Решение № 4375 от 21.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2012/2015 г.

Решение № 4375 от 21.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2012/2015 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ - София при ЦУ на НАП против Решение № 190 от 12.01.2015 г., постановено от Административен съд София-град /АССГ/ по адм. дело № 7604 по описа на същия съд за 2014 г. С решението е отменен по жалба на Емилия Александрова Юркова, действащата като майка и законен представител на Антонио Димчов Павлов и Даяна Димчова Павлова, правоприемници на ЕТ "Дием-56-Димчо Павлов", Протокол № 1418263 от 25.04.2014 г. и Приложение № 1 към него, издадени от орган по приходите при ТД на НАП - София, обективиращи отказ за издаване на акт за прихващане и възстановяване /АПВ/ по искане вх. № 1359-00-198 от 24.03.2014 г. за възстановяване на недължимо събрана сума за данък добавена стойност /ДДС/ в размер на 27 273,20 лв., потвърдени с Решение № 1248 от 16.07.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП. Касаторът развива оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закони и необоснованост, представляващи основание по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е приел, че в следствие на отмяна на РА по съдебен ред с влезли в сила решения, внесеният ДДС се явява недължимо платен, поради което същият следва да бъде възстановен. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответниците по касационната жалба - Антонио Димчов Павлов и Даяна Димчова Павлова, представлявани от законния им представител Емилия Юркова, чрез адв. Ненов, в писмен отговор на касационната жалба и в становище по същество, релевират доводи за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното решение административният съд е отменил Протокол № 1418263 от 25.04.2014 г. и Приложение № 1 към него, издадени от орган по приходите при ТД на НАП - София, обективиращи отказ за издаване на АПВ по искане вх. № 1359-00-198 от 24.03.2014 г. за възстановяване на недължимо събрана сума за ДДС в размер на 27 273,20 лв., потвърдени с Решение № 1248 от 16.07.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП. Приел е, че на 28.06.2006 г., е извършено прихващане на сумата от 27 273,20 лева, представляващо задължение по ДРА № 519 от 14.11.2002 г. издаден на ЕТ "Дием-56-Димчо Павлов". Впоследствие с решение от 3.07.2013 г. на Софийски градски съд, III В състав, по адм. дело № 3955/2008 г., потвърдено с решение № 1499/14.02.2014 г. на Върховния административен съд, I отделение, постановено по адм. дело № 13773/2013 г. ДРА е бил отменен, на основание изтекла абсолютна погасителна давност. Позовавайки се на тези обстоятелства, съдът е приел, че предвид отмяната и своевременно направеното искане, следва да се възстановят сумите, събрани по принудителен ред от ревизираното лице по отменения ДРА, тъй като същите са недължимо платени. Съдебният състав е мотивирал решението си и като е посочил, че е погасено по давност и правомощието на държавата да установи дължимостта на вземанията по отменения ДРА. При тези си мотиви съдът е отменил атакувания в настоящото производство Протокол № 1418263 от 25.04.2014 г. и Приложение № 1 към него, със съдържащия се отказ за възстановяване на данък върху добавената стойност в размер на 27 273,20 лв. Постановено решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице релевираните касационни основния за неправилност и незаконосъобразност. В случая с ИПВ вх. № 1359-00-198 от 24.03.2014 г. Антонио Димчов Павлов и Даяна Димчова Павлова, като непълнолетни, действащи чрез своята майка и законен представител Емилия Александрова Юркова са поискали възстановяване на сума от 27 273,20 лв., представляващи задължение по ДРА № 519/14.11.2002 г., които са заплатили на 28.06.2006 г. С Резолюция за извършване на проверка (РИП) № 1418263 от 26.03.2014 г. е възложена проверка, при която е издаден оспорения Протокол № 1418263 от 25.04.2014 г. и Приложение № 1 към него, издадени от орган по приходите при ТД на НАП - София, с който е отказано издаването на акт за прихващане и възстановяване. Органът по приходите е установил, че не са налице основания за възстановяване на ДДС. Така постановеният отказ е потвърден с решение № 1248 от 16.07.2014 г. на директора на Дирекция "ОДОП" - София при ЦУ на НАП. Фактическите и правни доводи са поддържани и в производството пред първата инстанция, а решаващият съд ги е обсъдил задълбочено и последователно, без да е необходимо повторното им възпроизвеждане от настоящата инстанция, след като тя ги споделя изцяло. Предвид изложеното касационните оплаквания се явяват неоснователни. Фактическата обстановка е безспорно установена. Коректно са взети предвид влезлите в сила съдебни решения от 3.07.2013 г. на Софийски градски съд, III В състав по адм. дело 3 955/2008 г., и решение № 1499/14.02.2014 г. на Върховния административен съд, I отделение, постановено по адм. дело № 13773/2013 г., отменящи ДРА, от който произтичат задълженията на ревизираното лице ЕТ "Дием-56-Димчо Павлов". Неоснователни са доводите на касатора, че няма основание за възстановяване на претендирания ДДС, тъй като ДРА е отменен поради изтекла абсолютна погасителна давност, а не поради наличие на пороци. Институтът на погасителната давност има материалноправен характер, поради което спрямо него следва да се приложат нормите, действащи към момента на възникване на публичното вземане. В случая публичните задължения на ревизираното лице, определени от административния орган, касаят установяване на данък за 2001 г. и 2002 г, поради което към тях следва да се приложи нормата на чл. 140 от ДПК /отм/. Съгласно тази разпоредба, публичните вземания се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Нормата е аналогична на разпоредбата на чл. 171 от ДОПК, която започва да действа от 1.01.2006 г. Данъчно-осигурителният процесуален кодекс не съдържа преходна норма, която да уреди последиците на започналата да тече по време на предходния ДПК (отм.) погасителна давност. По отношение института на погасителната давност в случая са приложими, както вече бе отбелязано, нормите на ДПК (отм.), респ. ДОПК, които са специални спрямо общите правила по ЗЗД, поради което и ги дерогират. Предвид изложеното правилно първоинстанционния съд е приел, че основанието за възстановяване на недължимо събраните суми за ДДС е възникнало с изтичането на абсолютната погасителна давност от 10 години, съгласно чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). С оглед на това правилно е посочено от съда, че абсолютната давност за задълженията за ДДС за данъчен период м. 12.2001 г. е започнала да тече от 1.01.2002 г. и е изтекла на 01.01.2012 г., а за задълженията за ДДС за данъчен период м. 03.2002 г. е започнала да тече от 1.01.2003 г. и е изтекла на 1.01.2013 г. ДОПК в своя чл. 129, ал. 1, изр. 2 ясно урежда срокът, в който се разгледа искането за прихващане или възстановяване, а именно ако същото е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго. Това означава, че срокът е започнал да тече за задълженията за ДДС за данъчен период м. 12.2001 г. през 1.01.2012 г. и изтича на 1.01.2017 г., а за задълженията за ДДС за данъчен период м. 03.2002 г. през 1.01.2013 г. и изтича на 1.01.2018 г. От изложеното е видно, че искането за възстановяване на недължимо платения ДДС е подадено при спазване на нормативните изисквания и в рамките на указания в ДОПК срок. Неоснователно е възражението в касационната жалба за изискуемост на вземането, въпреки изтеклата погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 168, т. 3 от ДОПК давността е юридически факт, чието проявление в правната действителност се свързва с погасяване на публичното задължение и възможността то да бъде събирано принудително. Съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК, респективно чл. 140, ал. 1 от ДПК (отм.) и по аргумент на чл. 170, ал. 3 и чл. 174 от ДОПК, съответно чл. 143 от ДПК (отм.), давността не се прилага служебно и платените доброволно суми за публични вземания не подлежат на връщане. В настоящия случай обаче дружеството се е позовало на изтекла погасителна давност и съдът правилно е приело това възражение за основателно. По изложените съображения настоящият касационен състав приема, че при постановяването на решението не са допуснати твърдените в касационната жалба нарушения, представляващи основания за отмяна. Обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски: С оглед на резултата по делото, на касатора не се дължат разноски за настоящото производство. На ответника по касация също не се следват разноски, тъй като такива не са сторени. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК Върховният административен съд, състав на осмо отделение