Решение № 3704 от 18.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 376/2022 г.

Решение № 3704 от 18.04.2022 г. на ВАС по адм. д. № 376/2022 г., IV о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационнa жалба на Х. Б. и С. Б. и двамата от гр. Варна, подадена чрез процесуалния им представител адв. А. Атанасов, против решение № 1561/26.11.2021 г., постановено по адм. дело № 2248/2021 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед № РД-21-7706-177/30.09.2021 г. на областния управител на област Варна и са осъдени да заплатят направените в производството разноски. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на оспореното съдебно решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че в атакуваното решение съдът неправилно е приел, че правилата на ЗЗД са неприложими за конкретния случай, не е отчел допуснати от органа съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в провеждане на административното производство без участието на касатора Х. Б.. На следващо място се твърди, че от съда не е отчетено обстоятелството, че заповедта е издадена в противоречие с материалноправните норми и решението е постановено в нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, като не са преценени жилищните нужди на семейството на касаторите, което води до непропорционална намеса на държавата спрямо преследваната с издаването на заповедта законна цел. Моли се атакуваното съдебно решение да бъде отменено, като се постанови ново, с което да бъде отменена заповедта на областния управител на област Варна и се присъдят разноските по делото. Ответникът - Областният управител на област Варна, в писмен отговор на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му представител юрисконсулт Г. Дикова, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Настоящият съдебен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, след като прецени данните по делото и изложените доводи в касационната жалба, в съответствие с чл. 218 и чл. 220 от АПК приема, че жалбата е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд Варна е образувано по жалба на Х. Б. и С. Б. срещу заповед № РД-21-7706-177/30.09.2021 г. на областния управител на област Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 и чл. 81 от Закона за държавната собственост (ЗДС) е наредено да се изземе от С. Б. държавен недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.2562.7. 2. 47 със застроена площ 77, 50 кв. м., описан в акт за частна държавна собственост № 7887/20.07.2011 г., с предоставени права за управление на областния управител на област Варна. С определение № 2594 от 14.10.2021 г., постановено по адм. дело № 2248/2021 г. по описа на Административен съд Варна, е оставена без разглеждане жалбата на Х. Б. срещу посочената заповед и е прекратено производството спрямо нея, като съдът е приел, че тя не адресат на административния акт, поради което не е активно легитимирана да го оспорва. Това определение е обжалвано с частна жалба от Б., като с определение № 11369 от 10.11.2021 г., постановено по адм. дело № 10976/2021 г., Върховния административен съд, четвърто отделение го е отменил в частта, с която производството спрямо Х. Б. е прекратено и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на жалбата й срещу заповедта. След връщането на делото от Върховния административен съд на Административен съд Варна за произнасяне по жалбата на двамата касатори, първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона писмена форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, водещи до незаконосъобразност на акта, при правилно приложение на материалния закон и същата е съобразена с целта на закона. В подкрепа на тези изводи, съдът е изложил мотиви, че сключеният договор за наем между държавата, представлявана от областния управител на област Варна, и С. Б. е прекратен, същият не е продължен по надлежния законов ред, като след изтичането на срока касаторите са държали имота – частна държавна собственост без правно основание. Приел е още, че в преценката на административния орган е срещу кого от двамата съпрузи да започне административното производство по изземване на имота, а неучастието на Б. в административното производство не води до нарушаване на правото й на защита, тъй като тя не е адресат на оспорения акт и разполага с друг ред на защита. По тези съображения Административен съд Варна е приел твърденията в жалбата срещу заповедта за изземване на недвижимия имот за недоказани, поради което я е отхвърлил като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно установена и ясно описана фактическа обстановка, спрямо релевантните за спора факти, първоинстанционният съд е развил обосновани правни изводи за кумулативното наличие на материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 80, ал. 1 от ЗДС за издаване на заповед за изземване на имота – частна държавна собственост. Изводите на съда за законосъобразност на оспорената заповед са направени въз основа на доказателствата по делото. Спрямо установените и релевантни факти съдът правилно е приложил материалния закон, като изводът му за липса на отменително основание по отношение на обжалваната заповед е законосъобразен. Не се констатират съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост на обжалваното съдебно решение. Съдът е разгледал подробно фактическите и правни основания на издадения административен акт. Анализирал е подробно всички представени по делото писмени доказателства. В оспорената пред него заповед се съдържат мотиви и фактически основания за нейното издаване и коректно е посочено правно основание за издаването й - чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Решаващият съд е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и въз основа на това е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. С разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, законодателят е предвидил ред за защита на държавната недвижима собственост, чрез нейното изземване от лица, които я владеят или държат без правно основание. В настоящия случай е законосъобразен и правилен изводът на Административен съд Варна за наличието на кумулативно дадените предпоставки на чл. 80, ал. 1 от ЗДС. Видно от доказателствата по делото, изземването на имот, който безспорно е частна държавна собственост се владее или държи от двамата касатори без основание, тъй като съществуващите наемни правоотношения са прекратени. Това е така, тъй като предвид специалния ред, предвиден в Закона за държавната собственост, нормите на чл. 236 и сл. ЗЗД, на който се позовават касаторите, са неприложими, тъй като се явяват общи по отношение на тези в специалния закон ЗДС, в който е предвиден максимален срок за предоставяне под наем от 10 години - чл. 19, ал. 4 от ЗДС. При издаването на процесната заповед С. Б., с който е сключен договорът за наем, не е в трудово или служебно правоотношение с МВР, поради което по силата на чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, договорът за наем на жилището е прекратен едновременно с прекратяването на правоотношението му. Обстоятелството, че съпругата на Б. има сключено трудово правоотношение с Болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация филиал - Варна към Медицински институт на Министерство на вътрешните работи не променя този извод, тъй като договорът за наем от 2002 година е сключен между Държавата, представлявана от областния управител на област Варна и наемателя С. Б.. Наред с това, както бе посочено по-горе, договорът за наем е изтекъл по силата на чл. 19, ал. 4 ЗДС. Неоснователни са оплакванията на касаторите, че в хода на административното производство е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, поради неуведомяване в срок на всички заинтересовани лица за започналото производство по издаването на процесната заповед. Първоинстанционният съд правилно е приел, че това процесуално нарушение не е съществено тъй като не е препятствало възможността на тези лица да направят възражение в хода на съдебното производство. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че жалбата на Х. Б. срещу заповедта за изземване е приета за допустима и е разгледана от съда, като с нея жалбоподателката е упражнила правото си да направи възражения срещу административния акт, като по този начин правото й на защита в производството не е нарушено. Не води до друг извод и оплакването в касационната жалба, че жалбоподателят и неговото семейство ще изгубят единственото си жилище и това ще се отрази на тяхното здраве и на техния личен и семеен живот. Действително, в производството пред съда са били въведени доводи за нестабилното здравословно състояние на Б., произтичащо от напредналата възраст, временната неработоспособност, както и за липсата на друго жилище. В българското законодателство е уредена възможността за настаняване в общински жилища на лица с доказана жилищна нужда. При този ред на настаняване в общинско жилище могат да се преценят представените доказателства за здравословното състояние на касатора. В настоящото производство тези твърдения не могат да бъдат обсъждани поради специалния ред, уреден за настаняването във ведомствени жилища и за тяхното освобождаване. На следващо място, неоснователно е възражението на касаторите, че заповедта е издадена в противоречие с целта на закона, като постановена в нарушение на принципите по чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и това не е отчетено от съда в обжалваното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат картотекирани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. Издадената заповед отговаря на изискванията за съразмерност по смисъла на чл. 6 от АПК и не нарушава чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип за ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разглежданата хипотеза намесата на държавата е осъществена при условията, регламентирани в текста - засягането на интересите на жалбоподателите е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално, а доводите в касационната жалба в обратен смисъл са неоснователни. Поради всичко изложено, като е приел заповедта на областния управител на област Варна, с която на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС е наредено да се изземе от С. Б. държавен недвижим имот, за законосъобразна и е отхвърлил подадената срещу нея жалба като неоснователна, Административен съд Варна е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което при липсата на касационни основания за отмяна ще следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора, основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и същата следва да бъде уважена в размер на 100. 00 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,