Решение № 108 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1854/2015 г.

Решение № 108 от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1854/2015 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на Л. Д. В., чрез пълномощника й адв. Ал. О., против въззивното решение от 13.01.2015 г. по гр. д. № 2397/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 2.06.2014 г. по гр. д. № 14641/2013 г. на Пловдивския районен съд. С него е допусната съдебна делба между Г. М. М. и касаторката на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.540.795.5.23 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], в[жк], [жилищен адрес]/139, с предназначение жилище, апартамент с площ 36.32 кв. м., с прилежащи части - изба № 23 от 4.62 кв. м. и 0.34% от общите части на сградата, при равни квоти за двамата. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това предявеният иск за делба се отхвърли. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по жалбата - Г. М. М. в писмен отговор, чрез пълномощниците му адвокатите Р. К. и М. А., оспорва същата. Иска потвърждаване на въззивното решение и присъждане на направените разноски. С определение № 189 от 14.05.2015 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е прието, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за доказателствената сила на констативния нотариалeн акт и доказателствената тежест при оспорване на признатото с него право на собственост е в противоречие с ТР № 11 по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите му е прието, че констативният нотариален акт /както и нотариалния акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, която обвързваща доказателствена сила досежно удостовереното право на собственост може да бъде оспорена от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Посочено е в какво се изразява това оспорване, както и че при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК /т. 2 от ТР/. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делба между страните, бивши съпрузи, приел обратното - при оспорването от страна на ищеца на нотариалният акт от 2011 г., с който е признато право на собственост върху спорния имот по реда на чл. 587 ГПК в полза на ответницата, същият не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Тъй като в тежест на тази страна е установяването при условията на пълно и главно доказване наличието на предпоставките за придобиване на частта на ищеца след развода им по давност, съгласно чл. 79 ЗС, и това не е осъществено, имотът е съсобствен при равни права след прекратяване на съпружеската имуществена общност през 2001 г. Поради противоречието в произнасянето по релевантния въпрос със задължителната съдебна практика, въззивното решение следва да се отмени и спорът се реши по същество. Възражението на ответницата, сега касатор, за придобиване на имота в изключителна собственост по давностно владение след развода на страните с влязлото в сила на 23.06.2001 г. по гр. д. № 911/2000 г. решение на Пловдивския районен съд, е основателно с оглед представения по делото констативен нотариален акт № 183 от 8.08.2011 г. на нотариус рег. № 135 с район на действие Пловдивския районен съд. С него се установява наличието на давностно владение и покупка на имота, последната по време на брака на страните с нот. акт № 125/1994 г., на което основание ищецът е претендирал наличието на съсобственост след прекратяване на брака им. Констатациите в акта относно наличието на придобивна давност в полза на касаторката относно частта от имота след прекратяване на съпружеската имуществена общност, са оспорени от ищеца и са в смисъл на опровергаване на факта на владението върху тази негова част, обуславящ посоченото придобивно основание, поради което и в тежест на оспорващия е установяването му. С ангажираните от него свидетелски показания опровергаването на владението от страна на касаторката не е постигнато, напротив разпитаната свидетелка, която е майка на ищеца, установява, че след 2001 г. не знае кой "стопанисва" апартамента, тя също не е ходила в него и не знае кой е живял там, както и че ищецът не е имал ключ за него, нито е плащал данъци. При тези факти констатациите в нотариалния акт за придобивна давност в полза на касаторката не могат да се счетат за оборени, а неоснователността на довода на ответника по касация за запазеното право на ползване върху имота при продажбата с нотариалния акт от 1994 г. следва от неотносимостта му към придобивното основание по констативния нотариален акт от 2011 г. С оглед на горните съображения възражението на ответницата по иска за изключителна собственост на имота е доказано, оспорването на констативния нотариален акт за наличие на придобивна давност след прекратяването на брака на страните не е доказано от страна на носещия доказателствената тежест, за да е необходимо установяването му в настоящето производство, както неправилно е приел въззивният съд. Поради това имотът не е съсобствен между страните на основание твърдения юридически факт, прекратяване на съпружеската имуществена общност, с оглед придобиването от касаторката на частта на ищеца по давностно владение при приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС в необходимия за това срок, удостоверено с представения нотариален акт от 2011 г. Предявеният иск за делба е неоснователен и следва да се отхвърли, като на касаторката се присъдят претендираните разноски съгласно представения списък. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, II гражданско отделение