предпоставки за това. Като краен резултат съставът на АССГ е приел, че само по себе си издаването на АУПДВ при липсата на влязъл в сила акт, установяващ недължимостта на сумата по смисъла на чл. 168, ал. 2 т. 8 от ДОПК, е нарушение на чл. 35, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от Наредба Н-3/2018 г., което е довело и до неговата отмяна. Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо, но неправилно, по следните съображения. Не се споделят възраженията за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила от състава на съда. Абсолютно несъстоятелно е твърдението в касационната жалба за липсата на изложени в съдебния акт мотиви, т.е. собствени установявания от фактическа и правна страна на състава на съда, в нарушение на изискването, формулирано в новелата на чл.172а ал.2 от АПК. Видно от атакуваното решение съдът е установил релевантната по делото фактическа обстановка, подробно е посочил какво е приел за установено от фактическа страна в хода на съдебния процес, въз основа на кои доказателства, съответно въз основа на същата е изградил и собствените си правни изводи по повдигнатите въпроси за законосъобразността на административния акт, за които е счел че съставляват достатъчно основание за отмяна на АУПДВ. Фактът че установяванията на съда от фактическа и правна страна съвпадат с тезата на оспорващия, по никакъв начин не води до извод за липсата на мотиви в съдебния акт. Всъщност изложените в касационната жалба съображения касаят оплакванията за постановяване на съдебния акт в нарушение на материалния закон и необоснованост, които ще бъдат разгледани заедно. Настоящата съдебна инстанция не споделя изводите по приложението на материалния закон на първоинстанционния съд и ги намира за неправилни. Тук е мястото да се отбележи, че съставът на АССГ въобще не се е занимавал с материалната законосъобразност на установеното публично държавно вземане, а единствено е констатирал, че ответникът е постановил АУПДВ без да са на лице нормативно установените предпоставки, очертани в чл. 35, ал. 2 от Наредба Н-3/2018 г. за това, а именно при липсата на влязъл в сила акт за установяване подлежащата на възстановяване недължима сума по процесния договор. Неправилно съдът е приел приложимост на правилото на чл. 35, ал. 2 от Наредба Н-3/2018 г., което правно основание дори не е и визирано в оспорения акт. Принципно правилно съставът на АССГ е приел, че правната рамка на правилата за възстановяване на суми по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество към датата на образуване на административното производство по издаването на спорния АУПДВ са тези уредени със сега действащата Наредба Н 3 за определяне на правилата за плащания, за верификация и сертификация на разходите, за възстановяване и отписване на неправомерни разходи и за осчетоводяване, както и сроковете и правилата за приключване на счетоводната година по оперативните програми и програмите за европейско териториално сътрудничество от 22.05.2018 г., издадена от министъра на финансите (Наредба Н-3/2018 г.), но не е съобразил различията в режима на това възстановяване според вида на конкретното публично вземане. Съгласно чл. 35, ал. 1 от наредбата бенефициентът възстановява предоставената с акта по чл. 2, ал. 1 финансова подкрепа, когато е: 1. определена индивидуална финансова корекция; 2. недължимо платена или надплатена, както и неправомерно получена или неправомерно усвоена сума по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 8 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. В алинея втора и трета на същата норма е определен реда, по който следва да бъде издадена акта по възстановяване на сумата. Според алинея втора, в случаите по ал. 1, т. 1 управляващият орган определя сумата за възстановяване и отчита вземане по програмата въз основа на акта по чл. 73, ал. 1 от ЗУСЕСИФ (сега ЗУСЕФСУ), а според алинея трета, в случаите по ал. 1, т. 2 управляващият орган отчита вземане въз основа на акт за установяване на публично вземане, издаден във връзка с чл. 62 от Закона за публичните финанси по реда на чл. 166, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Тъй като в случая очевидно не става въпрос за възстановяване в следствие на определена финансова корекция, изцяло неприложим е редът по чл. 35, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от Наредба Н-3/2018 г. Изложените в акта на УО на ОП Иновации и конкурентоспособност 2014 2020 фактически и правни установявания (тук не се коментира въпросът за тяхната пълнота и съответствието с изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК), налагат извод, че става въпрос за възстановяване на суми, съставляващи верифицирани разходи, за които в последствие е установено, че са неправомерно изплатени, като сторени в нарушение на нормативната уредба (според административния орган), поради което и приложим е редът на алинея трета на чл. 35 от Наредба Н-3/2018 г., т. е. чрез издаване на акт за установяване на публично държавно вземане по реда на чл. 166, ал. 2 ДОПК. Посочената правна регламентация налага извод, че в тези случаи се извършва повторна преценка на вече верифицирани/платени средства, която не следва реда по ЗУСЕФСУ, а съвсем различен такъв производството по чл. 166 от ДОПК, завършващо с акт за установяване на публично държавно вземане. Оспорваният в настоящото производство акт представлява акт за установяване на публично държавно вземане на основание чл. 162, ал. 2, т. 8 ДОПК, при което не се установява същият да е издаден без да са на лице налице предпоставки за това, в обсъждания от състава на АССГ аспект. Не може да се сподели становището, че във всички случаи АУПДВ в хипотезата на чл. 35, ал. 3 от Наредба Н-3/2018 г. следва да бъде издаден след влизане в сила на друг, предхождащ го акт за установяване на вземането по основание и размер, доколкото по дефиниция призван на стори това е именно актът по чл. 166, ал. 2 от ДОПК. Възприемането на противното всъщност би означавало застъпването на тезата, че в тези случаи следва да бъдат издадени и влезли в сила два индивидуални административни акта, с еднакво по същество съдържание установяващи по основание и размер едно и също публично държавно вземане в обхвата на чл. 162, ал. 2, т. 8 от ДОПК, което извън въпроса за допустимостта на едно такова правно положение (виж например чл. 27, ал. 2, т. 1 и т. 2 от АПК) е лишено от всякаква правна логика и е в пълно противоречие с основните принципи за бързина и процесуална икономия в административния процес. Следва да се има в предвид и че както нееднократно е подчертано в съдебната практика, производството по установяване на недължимо платени или надплатени суми и това по верификация на заявени с искане за плащане разходи по чл. 60 и сл. ЗУСЕФСУ (а именно към това производство реферират тричленните състави на ВАС в цитираните от АССГ Определения) са две същностно различни по своя характер процедури, инициирани по различен ред, прилагани на различно основание и в различни производства. Този разлика в правната уредба не е отчетена от първоинстанционния съд. В единия случай органът, сезиран с искане за верификация на извършени по съответния проект разходи, извършва първична проверка за допустимост на тези средства, съобразявайки правилата по чл. 57 ЗУСЕФСУ и документите, приети по реда на чл. 26, ал. 1 с. з., в резултат на което се произнася с акт, обективиращ становището му относно съответствието на така заявените разходи с поставените от законодателя и УО изисквания, което предопределя и тяхното плащане или не. А във втория се касае до извършване на повторна проверка на вече платени средства по конкретния проект, следваща съвсем различен ред, а именно производството по чл. 166, ал. 2 от ДОПК, завършващо именно с издаването на акт за установяване на публично държавно вземане. Избраният от административният орган подход първоначално да издаде очевидно отказ за верифициране на разходи, вкл. и по процесните междинни плащания, в резултата на последваща проверка, обективиран в писмо изх. 26-ЛБ-563/27.04.2023 г., след което да пристъпи към издаването вкл. и на процесния АУПДВ на основание чл. 35, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2 от Наредба Н-3/2018 г. не променя гореизложеното. Разбира се при извод за общност във фактическите и правни установявания в двете производства, т.е. при безспорно установена връзка между двете производства, следва да бъде съобразен изходът от повдигнатия правен спор за законосъобразността на посоченото писмо, но сам по себе си фактът на издаването му или суспенсивният ефект на жалбата не лишават процесния АУПДВ от основание, както е приел съставът на АССГ. На основание гореизложеното следва да бъде прието, че оспореният АУПДВ не страда от релевирания от първостепенният съд порок постановяването му в хипотезата на липсата на предпоставки за издаването му в частно в нарушение на чл. 35, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 от Наредба Н-3/2018 г., което налага отмяна на съдебния акт, като неправилен поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Предвид липсата на произнасяне на първостепенният съд относно останалите възражения за незаконосъобразност, вкл. и такива за допуснати съществени нарушения на административно производствените правила, неспазване изискването на чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК, грешка в разпоредителната му част и материалната законосъобразност на установеното спрямо ИАНМСП публично държавно вземане, забраната за нови фактически установявания от касационната инстанция (чл. 220 от АПК) и осигуряване правото на страните спорът да бъде разгледан от две съдебни инстанции, съдебният акт следва да бъде отменен, вкл. и в частта за разноските, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд София-град. По частната жалба на ИАНМСП. Изхода на правния спор влече отмяна и на определението, постановено в производството по чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. По въпроса за разноските, вкл. и пред касационната инстанция, дължи произнасяне първостепенният съд чл. 226 ал.3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,