Решение № 9753 от 14.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5216/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Д. Е. С., гражданин на Руска Федерация, роден на [дата]. в Екатеринбург, [ЕГН], [ЛНЧ], със статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България, с адрес: гр. Несебър, [жк],[адрес], действащ чрез процесуален представител адв. Д. Батаков, срещу решение 1970/28.02.2025г., постановено по адм. дело 1881/2024г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед 251з-5393/12.09.2024 г. на Директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Бургас /ОДМВР-Бургас/. Наведени са доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната на упоменатото решение, и се иска постановяване на друго, с което Заповед 251з-5393/12.09.2024 г. да бъде отменена. Претендират се и разноски за производството пред касационната инстанция. Ответникът Директорът на ОДМВР-Бургас, действащ чрез процесуален представител юрисконсулт Г. Владимирова, в писмено становище по делото оспорва касационната жалба и сочи, че атакуваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба да бъде отхвърлена. Претендира разноски за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 100 (сто) лева и прави възражение за прекомерност в случай на заплатено адвокатско възнаграждение по адрес на касатора. Представителят на Върховната касационна прокуратура прокурор Филипова, дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Намира решението на Административен съд Бургас за правилно и предлага да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима подадена е от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд - Бургас е образувано по жалба на Д. Е. С. срещу Заповед 251з-5393/12.09.2024 г. на Директора на ОДМВР-Бургас, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/ е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България. В съответствие в представените доказателства е прието, че на 23.07.2009 г., с решение 90416 жалбоподателят е получил разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ. На 22.08.2024 г., след проверка в информационните системи на МВР и паспорта на жалбоподателя, е установено регистрирано последно излизане от Република България на 15.08.2021 г. и последващо влизане в страната на 18.08.2024 г. На 22.08.2024 г. на Д. Е. С. е връчено съобщение, рег. УРИ 538200 - 17217 на началник сектор "Миграция", ОДМВР-Бургас, за започване на производство по издаване на заповед за налагане на принудителна административна мярка отнемане на правото на пребиваване в Република България на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, тъй като е отсъствал 12 последователни месеца от територията на държавите членки на Европейския съюз в периода от 15.08.2021 г. до 18.08.2024 г. Впоследствие изрично е посочено, че съгласно § 32 ПЗР ЗИД ЗЧРБ, периодът на отсъствие от 15.08.2021 г. до 31.12.2021 г. не е основание за налагане на мярката, следователно периодът на отсъствие ще се счита за започнал от 01.01.2022 г. Указано е на Д. Е. С., че разполага със седемдневен срок да представи писмени обяснения и документи във връзка с така установените обстоятелства. На 22.08.2024 г. лицето е подало молба с вх. 538250 17218 до началника на сектор "Миграция", ОДМВР-Бургас, с искане срокът за предоставяне на документите да бъде удължен с двадесет дни, което е прието като недопустимо съобразно нормата на чл. 34, ал. 3 АПК. Въпреки това, извън законоустановения за целта срок, на 13.09.2024 г. - един ден след издаването на атакуваната Заповед 251з-5393 от 12.09.2024 г., жалбоподателят е представил до началника на сектор Миграция към ОДМВР-Бургас копия на медицински документи на руски език, преведени на български език и нотариално заверени, с искане същите да бъдат взети предвид като основателна причина за отсъствието му от Република България поради факта, че в тях е посочено, че жалбоподателят е боледувал, затова и не са били препоръчителни смяна на климата, престой в места с горещ климат, продължителни пътувания, в това число и със самолет. С оглед на гореописаната фактическа обстановка и за да отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед, Административен съд - Бургас е приел, че тя е издадена при спазване на условията на чл. 146 АПК: от компетентен орган в предвидената писмена форма, съдържа мотиви, при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват нейната отмяна. Посочил е, че при издаване на заповедта, административният орган е отчел и обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, приел е, че чужденецът не е уязвимо лице и няма образувано производство по Закона за убежището и бежанците. Липсват данни, а и не се навежда твърдение да има семейство на територията на страната. На практика, жалбоподателят не отрича отсъствието си от страната за продължителния период от време, посочен в заповедта, нито твърди, че има трайно установени семейни, културни и социални връзки с Република България. От справката на дирекция Миграция за пътуването на лицето е видно, че Д. Е. С. в периода 2014 г. - 2019 г., както и през 2021 г. е пребивавал в страната само през лятото, за около 3 месеца, а през 2020 г., 2022 г. и 2023 г. изобщо не е влизал в Република България, т.е. не е трайно установен в страната, а в държавата си на произход, където живее през по-голямата част от годината и с която не е загубил връзка. Доказателство в тази насока е предприетото именно там лечение на усложненията от [заличен текст]. Представената епикриза и документи за проведени прегледи на жалбоподателя от кардиолог не установяват по безспорен начин наличие на обективни причини за отсъствие от страната през целия период от 01.01.2022 г. до 18.08.2024 г. Епикризата сочи хоспитализация само за периода от 20.04.2022 г. до 11.05.2022 г. С нея са дадени препоръки да се избягват по възможност само дълги полети и смяна на часови зони, както и посещения на държави с горещ климат, при това за определен период 12 месеца, считано от изписването на чужденеца от лечебното заведение - т.е. до 11.05.2023 г. Касае се само препоръки, които нямат характер на абсолютни противопоказания за пътуване със самолет за определен времеви период, още по-малко за периода след 11.05.2023 г. до 18.08.2024 г. Същото е относимо и за препоръките в документите за проведените прегледи на жалбоподателя от кардиолог на 08.08.2022 г. и 14.03.2022 г., за които не е упоменат срок, а именно, че не са препоръчителни смяна на климата и продължителни пътувания, а не изобщо пътувания със самолет. Освен това в тези документи е отразено, че здравословното състоянието на жалбоподателя е задоволително. Стабилно състояние с признаци на подобряване е описано и в документа за преглед от кардиолог на 20.01.2024 г. Ето защо не може да се приеме, че е била налице обективна причина за отсъствието на жалбоподателя от Република България в целия период от 01.01.2022 г. до 18.08.2024 г. В документа за преглед от 20.01.2024 г. за първи път е указано, че не се препоръчват пътувания със самолет, каквато не е формулирана в другите медицински документи. Жалбоподателят не е спазил именно това предписание, тъй като е влязъл в Република България още през същата година - на 18.08.2024 г. Липсват медицински документи или други доказателства, обосноваващи здравословен проблем в периода от 01.01.2022 г. до 19.04.2022 г. /преди да бъде хоспитализиран в отделението по неврология/, които обективно да са го препятствали да пътува в този период. С оглед на подробно анализираното от административния съд в мотивите на обжалваното решение се налага извод, че представените медицински документи не обосновават безспорно обективна причината за отсъствието на Д. Е. С. от страната през целия период от 01.01.2022 г. до 18.08.2024 г., който извод се споделя и от настоящия състав на Върховния административен съд. Постановеното решение е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага в случай, че се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на Общността за период от дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на Д. Е. С.. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. След анализ на представените по делото доказателства първоинстанционният съд е направил правилен и обоснован извод, че чужденецът няма семейство на територията на Република България. Установено е и че Д. Е. С. не попада и в категорията уязвими лица, по отношение на него не са установени и производства по ЗУБ. Не са налице и хипотезите, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, макар и да се твърди наличието на подобно особено обстоятелство болест, респективно мерките за лечението й. Следва да бъде споделен и изводът на първоинстанционния съд, че представените по делото доказателства - медицински епикризи, не посочват непредвидени причини или извънредни обстоятелства за отсъствието на Д. Е. С. от страната, които обективно са препятствали изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. С оглед на гореописаното не следва да се уважи твърдението в касационната жалба, че приложените с молба от 13.09.2024 г. документи безспорно водят до заключение, че за Д. Е. С. е било невъзможно да пътува. Не може да се приеме и че административният съд не е отчел подаването на медицинската документация, с която се твърди причината за отсъствие на лицето. Документацията е отчетена и анализирана, въпреки че е подадена извън регламентирания за целта срок. Вследствие на изложеното дотук, настоящият тричленен състав на Върховния административен съд счита, че първоинстанционният съд, приемайки Заповед 251з-5393/12.09.2024 г. на Директора на ОДМВР-Бургас за законосъобразна, правилно е отхвърлил като неоснователна подадената срещу нея жалба, и решението му следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, неоснователно се явява предявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски. Още повече, че не са представени доказателства за извършването на такива. Предвид направеното искане от ответника, в полза на ОДМВР-Бургас следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева за процесуалното представителство пред настоящата инстанция. Водим от горното и на основание 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение