Решение № 373 от 5.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 403/2009 г.

Решение № 373 от 5.11.2009 г. на ВКС по н. д. № 403/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационни жалби от подсъдимите Х. Л. С. и Т. Л. С., против присъда № 81 от 11.05.2009 г. по внохд № 49/2009 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. В жалбата на Х. С. са посочени основанията за касационна проверка по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 НПК, без да са изложени каквито и да било доводи в тяхна подкрепа, като се иска отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата на Т. С. е релевирано оплакването за неправилно приложение на закона при осъждането му за деянието, предмет на обвинението. По същество, доводите, изложени в жалбата, развиват тезата за необоснованост на съдебния акт при извършения от подсъдимия собствен анализ на събраната доказателствена съвкупност. Отделно от това, се прави оплакване за проявена мудност от органите на разследването. С оглед генералното оплакване за незаконосъобразност на въззивната присъда се иска отмяната й и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. В писмено допълнение към касационните жалби на подсъдимите, представено от защитника им и прието от касационния състав по реда на чл. 351, ал. 3 НПК се излагат подробни доводи за допуснати от въззивния състав съществени процесуални нарушения при постановяване на присъдата по чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 305, ал. 3 НПК - основания за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимите поддържа касационните им жалби по изложените в тях и в писменото допълнение съображения и акцентира, че съдебният акт е немотивиран, тъй като не са съпоставени и анализирани всички събрани по делото доказатетелства, така, както изискват разпоредбите на чл. 107, ал. 3 и ал. 5, чл. 339, ал. 3, във вр. чл. 305, ал. 3 НПК. Съдът е дал вяра на несъществуващо доказателствено средство-показанията на пострадалия пред съдия на досъдебното производство, които не са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281 НПК. В нарушение на правото на защита на подсъдимия по чл. 15, ал. 4 НПК, в хода на наказателното производство не му е била предоставена възможност да задава въпроси към защитения по делото свидетел и по този начин е била накърнена справедливостта на процеса по смисъла на чл. 6 от ЕКЧП. Твърди се неизпълнение на задължението на съда по чл. 339, ал. 2 и ал. 3 НПК, относно собствени констатации и анализ на всички доказателствени източници. Съдържат се и подробно развити доводи в жалбата за фактическа необоснованост на въззивната присъда, която не представлява касационно основание. Съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон са допуснати и при определяне на наказанията. На двамата подсъдими, макар да имат различно съдебно минало, са наложени еднакви по размер наказания. По този въпрос съдът не е изложил мотиви в присъдата си. На следващо място, въпреки, че отчел отрицателните характеристични данни на пострадалия, съдът не е отчел това обстоятелство при индивидуализацията на наказанията. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище, че жалбите на касаторите са неоснователни и следва да се оставят без уважение, тъй като визираните в тях основания за отмяна на въззивната присъда не са налице. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 8 от 21.01.2009 г. по нохд № 11/2007 г. на Плевенския окръжен съд подсъдимите Х. и Т. Л. С. са признати за невинни в това, на 28.03.2004 г. в гр. П., да са отвлекли С. А. К. от същия град, с цел противозаконно да го лишат от свобода, като деянието е извършено от двамата, поради което и на основание чл. 304 НПК са оправдани по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. ал. 1 НК. С присъда № 81/11.05.2009 г. по внохд № 49/2009 г. на Великотърновския апелативен съд на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 334, т. 2 НПК присъдата по нохд № 11/2007 г. на Плевенския окръжен съд е отменена и вместо нея е постановена нова, с която подсъдимите Х. Л. С. и Т. Л. С. са признати за виновни в това, че на 28.03.2004 г. в гр. П., са отвлекли С. А. К. от същия град, с цел противозаконно да го лишат от свобода, като деянието е извършено от двамата, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2, във вр. ал. 1 НК са осъдени на по три години и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпят при първоначален "Общ" режим. По реда на чл. 301, т. 12 НПК съдът се е произнесъл по разноските по делото, които присъдил в тежест на подсъдимите. Като прецени доводите на страните и данните по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира, че касационните жалби на подсъдимите са неоснователни по следните съображения: Не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване правата на подсъдимите в процеса. В частта, в която в жалбата на Т. С. и в допълнението към нея, представено от защитата пред касационната инстанция, са развити пространни доводи за фактическа необоснованост на въззивната присъда, което не представлява касационно основание за проверка и не следва да бъдат обсъждани. Присъдата на Великотърновския апелативен съд не страда от пороците посочени в касационната жалба и в допълненията към нея. Проверката за нейната правилност е обхванала, както наведените в протеста доводи срещу първоинстанционната присъда и възраженията от подсъдимите срещу него, така и служебно, при цялостна проверка на правилността на присъдата, съгласно чл. 314 от НПК. Разпитът на свидетел пред съдия е доказателствено средство, чрез което се установяват фактически данни свързани с обстоятелствата по делото и допринасят за тяхното изясняване и като процесуална дейност за събиране на гласни доказателства е част от предварителното производство. Когато са спазени изискванията на процесуалния закон за реда и условията за събирането и изготвянето на това процесуално-следствено действие, то подлежи на анализ и оценка и притежава доказателствена тежест, еднаква с останалите събрани по делото доказателствени средства. Действително, в мотивите на присъдата си въззивният съд е ценил за достоверни показанията на свидетеля К от досъдебното производство (л. 16-17) дадени пред съдия на 3.09.2004 г., без тези показания да са били надлежно приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 281 от НПК. Допуснатото нарушение, обаче, не е съществено, защото съдът се е позовал в мотивите на присъдата си не само на тези показания на свидетеля, но и на депозираните от него други такива пред първоинстанционния съд в хода на проведеното на 5.12.2007 г. съдебно следствие, които не са в противоречие с тях, а са с идентично съдържание и пресъздават факти и обстоятелства относими към предмета на доказване за възникването, развитието и участието на подсъдимите в инкриминираното деяние. Неоснователно е и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение ограничило правото на защита на подсъдимия, чрез непредоставената му възможност в хода на наказателното производство той да участва в разпита на защитения свидетел, да прави искания, възражения и да му задава въпроси. Първоначално предварителното производство е било образувано с постановление от 9.04.2004 г. на прокурор при Районна прокуратура-Плевен за извършено на 28.03.2004 г. в гр. П. престъпление по чл. 142, ал. 1 НК срещу неизвестен извършител. В хода на разследването са събрани данни за авторите на извършеното деяние и на 26.06.2006 г. Т. Л. С. и Х. Л. С. са привлечени като обвиняеми за престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. (Тук е мястото да се отговори на изразеното в касационната жалба на подсъдимия Т недоволство от продължителния срок на предварителното производство, че касационната съдебна инстанция няма правомощия за ръководство и контрол върху органите на разследването, каквито прерогативи притежава прокурорът по силата на чл. 46, ал. 1, т. 1 НПК). От материалите по делото е видно, че на 29.10.2004 г. по реда на чл. 97а НПК (отм.) е бил разпитан пред съдия свидетелят с инд. № 2/29.10.2004 г. по регистъра на ОСС-Плевен по сл. д. 934/2004 г., който пресъздал възприетите от него обстоятелства за нанесен побой с палки от двама младежи над трети младеж в гр. П., кв. "Сторгозия", бл. 92, които описал по характерни физически белези. В показанията си свидетелят заявил чутото от него за причината на побоя: "Хей сега ще видиш, как се крадат телефони" и това, че впоследствие двамата извършители хванали битото момче и го отвели в неизвестна посока. На 28.06.2006 г. е предявено разследването и двамата подсъдими са били запознати със съдържанието на събраните по досъдебното производство доказателствени материали, като те заявили, че нямат възражения и искания за събиране на нови доказателствени източници. В съдебната фаза показанията на защитения свидетел са били приобщени от първоинстанционния съд към доказателствената съвкупност при хипотезата на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК. В конкретния случай, позоваването от защитата на накърнената справедливост на процеса по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧ е некоректно, защото разследващият орган от досъдебното производство не е лишил обвиняемите от правото им, гарантирано от процесуалния закон да правят в тази фаза на наказателното производство искания и възражения по доказателствата. Упражняването на предоставената възможност на обвиняемите да правят доказателствени искания, включително и да задават въпроси по реда на чл. 141, ал. 2 НПК (е част от общия обем на процесуални права по чл. 55 НПК) и как тя ще бъде използвана зависи изцяло от избраната от обвиняемия (подсъдимия) тактика на защита срещу обвинението. В подкрепа на този извод е и Решение от 19.12.1990 г. Delta, Решение от 19.02.1991 г. Isgro, Решение от 26.04.1991 г. Asch, Решение от 28.08.1992 г. Artner - на ЕСПЧ в Страсбург, съобразно, които използването като доказателства на изявления, направени в досъдебната фаза, не е несъвместимо с т. 3 "d" на чл. 6 ЕКЗПЧ, ако на обвиняемия е предоставена възможност да оспори твърденията и да постави въпроси на свидетеля в момента на даване на показанията или на по-късен етап от производството. Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по фактите от предмета на доказване въз основа на доказателствените материали, събрани и проверени от първата съдебна инстанция, както и в проведеното на 11.05.2009 г. въззивно съдебно следствие и след цялостния анализ на всички тях е приел за доказани фактическите обстоятелства на обвинението. Съдът е установил собственика и регистрацията на л. а. "Фиат Фиорентино" с ДК № М*-тип "пикап"-бял на цвят, управляван постоянно от подсъдимия Х косвено първоначалните и последващите показания на К., че е бил отвлечен от двамата братя и транспортиран до местност вън от града със същия по вид и цвят автомобил. Впрочем, този факт не е оспорен от подсъдимите, както и установеното обстоятелство, че К. преди случая е бил взел от Х. С. мобилен телефон, който не му върнал-мотив за отмъщение и извършване на престъплението, възприет от въззивния състав. Проверката за достоверност на доказателствените източници е извършена по реда и със средствата на НПК. Фактическите констатации при оценката на доказателствата, не страдат от логически противоречия и са в съответствие с действителното тяхно съдържание. Делото е изяснено всестранно, обективно и пълно и е решено съгласно вътрешното убеждение на съда, формирано въз основа на оценка и анализ на събраните по реда на НПК гласни и писмени доказателства, на писмените доказателствени средства и веществените доказателства. Спазени са изискванията на закона присъдата да почива на анализ, както на обвинителните, така и на оправдателните и смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Присъдата не почива на предположения относно деянието и неговото авторството от подсъдимите Х. и Т. С., а на несъмнено изяснени и установени доказателствени факти, разкриващи действията им по отвличането на пострадалия с цел той противозаконно да бъде лишен от свобода на процесната дата и място. Съдът е изчерпал събирането на доказателствената съвкупност по изясняване на участието на подсъдимите в инкриминираното деяние. От изложеното е видно, че съдът не е нарушил императивната разпоредба на чл. 107 от НПК да провери цялата съвкупност на доказателства, относими към предмета на доказване по чл. 102 НПК. Изводите на втората инстанция са обосновани и се основават на комплексната оценка на събрания и проверен доказателствен материал, което е извършено в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 3 във вр. чл. 305 НПК при постановяване на новата присъда. Касационният състав намира, че съдът не е нарушил чл. 14, ал. 1 от НПК, който го задължава да формира вътрешното си убеждение, след като изясни обективно, всестранно и пълно обстоятелствата от значение за правилното му решаване. При установените по този начин фактически положения, втората решаваща по фактите съдебна инстанция е направила правилни изводи относно приложимия закон и в съответствие с изискванията на чл. 303 от НПК е признала подсъдимите за виновни по предявеното им обвинение, като е изложила съображения по квалифицирания признак по ал. 2, т. 2 от състава на престъплението по чл. 142 НК. Доводът за явна несправедливост на наказанието е неоснователен. От мотивите на присъдата-стр. 8, е видно, че съдът е отчел обстоятелствата свързани с отрицателните характеристични данни на самия пострадал, който с поведението си е създал обстановка за неправомерна саморазправа с него от страна на подсъдимите. От друга страна, съдът е съобразил и обремененото съдебно минало на подсъдимите и обстоятелството, че предишните им осъждания не са оказали необходимия възпиращ и превъзпитаващ ефект. Тези обстоятелства са били на вниманието на съда при индивидуализиране наказанията на подсъдимите и те са наложени, малко над предвидения в санкционната норма размер от три години. Настоящият касационен състав намира, че наказанията на всеки от подсъдимите са съответни на правилата по чл. 36 и чл. 54 НК, отговарят на обществената опасност на деянието и на дейците, както и на изискванията за справедливост по смисъла на чл. 35, ал. 3 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.