Решение № 10025 от 24.10.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4076/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Абделхамид, гражданин на Сирия, чрез процесуален представител, срещу решение 172 от 08.03.2023 г., постановено по адм. дело 154/2023 г., по описа на Административен съд -Хасково. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена жалбата му против решение 1371/23.01.2023 г. на заместник - председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерски съвет. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че съдът неправилно е приел, че Турция е трета сигурна държава за бежанеца и той може да бъде върнат безпрепятствено там и ще има достъп до производство по предоставяне на международна закрила. Следвало да се вземе предвид, че Турция е ратифицирала Женевската конвенция за бежанците и Протокола от 1967г., но прилагала географско ограничение спрямо търсещите убежище лица от неевропейски държави.Счита, че съдът не е извършил съдебен контрол относно предпоставките за прилагане на принципа "non-refoulеment" (забрана за връщане). Моли за отмяна на обжалваното решение. Ответната страна заместник - председателят на Държавната агенция за бежанците, чрез процесуалeн представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционният съд подробно е установил релевантните за спора факти и обстоятелства в съответствие със събраните по делото писмени доказателства и е формирал законосъобразни и обосновани правни изводи, поради което не са налице касационните отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалбата на Ф. Абделхамид, гражданин на Сирия, срещу решение 1371/23.01.2023 г., издадено от заместник - председателя на ДАБ при Министерския съвет, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови обжалвания акт първоинстанционният съд е приел, че е издаден в предвидената писмена форма и от компетентен орган. Посочено е, че при постановяване на оспореното решение не са констатирани и съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито нарушения на материалния закон. Според съда, решаващият орган е издал оспореното решение след преценката на всички факти и обстоятелства, от значение за случая и са изложени надлежни фактически и правни основания. Въз основа данните от административната преписка, първата инстанция е приела за установени фактите, изложени в оспорения административен акт, а оттам и че в случая са съобразени както административнопроизводствените правила по ЗУБ, така и приложимите материалноправни разпоредби. Съдът е счел, че е спазено изискването на чл. 58, ал. 10 ЗУБ, тъй като административният орган е изискал писмено становище от ДАНС по молбата на жалбоподателя за предоставяне на международна закрила, като същото е дадено преди произнасянето на органа и с него ДАНС не възразява по предоставяне на статут при наличие на предпоставките за това.Изтъкнато е, че административният орган е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност, изложените в бежанската история обстоятелства, при което констатирал липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. Прието е, че събраните доказателства не установяват преследване или наличие на основателен страх от преследване поради расата, религията, националността или принадлежността към убеждение на чужденеца, а оттам и че не са налице законовите основания да му бъде предоставен статут на бежанец. На следващо място са обсъдени доказателствата, релевантни за предоставяне на хуманитарен статут, при което е прието, че не са налице основанията и по чл. 9 от закона. Съдът приел още, че са налице всички кумулативно изискуеми от разпоредбата на § 1, т. 9 от ДР на ЗУБ предпоставки Република Турция, където жалбоподателят и семейството му са пребивавали, да се приеме за трета сигурна държава по отношение на него. Липсвали основания да се счита, че чужденецът няма да бъде допуснат до територията ѝ, както и че там ще бъде защитен от връщане в страната му по произход. По изложените съображения, съдът е стигнал до заключението, че обжалваното решение е законосъобразно, поради което е отхвърлил подадената жалба като неоснователна. Постановеното решение е правилно. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на претенцията на касатора и е изложил обосновани и законосъобразни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция. Съгласно чл. 8 ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. С чужденеца са проведени две интервюта, като според разказа му и регистрационният лист, той е сирийски гражданин, с етническа принадлежност - [етническа принадлежност], вероизповедание [вероизповедание], женен с две деца. Ф. Абделхамид е напуснал страната си по произход със съпругата си и двете си деца на 17.07.2022г. като преминали в Турция. В Турция живеел заедно със семейството си в квартира под наем в гр. Истанбул. След това изпратил съпругата и децата си в гр. Интаб, Турция, където живеела легално сестрата на съпругата му, а той преминал нелегално границата с Република България. Като причина за напускането на Сирия е изтъкната ситуацията на несигурност в страната, породена от водещите се там военни действия. Декларирал е, че не е подлаган на преследване на основание раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, както и че не е имал проблеми с властите в Сирия и в Турция, нито е бил жертва на насилие и не е имало заплахи към него или семейството му. Всички тези елементи от личната бежанска история не установяват условията по чл. 8 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Така, изцяло в съответствие с данните по делото, включително и тези от свободно разказаната от кандидата за бежанец история при провеждане на интервюто, административният орган и първоинстанционният съд са приели, че не се установява същият да е бил обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ. Сирийският гражданин не сочи основателни причини, поради които не би могъл да се завърне в Турция. Позовава се на това, че не се е регистрирал като мигрант в Турция, защото турците вече били спрели да регистрират бежанците, а освен това бил [етническа принадлежност], а там не обичали [етническа принадлежност]. Цялостният анализ на обясненията на Ф. Абделхамид недвусмислено установява, че лицето е напуснало Турция по икономически подбуди и е типичен пример за икономически мигрант, а оттам - че законосъобразно му е отказано предоставяне на статут на бежанец. В тази връзка обосновано с оглед данните по делото, в това число и разказаната от кандидата за бежанец, история при проведените с него интервюта, административният орган и първоинстанционният съд са приели, че лицето не установява, че е било обект на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, а оттам и че не са налице предпоставките по ал. 1 на цитираната разпоредба. Законосъобразни са изводите на съда, че в случая не са налице и материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут на молителя по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗУБ, доколкото данните, съдържащи се в проведените с него интервюта налагат именно направения извод за липсата на доказателства да е била изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне, тежки и лични заплахи срещу живота и личността ѝ като гражданско лице в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Не намира основание и твърдението на касационния жалбоподател, че административният орган и съдът неправилно са приели, че Република Турция се явява "трета сигурна държава" поради това, че прилага Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г. (Женевската конвенция от 1951 г.) и Протокола за статут на бежанците от 1967 г. с географски ограничения и само за бежанците в Европа. Административният съд е анализирал политическата обстановка на страната ведно с бежанската история, като е направил преценка на политическата обстановка и е достигнал до извода, че в Сирия към настоящ момент е неподходящо завръщането на чуждия гражданин с оглед протичащия към момента въоръжен конфликт, но предвид заявено от кандидата за закрила обстоятелство, че е живял със семейството си необезпокоявано в Турция, правилно е прието, че същата представлява трета сигурна страна. По делото са представени справки за актуалната обстановка и положението на чужденците, търсещи международна закрила в Република Турция, като правилно е прието, че се явява трета сигурна страна, тъй като попада в легалната дефиниция на § 1, т. 9 ДР ЗУБ. Ф. Абделхамид не сочи основания да се опасява за живота или свободата си поради раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение; не посочва да е бил изложен на опасност от преследване или тежко посегателство, като изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание. По делото е представена справка с вх. ЦУ-1414/19.09.2023 г.за актуалната обстановка и положението на чужденците, търсещи международна закрила в Република Турция, изготвена от Дирекция Международна дейност в ДАБ, в съответствие с "Методология на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището за изготвяне на информация за страните на произход", от която се установява, че действително Турция поддържа географското ограничение на Женевската конвенция и го прилага само за бежанци с произход от европейски страни, но със Закона за чужденците и международната закрила (LFIP) от месец април 2013 г. страната създава специална правна рамка за убежище в страната и утвърждава задълженията на Турция към всички лица, нуждаещи се от международна закрила, независимо от страната им на произход. Изрично е посочено, че за бежанците от Сирия, Република Турция прилага режим на временна закрила, който предоставя на ползващите се от него право на легален престой, както и достъп до основни права и услуги. Следователно, правилно е прието, че Турция се явява трета сигурна страна по смисъла на легалната дефиниция по § 1, т. 9 ДР ЗУБ Обосновано административният съд е преценил и липсата на предпоставките за получаване на субсидиарна закрила по чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ, който съответства на чл. 15, буква "в" от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. (отм. с Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила. Неоснователно е и последното развито в касационната жалба оплакване за липса на преценка приложим ли е в случая принципът "non-refoulеment" (забрана за връщане). Посоченият принцип е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3). В решението си административния орган е изложил мотиви за приложението на тази норма. Установено е че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне нито страната си на произход - Сирия, нито страната, в която е живял със съпругата и децата си - Турция, поради наличието на заплаха за живота или свободата му или опасност от изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Изводите на административния орган в тази насока се основават на представените справки за актуалната ситуация в Турция и не се опровергават в рамките на съдебното производство. Ето защо, след като завръщането на жалбоподателя в трета сигурна държава по смисъла на ЗУБ няма да застраши неговите живот и здраве и няма да го постави в опасност от изтезания или нечовешко отношение, не е нарушен и принципът "non-refoulement". Събраните в хода на производството доказателства обосновават извода, че чуждият гражданин е напуснал Турция в търсене на по-добър живот, а не поради невъзможност за ползване на закрила на територията й. По изложените съображения настоящият състав приема, че оспореното пред настоящата съдебна инстанция решение не страда от пороци, вписващи се в хипотезите на чл. 209 т. 3 от АПК, поради което следва да се остави в сила изцяло. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение