Решение № 8723 от 11.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2500/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Миграция - МВР, чрез юрисконсулт В. Терзийска, против решение 167/08.01.2024 г., постановено по адм. дело 5617/2023 г. по описа на Административен съд - София-град. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че съдът неправилно е приел, че са изпълнени условията по чл. 25, ал. 1, т. 11 от Закона за чужденците в Република България, и по-специално частта, касаеща пребиваването на чужденката на територията на Република България, поради което се иска отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на отказа на директора на Дирекция Миграция - МВР. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна - Н. Е. Д., гражданка на Руска Федерация, чрез адвокат Х. Василев, с писмен отговор оспорва касационната жалба, като излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на разноски. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдебният акт е правилен, поради и което следва да бъде оставен в сила. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения: С обжалваното в настоящото производство решение е отменен отказ на директора на Дирекция Миграция МВР с рег. 5364р-12387/26.05.2023 г. за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България на Н. Е. Д., гражданка на Руска Федерация, и преписката е върната на органа със задължителни указания. АССГ приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, но е незаконосъобразен. Според съда, спорният въпрос е дали следва непрекъснатото пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ от 5 години да е на законно основание и доколко е приложим § 3 от ДР на ППЗЧРБ. Административният съд извел заключението, че в чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ няма изискване пребиваването да е законно, защото това не е изрично вписано в нормата. Посочил е, че в закона не се съдържа дефиниция на понятието пребиваване без прекъсване, при което да е налице изискване за законно пребиваване през целия период от 5 години. Такава дефиниция се съдържа в § 3 от ППЗЧРБ относно понятието "Пребиваване без прекъсване" по чл. 36, ал. 2, чл. 38, 38а и чл. 42, ал. 2 и пребиваване без прекъсване е налице когато чужденецът пребивава на законово основание. Но поради това че е уредено в правилника, съдът е приел, че това представлява противоречие между норми от различен ранг. Според съда, няма изискване за законно пребиваване при транспониране на Директива 2003/109 във връзка с хипотезата по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, като законодателят е предвидил по-облекчен и по-благоприятен режим за получаване на право на постоянно пребиваване от граждани на трети страни, членове на семейство на български гражданин. От фактическа страна по делото е установено, че Н. Е. Д., гражданка на Руска Федерация, подала до директора на Дирекция Миграция МВР заявление рег. Г-644 от 20.02.2023 г. по образец 4 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ със съответните изискуеми документи. Във връзка със започнатата процедура е установено, че Н. Е. Д. живее в гр. София заедно със съпруга си Д. Д. и неговата майка. Н. Е. Д. е пребивавала на територията на страната като постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 1997 г. до 14.02.2006 г., когато със заповед 108/14.02.2006 г. на ОДМВР гр. Сливен, пребиваването е отнето на основание чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ - чужденецът е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако не е реабилитиран." С присъда 103/28.04.2001г по НОХД 301/2000 г. на Районен съд - Сливница Д. е осъдена по чл. 279, ал. 1, пр. 2 от НК и по чл. 316, пр. 2 вр. с чл. 308, пр. 1 НК, като и е наложено общо наказание от 5 месеца лишаване от свобода и глоба от 30 лв., чието изтърпяване е отложено за срок от 3 години. Същата е реабилитирана, считано от 04.05.2023 г. Със Заповед УРИ 5392 ПАМ-214/28.04.2020 г. на началника на отдел Миграция - СДВР спрямо А. Н. (т.е. Н. Е. Д.) е наложена принудителна административна мярка Връщане до страната на произход , поради това, че не е напуснала територията на страната до изтичане на разрешения й срок на пребиваване. Тази заповед не е обжалвана, но е била издадена Заповед УРИ 5392 ПАМ- 215/28.04.2020 г., с която е отложено изпълнението на наложената ПАМ до отпадане пречките за изпълнението ѝ. С тази втора заповед чужденката е задължена да се явява ежеседмично в териториална структура на МВР по местопребиваване. Решението е валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. Обжалваният административен акт, с който на чужденката е отказано правото за постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ. Органът мотивирал отказа си с това, че Н. Е. Д. е член на семейството на българския гражданин Д. Д., което е първото изискване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ, но не е изпълнено второто условие, а именно да е пребивавала законно на територията на Република България през последните 5 години. Изложено е, че до 14.02.2006 г. чужденката е пребивавала на територията на страната въз основа на разрешително за постоянно пребиваване, което обаче ѝ е отнето. Посочено е, че от представена справка от АИС-ЕРЧ лицето не пребивава законно на територията на страната. Съдът в мотивите си е посочил, че приложимите по настоящия спор разпоредби са въведени във връзка с Директива 2003/109 на Съвета от 25 ноември 2003, година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни. В чл. 3, т. 1 от Директивата, касаеща приложното ѝ поле, изрично е посочено, че настоящата директива се прилага спрямо граждани на трети страни, които легално пребивават на територията на една от държавите-членки. В Глава 2, чл. 4, т. 1 на Директивата, относно уреждане на статута на дългосрочно пребиваващ в държава-членка е прието, че държавите-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващ на граждани на трети страни, които са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на пет години преди подаване на въпросната молба. От това следва извод, че нелегално, т.е. незаконно пребиваващи в страната лица, нямат право да получат статут на дългосрочно пребиваващ в страната. И това е обяснимо - нито европейското, нито българското законодателство могат да гарантират права на лица, които са нарушили законоустановения ред в страната и които по този начин получават права от неправомерното си поведение. Касационната инстанция не споделя извода на административния съд, че е налице противоречие между норми от различен ранг и поради това не следва да се прилага разпоредбата на § 3 от ДР на ППЗЧРБ. В самия закон не се съдържа дефиниция на понятието пребиваване без прекъсване , а е уредено в ПП на закона. От това не следва извод, че на използваното в закона понятие следва да се придава друг смисъл. Противоречие между норми от различен ранг е налице, когато те уреждат взаимно изключващи се хипотези. Терминът пребиваване без прекъсване не е уреден в закона, защото законът дава легална дефиниция на общото понятие пребиваване на чужденец в РБългария в нормата на чл. 22 от ЗЧРБ. От посочената разпоредба следва, че пребиваване на чужденец в страната може да се основава само на виза; международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим; актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България и разрешение на службите за административен контрол на чужденците. За да се направи извод, че чужденец пребивава в РБългария, неговият престой в страната трябва да е на изрично посочените законни основания. Това е законовата пречка да се предоставят права на незаконно установили се лица в РБългария. Възможността, предвидена в чл. 13 от Директивата, за предоставяне на по-благоприятен режим за чужденците в дадена държава, не може да се тълкува като възможност да се предоставят права на лица, за които въобще не е предвидена уредба в Директивата. Няма причина законодателят на национално или европейско ниво да даде на един субект права, следствие от собственото му противоправно поведение, точно обратното - свързва се с рестрикции. Въз основа на изложеното до тук, и предвид фактическата установеност по делото, настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за директора на Дирекция Миграция са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 2, във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ за постановяване на отказа. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил отказа за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 4 АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като подадената жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора, и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, на касационния жалбоподател се дължат разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на 200 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 АПК, във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение