Решение № 139 от 6.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2017 г.

Решение № 139 от 6.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Бойка Стоилова Производството е по чл. 290 и следв. ГПК. С определение № 186/06.03.2018 г. е допуснато в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакцията преди изменението, публикувано в ДВ бр. 86/2017 г. / касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд от 02.02.2017 г. по гр. д. № 682/2016 г. по касационната жалба на адвокат Ст. Ч. като процесуален представител на С. А. Й. от гр. Ст. З. по въпроса за задължението на въззивния съд да подложи на преценка доводите на ответника, основани на отношенията му с ищеца преди и по време на атакуваната разпоредителна сделка, с оглед установяване наличието/липсата на знание за увреждането на кредитора в производство по иск по чл. 135 ЗЗД, и по касационната жалба на адвокат Ив. М. като процесуален представител на М. В. С. и Р. Х. С., и двамата от с. гр., по въпроса въз основа на какви косвени доказателства може да се приеме за доказано знанието на длъжника и на съконтрахента му за увреждането на кредитора. Касационните жалби съдържат оплаквания за процесуални нарушения, за необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В жалбата на С. Й. е заявено и оплакване за недопустимост на предявения иск. Иска се обезсилване на решението, евентуално отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Претендират се и разноски. Ответникът по касационните жалби Е. Т. И. от гр. Ст. З. е заел становище за неоснователността им чрез процесуалния си представител адвокат Ив. З. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С решението си П. е потвърдил решението на Старозагорския окръжен съд от 18.08.2016 г. по гр. д. № 1096/2011 г., с което е обявена за недействителна спрямо Е. Т. И. извършената от ответниците С. Ат. Й. и Р. Хр. С. по време на брака на последната с М. В. С. увреждаща сделка с нот. акт № 86/16.03.2011 г. – покупко-продажба на апартамент, находящ се в гр. Ст. З., [улица], на осми етаж, с площ 63. 86 кв. м, с прилежащите му избено помещение № 27 и таванско помещение № 28. Съдът е приел, че са налице всички предвидени в чл. 135, ал. 1 ЗЗД предпоставки за основателността на иска – действително вземане, независимо дали е ликвидно и изискуемо, възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска, което е увреждащо кредитора действие на длъжника, и знание за увреждането. Първата предпоставка се установява от влязлото в сила решение от 22.04.2013 г. по гр. д. № 1095/2011 г на Старозагорския ОС, с което С. Й. е осъдена да заплати на Е. И. 184500 лв. със законна лихва от 24.08.2011 г. Доколкото вземането е установено със сила на пресъдено нещо, не следва да бъдат обсъждани доказателствата, свързани с публичната продан по изпълнително дело по описа на ЧСИ Кр. А. от 2006 г., при която Й. придобила имот /механа/ за 205000 лв., от която ищецът заплатил 184500 лв., присъдени му по посоченото дело, и плащанията във връзка с проданта, вкл. заключението в тази част на СИЕ на в. л. А. и заключението на почерковата експертиза, както и доказателствата относно отношенията между страните по повод търговски дружества с тяхно участие. Съдът е взел предвид, че след предявяването на иска ищецът е прехвърлил вземането си на третото лице-негов помагач В. Б.. Приел е в тази връзка, че по силата на чл. 226, ал. 1 ГПК делото продължава между първоначалните страни, а и предвид вътрешните отношения между цедент и цесионер и основанието за сключването на договора за цесия, за И. е важно удовлетворяването на новия кредитор, при което той има правен интерес от иска, с оглед на което първоинстанционното решение е допустимо. Имайки предвид, че договорът за цесия по принцип е неформален, съдържанието на договора и обясненията на цедента и цесионера по реда на чл. 176 ГПК, съдът е счел, че договорът е възмезден и кредиторът отговаря за съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му, като е без значение размерът на насрещната престация. Атакуваният договор уврежда кредитора, тъй като с него се намалява имуществото на длъжника, служещо в неговата цялост за обезпечение на вземането на кредитора, поради което длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество. Противното би означавало лишаване на кредитора от законовото му обезпечение. Освен това по делото няма доказателства Й. да притежава друго имущество. Установено е, че придобитата от нея механа е била апортирана на 14.04.2009 г. в [фирма] Ст. З.. Налице е и знание на Й. за увреждането на ищеца, доколкото към момента на сключването на атакуваната сделка тя е имала качеството на длъжник и е знаела, че има задължение към И. и че това нейно действие го уврежда. Изводът си за наличие на знание и на ответницата С. за увреждането съдът е основал на приетите за установени по делото обстоятелства: Й. и С. са братовчедки, в близки приятелски отношения от дълги години и често се срещат; направеното от С. след започване на делото признание пред св. И., брат на ищеца, но и нейн съсед, даващо му възможност за преки впечатления за настъпилите факти, че съжалява защо се е хванала на акъла на братовчедка си, създало у свидетеля усещане, че тя знае, че Й. дължи пари на И. и затова й е прехвърлила апартамента; Й. продължила да живее в апартамента след сключването на договора и до сега, като относно твърденията за уговорки между двете ответнички тя да живее там под наем, докато си намери жилище, не са кредитирани показанията на свидетели предвид дългия период на ползването и активното участие на Й. в етажната собственост, изпълнявайки след юли 2015 г. ролята на касиер на блока, индиция за намерението й трайно да ползва имота с демонстриране на качеството й на етажен собственик, и липсата на договор за наем или на декларация по ЗДДФЛ за дължим от С. данък. Като индиция за знанието на С. за увреждането съдът е приел и цената на имота – по нотариален акт 62000 лв. при данъчна оценка 61996.40 лв. С оглед вписаните върху имота на 22.12.2006 г. две ипотеки – за 27000 евро и за 18072 евро, и учреденото от Й. на 19.12.2007 г. пожизнено право на ползване върху 1/2 ид. част от него на трето лице, което е в трудоспособна възраст, действителната му пазарна цена е – 7148. 90 лв. съгласно заключение на СТЕ, тъй като тежестите надхвърлят стойността му. Аргумент в тази насока е и уговорката в атакувания договор за заплащане на сумата 48764 лв. /остатъка от продажната цена след получаването от продавачката по банков път на 13236 лв. преди подписването на договора/ от купувачката на вноски, съответстващи на месечните погасителни такива по договора за банков кредит на продавачката, превеждайки сумите по банкова сметка на последната в [фирма], и установеното по делото, че вноските по кредита не е погасявала купувачката, а кредитополучателката Й.. По първия въпрос, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, напълно споделяна и от настоящия състав, обективирана и в сочените от С. Й. решения на негови състави /по гр. д. № 1649/2010 г. ІV ГО, по т. д. № 654/2010 г. ІІ ТО, по т. д. № 2366/2013 г. ІІ ТО, по т. д. № 1106/2010 г. ІІ ТО, по т. д. № 2687/2014 г. ІІ ТО, по т. д. № 3495/2014 г. ІІ ТО и по т. д. № 3583/2014 г. ІІ Т0/, като не е взел предвид и подложил на преценка събраните по делото доказателства във връзка с публичната продан и придобиването на механа от Й. по нея и във връзка с последвалите отношения между страните до сключването на атакувания договор по повод търговски дружества с тяхно участие. По силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на фактическите и правните си изводи по предмета на делото, което гарантира правото на защита на страните и е предпоставка за правилността на постановения съдебен акт. Посочените обстоятелства ответниците са навели за установяване на възраженията им за липса на знание за увреждащия ищеца характер на атакуваната сделка по смисъла на чл. 135 ЗЗД, а не за установяване на вземането на ищеца, както неправилно е приел въззивният съд. По втория допуснат за тълкуване въпрос ВКС счита следното: Знанието по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД подлежи на установяване, което е в тежест на ищеца, с всички предвидени в закона доказателствени средства. Те освен преки, може да бъдат и косвени. С оглед на обстоятелството, че знанието има субективен характер, в редки случаи ищецът би разполагал с доказателства, пряко установяващи знанието на приобретателя, че сключеният от него договор уврежда трето лице, което е кредитор на съконтрахента му. Поради това в повечето случаи доказването може да бъде осъществено чрез косвени доказателства, установяващи странични обстоятелства, които, преценени в съвкупност, да създават сигурно убеждение у съда относно съществуването или несъществуването на твърдения факт. Дали представените доказателства са косвени и дали те в съвкупност са достатъчни за установяване на факта се преценява във всеки отделен случай с оглед неговата конкретика. Касационните жалби са основателни. Неоснователно е оплакването на Й. за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът нямал качеството "кредитор" и липсвал правен интерес за него от предявяването му преди влизането в сила на осъдително решение срещу нея. Трайна и непротиворечива е съдебната практика /обективирана например в решения по гр. д. № 754/2009 г. ІV ГО, по гр. д. № 4996/2013 г. ІV ГО, по гр. д. № 754/2009 г. ІІІ Г0/, според която определящо за качеството "кредитор" по смисъла на чл. 135 ЗЗД е наличието на съществуващо спрямо длъжника парично или непарично вземане, което не е необходимо да е ликвидно и изискуемо, и извършена от последния сделка, която пречи или затруднява осъществяването им, както и че правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД не се предпоставя от установяване на вземането с влязло в сила решение. Такова качество е налице от момента на възникване на задължение на едно лице към друго, например получаването на дадена в заем сума, непозволено увреждане, получаване на нещо без основание и др. В разглеждания случай ищецът е кредитор на Й. от момента на извършеното от него плащане на част от цената за придобития от нея по публичната продан недвижим имот /механа/, а не от влизането в сила на решението, с което тя е осъдена да му заплати сумата поради получаването й без основание. С оглед отговора на първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, се налага извод, че атакуваното решение е постановено при допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение поради невземането предвид при формирането на изводите си събраните във връзка с възраженията на ответниците за липса на един от елементите от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД /знание на продавача и купувача за увреждащия характер на сделката/ доказателства и наведени доводи, включително и че след разпореждането от Й. с механата тя останала в патримониума на [фирма]. Допуснато е и нарушение на изискването на чл. 172 ГПК, като не са изложени никакви съображения за кредитирането на показанията на св. И. – брат на ищеца - предвид възможната му заинтересованост от изхода на спора по делото. Нарушенията, релевирани от тримата касатори като основания за касационно обжалване, са довели до съмнение в приетата за установена фактическа обстановка по спора, респективно в правилността на формираните въз основа на нея правни изводи. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав. Неоснователни са останалите оплаквания на касаторката Й.: за непреценяване на възражението за много добрите отношения между ищеца и Й. към момента на атакуваната продажба – такова възражение в отговора на същата на исковата молба не е заявено, напротив, заявено е от нея, че още към края на 2010 г., т. е. преди покупко-продажбата през март 2011 г., отношенията им се влошили и тя напуснала [фирма]; за необсъждане на възражения, че ищецът имал в пъти по-сигурна възможност да предприеме действия за удовлетворяването си, като предяви иск по чл. 135 ЗЗД за недействителност на апорта, и за несеквестируемост на процесния имот – такива възражения касаторката не е заявила своевременно /с отговора си на исковата молба/, поради което те не са били предмет на доказване по делото и въззивният съд не е имал задължение да ги подлага на преценка; за липса на мотиви по релевираното във въззивната жалба на касаторката оплакване относно ликвидността и изискуемостта на вземането на ищеца - въззивният съд е приел в тази връзка, че тези характеристики на вземането не са задължителни елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, а и неоснователността на довода се обосновава и с влязлото в сила решение, с което вземането е присъдено в тежест на Й.; за непреценка и на оплакването за отпадане на интереса на ищеца от предявения иск след цедирането по време на производството на вземането си на третото лице-негов помагач – съдът е обосновал съществуването на интерес с вътрешните отношения помежду им и възмездният характер на договора за цесия, при което цедентът отговаря за съществуването на вземането към момента на прехвърлянето му по силата на чл. 100, ал. 1 ЗЗД; за игнориране от въззивния съд във връзка с извода за знание за увреждащия характер на сделката, че Р. С. имала свое жилище, в което живеела, а процесния апартамент закупила за дъщеря й за след връщането й от обучение в Англия – оплакване в този смисъл във въззивната жалба Й. не е релевирала и по силата на чл. 269 изр. второ ГПК съдът не е следвало да подлага на преценка такива обстоятелства. С оглед данните по делото, че Й. е направила ремонт на процесния апартамент след закупуването му и докато е била негов собственик /виж и обясненията й по реда на чл. 176 ГПК в с. з. на 20.04.2016 г. /, неоснователен е доводът й за игнориране, че именно по този начин тя заплатила правото си да живее в апартамента и след продажбата му – не се твърди и не е установено в уговорената цена стойността на ремонтните работи да не е била включена по тази причина. Неоснователно е и оплакването за липса на правен интерес за цесионера, тъй като увреждащо действие по отношение на него нямало. Законосъобразно е приетото в тази връзка, че цесионерът не е станал страна по делото, че по силата на чл. 226 ГПК след цесията производството продължава по отношение на цедента, при което силата на пресъдено нещо на постановеното решение ще обвързва и цесионера. Освен това, съобразно чл. 99, ал. 2 ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, т. е. цесионерът придобива вземането във вида и характеристиките, които то е имало и относно цедента, следователно върху новия кредитор преминава и възможността да се иска отменяване на увреждащите действия при условията, при които това е могъл да направи стария кредитор. С оглед отговора на втория въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, неоснователни са останалите оплаквания и по касационната жалба на Р. и М. С. за неотносимост към установяването на знание за увреждащ ищеца характер на атакувания договор на обстоятелствата: приятелски отношения между ответничките, съгласието на Р. С. да заплати по-висока цена за апартамента от действителната му пазарна цена /отрицателна стойност/ с оглед вещните тежести върху него, неплащане от С. на вноските по кредит на Й., въпреки уговорката помежду им в договора за продажба, последната продължава да живее в имота, а С. не е предявила претенции за ползването му или за получаване на доход. Дали тези обстоятелства са достатъчни да обосноват категоричен извод за наличие на целения да се установи с тях факт следва от преценката им от съда в съвкупност с всички останали приети за установени от него при новото разглеждане на делото. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по претендираните от страните разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Пловдивския апелативен съд, ГК, № 11/02.02.2017 г. по гр. д № 682/2016 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване.