Решение № 15630 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3977/2014 г.

Решение № 15630 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 3977/2014 г., III о., докладчик съдията Милена Славейкова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "ХХМ" ЕООД, гр. Варна срещу решение № 3295 от 27.12.2013 г. по адм. д. № 1233 по описа за 2013 г. на Административен съд /АС/ гр. Варна, с което са отхвърлени исковете му с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът поддържа, че административният съд неправилно е приел, че не са налице изискванията на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, доколкото ответникът не оспорвал наличието на незаконосъобразно бездействие на главния архитект на община Варна да издаде акт за регистрация и въвеждане в експлоатация на строеж, както и нищожността на писмо изх. № ЗАО 34098/22.10.2009 г. Счита за неправилен и необоснован извода на съда за недоказаност на вредите от неползването на имота предвид прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза (СТЕ). Поддържа наличие на причинени му вреди под формата на пропуснати ползи, които са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с незаконосъобразното бездействие на административния орган, респ. с незаконосъобразна заповед № 16/28.10.2011 г., изразяващо се в невъзможност да експлоатира по предназначение обектите като ги отдава под наем. Оспорва изразеното становище на административния съд, че следвало да представи договори за отдаване под наем, които не можел да сключи без да влиза в противоречие с разпоредбите на ЗУТ преди въвеждането на обекта в експлоатация. Претендира съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на АС гр. Варна и по същество на спора да уважи предявените искове. Подробни съображения излага в писмени бележки от 17.11.2014 г. чрез адв. Мадлен Тихомирова, в които поддържа нищожност на клаузата на т. 10 от разрешение за строеж № 213/29.10.2007 г., тъй като извън правомощията на главния архитект на община Варна въвеждала ново за инвестиционния проект условие. Ответната страна по касационната жалба община Варна не взема становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба за периода 28.10.2011 г. - 16.05.2012 г. в резултат на отмяната на заповед № 16/28.10.2011 г. на главния архитект на община Варна със съдебно решение на АС гр. Варна по адм. д. № 4027/2011 г., влязло в сила на 5.05.2012 г. Върховният административен съд, трето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е частично основателна. Пред АС гр. Варна са били предявени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу община Варна. Ищецът поддържал, че въз основа на одобрени инвестиционни проекти и разрешения за строеж № 213/29.10.2007 г. и № 65/9.05.2008 г. изградил жилищна сграда № 1 на три етажа с обитаемо подпокривно пространство, състояща се от 9 апартамента и таван, апартаментен хотел № 2, състоящ се от 9 апартамента и таван, административна сграда на два етажа и сутерен, еднофамилна вилна сграда на три етажа и снек-бар на два етажа, всички находящи се в гр. Варна, КК "Св. Св. Константин и Елена", УПИ IV-164, кв. 65. След приключване на строителството през 2009 г. подал искане вх. № ДАО 34098/20.08.2009 г. за регистриране и въвеждане в експлоатация на строежа. С писмо изх. № ЗАО 34098/22.10.2009 г. на главния архитект на община Варна ищецът бил уведомен, че община Варна не може да издаде исканото удостоверение. След откриване през м. август 2011 г. на нов колектор отново подал искане вх. № ЗАО 33554/11.10.2011 г. за въвеждане в експлоатация, по което била издадена заповед № 16/28.10.2011 г. за отказ. С решение № 991/12.04.2012 г. по адм. д. № 4027/2011 г. на АС гр. Варна заповедта била отменена. Строежът бил въведен в експлоатация с удостоверение № 62/16.05.2012 г. Счита, че в резултат на незаконосъобразното бездействие на главния архитект на община Варна да се произнесе по искане вх. № ЗАО 34098/20.08.2009 г. и от незаконосъобразния отказ по заповед № 16/28.10.2011 г., респ. нищожен отказ по писмо изх. № ЗАО 34098/22.10.2009 г., е претърпял имуществени вреди - пропуснати ползи в резултат на невъзможността да ползва обектите, респ. да реализира приходи от тях за периода от 20.08.2009 г., евентуално от 22.10.2009 г. до 28.10.2011 г. в размер на 100 000 лв., ведно с лихва за забава и за периода от 28.10.2011 г. до 16.05.2012 г. в размер на 250 000 лв., ведно с лихва за забава. За да отхвърли исковете, административният съд е приел, че не е налице бездействие по смисъла на чл. 256 АПК на главния архитект на община Варна да се произнесе по искане вх. № ЗАО 34098/20.08.2009 г., тъй като липсата на произнасяне формирала юридически акт - отказ да се издаде акта, а писмо изх. № ЗАО 34098/22.10.2009 г. имало характер на индивидуален административен акт, който не разкривал характеристиките на нищожен акт. За да отхвърли иска за вреди в резултат на отменена по съдебен ред заповед № 16/28.10.2011 г., съдът приел, че не е недоказано сигурното ползване на имота и реализирането на приходи в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с неиздаването на удостоверение за ползване. Така постановеното решение е правилно в отхвърлителната част на исковете за обезщетение на вреди за периода от 20.08.2009 г., евентуално от 22.10.2009 г. до 28.10.2011 г., и неправилно в частта относно иска за обезщетение на вреди за периода от 28.10.2011 г. до 16.05.2012 г. При правилно приложение на закона съдът е приел, че липсата на произнасяне по заявление вх. № ЗАО 34098/20.08.2009 г. формира мълчалив отказ на административния орган по чл. 177, ал. 3 ЗУТ. При липсата на данни за оспорването му по съдебен ред, не е налице процесуалната предпоставка по чл. 204, ал. 1 АПК за предявяване на иск за вреди в резултат на незаконосъобразен административен акт. Непроизнасянето от страна на административен орган, когато е налице задължение за произнасяне по чл. 177, ал. 3 ЗУТ, не представлява фактическо бездействие по смисъла на чл. 203, ал. 1 АПК, както правилно е приел административният съд. При правилно приложение на закона първостепенният съд е квалифицирал писмо изх. № ЗАО-34098 от 22.10.2009 г. като индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, респ. отказ за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация по смисъла на чл. 177, ал. 3 ЗУТ, което е влязло в сила като необжалвано от заинтересованото лице, респ. не е налице отрицателната процесуална предпоставка по чл. 204, ал. 1 АПК за предявяване на иск за обезщетение за вреди от незаконосъобразен административен акт. Обосновано съдът е приел, че писмото не е нищожен административен акт - издадено е от компетентен административен орган с посочване на наименованието му, с излагане на разбираеми фактически и правни основания за отказа. Несъществените отклонения във формата поради липса на наименование на акта, пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва, не води до неговата нищожност. Актът е подписан от компетентния административен орган, т.е. може да бъде индивидуализиран авторът му. Същият обективира отказ, поради което не може да съдържа разпоредителна част, в която се определят права и задължения, респ. начин и срок на изпълнение. Подписването му от органа "с уважение", дори и заблуждаващо по отношение на характера на писмото, не прави акта нищожен. Влизането в сила на акта поради необжалването му препятства възможността за предявяване на иск за вреди от неговата незаконосъобразност. Съгласно чл. 204, ал. 3 АПК въпросът за нищожността на акта може да бъде решен от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. Първостепенният съд е разгледал възражението за нищожност на акта и при правилно приложение на закона е преценил, че писмо изх. № ЗАО-34098 от 22.10.2009 г. не представлява нищожен административен акт. В писмената защита на касатора се навеждат нови фактически твърдения във връзка с издадено разрешение за строеж № 213 от 29.10.2007 г., които не следва да се обсъждат предвид забраната по чл. 220 АПК. Основателни са касационните оплаквания срещу решението в частта за отхвърляне на иска за обезщетение на вреди за периода от 28.10.2011 г. до 16.05.2012 г. В случая е налице отменен с влязло в сила на 5.05.2012 г. съдебно решение административен акт - заповед № 16/28.10.2011 г. на главния архитект на община Варна, с която е отказано издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж. В изпълнение на съдебното решение е издадено удостоверение по чл. 177, ал. 3 ЗУТ от 16.05.2012 г. за въвеждане на строежа в експлоатация. За да отхвърли иска като недоказан, административният съд е приел, че правото на собственост не е гаранция за сигурни приходи от този имот, респ. установяването на размера на наемните цени не е достатъчно доказателство, че ищецът би реализирал от имота си ползи в размера на наемната цена на целия имот. В тази му част спорът е останал неизяснен от фактическа страна поради процесуален пропуск на съда да даде указания във връзка с разпределението на доказателствената тежест, респ. да напъти страните за допустимите доказателствени средства за установяване на твърденията им. Независимо, че се касае за състезателно исково производство съдът следва да съдейства на страните чрез даване на конкретни указания за изясняване на факти от значение за спора /чл. 145 ГПК, вр. чл. 144 АПК/. В първото съдебно заседание съдът формално е докладвал делото, без да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. Съдът е приел претенцията за периода от 28.10.2011 г. до 16.05.2012 г. за недоказана, но това е станало поради процесуалния му пропуск да даде указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства по аргумент на разпоредбата на 146, ал. 2 ГПК. Липсата на доклад относно обстоятелствата, за които носи доказателствена тежест, са препятствали лицето да се ориентира за кои от твърдените факти не сочи доказателства, респ. кои факти се признават. Предвид твърде лаконичния отговор на ответника по реда на чл. 131 ГПК ищецът е поискал назначаване на СТЕ единствено за установяване размера на исковите си претенции /открито съдебно заседание на 3.07.2013 г./ и същата експертиза не е довела до изясняване на спора от фактическа страна. Касае се за хотелски комплекс, който съдържа самостоятелни обекти с различно предназначение, поради което определянето на наемна цена за целия хотелски комплекс действително не е достатъчно за доказването на вреди от неползването му. Потребността от нови фактически установявания сочи на пропуски на първостепенния съд в процеса на доказване и е касационно основание по чл. 209, т. 3, пр. 2 от АПК, което се преодолява по реда на чл. 222, ал. 2, т. 2 от АПК с отмяна на оспореното решение в частта относно иска за обезщетение за вреди за периода от 28.10.2011 г. до 16.05.2012 г. - главница и лихви за забава и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото следва да се направи доклад по смисъла на чл. 146, ал. 1 ГПК като се разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и се предостави възможност на страните да изложат становищата си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия съобразно чл. 146, ал. 3 ГПК. Евентуално ново заключение на съдебно-техническа експертиза следва да се обсъди съобразно чл. 202 ГПК във връзка с всички останали доказателства по делото, конкретно административната преписка по издадената заповед № 016 от 28.10.2011 г., съдържаща мотивите на административния орган за отказ, като се прецени дали невъзможността за ползване на имота произтича единствено от отменения незаконосъобразен административен акт, както и сезонният характер на твърдяните пропуснати ползи. Разноските следва да бъдат определени от съда при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,