Решение № 392 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2008 г.

Решение № 392 от 30.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1135/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218и, във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" и сл. ГПК (отм.). Образувано е по подадената от "Х" А., гр. С., к. к. "К", ч. пълномощника му адвокат А, касационна жалба против въззивното решение от 1.10.2007 г. по гр. д. № 268/2007 г. на Бургаския окръжен съд. С него, при новото разглеждане на делото след отменителното решение на касационната инстанция и връщането му за ново разглеждане, въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение от 28.06.2003 г. по гр. д. № 2293/2001 г. на Бургаския районен съд, с което предявеният от касатора против С. И. П., К. К. П., К. Г. П., К. Г. П., И. Д. П. и Г. Д. Н., всички от с. Ч., установителен иск за собственост на имот с площ от 2.710 дка, представляващ част от къмпинг "Г" и възстановен на ответниците като изоставена нива в м. "А" в землището на с. Ч., имот № 0* е отхвърлен. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи и моли то да бъде отменено и делото се върне за ново разглеждане, респ. се постанови друго решение, с което искът му бъде уважен. Ответниците, ч. пълномощника им адвокат Н. К., оспорват касационната жалба по съображенията в писмения им отговор и защита и искат въззивното решение да се остави в сила. Претендират заплащане на направените в настоящето производство разноски. Върховният касационен съд на РБ, състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в подадената в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ касационна жалба оплаквания във връзка с данните по делото и доводите на страните и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Делото е за втори път за разглеждане от касационната инстанция, след отмяната на предходното въззивно решение по гр. д. № 1246/2004 г. на Бургаския окръжен съд. При новото разглеждане въззивният съд, за да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен, приел, че ищецът не е установил осъществяване на хипотезата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), от която черпи твърдяното право на собственост - не е установено спорният земеделски имот да е бил предаден за стопанисване и управление като държавен в лицето на праводателя му ТП "Б" С., както и че не е установено по несъмнен начин правоприемството с него. Въззивното решение е правилно и при постановяването му не са допуснати поддържаните от касатора касационни основания. Неоснователен е доводът в жалбата за нередовно призоваване на касатора във въззивното производство, довело до неучастието му в извършените пред тази инстанция процесуални действия. Обстоятелството дали пълномощникът на дружеството е бил надлежно упълномощен или не, е неотносимо към твърдението за съществено процесуално нарушение на съда, за да обоснове отмяна на постановеното решение. Видно от данните по делото е, че дружеството е редовно призовано за първото заседание на 4.06.2007 г., в което не е изпратило представител, както и за второто, проведено на 17.09.2007 г., въпреки, че по делото има данни за упълномощаване на адвокат Д от 26.06.2007 г. Поради това и неявяването на представител на дружеството в съдебното заседание не е основание за поддържаното съществено процесуално нарушение, тъй като страната е била редовно призована за първото съдебно заседание, а за следващите по реда на чл. 41, ал. 6 ГПК (отм.), на което основание и съдът е отхвърлил подадената молба за отлагане на делото. Неоснователни са и оплакванията на касатора по същество на спора, тъй като при новото разглеждане на делото, окръжният съд е допуснал счетоводна експертиза, обсъдил е събраните по делото доказателства, с което е изпълнил указанията в отменителното решение при първата касация. Направеният извод е обоснован и правилен и обжалваното решение следва да се остави в сила. В производството по предявен положителен установителен иск ищецът следва да установи по един несъмнен начин, ч. пълно и главно доказване, твърдяното от него материално право на собственост върху спорния имот, което в случая не е осъществено. По делото е било установено, че имотът е бил земеделска земя, но липсват несъмнени доказателства тя да е станала държавна собственост към 1971-1972 г., когато са определени терените за курортното строителство за нуждите на ДСО "Б", както и доказателства за предоставяне именно на този имот за стопанисване и управление на ТП "Б" С. Изводът е обоснован от липсата на данни за предоставен терен за къмпинг "Г" в представените от ищеца писмени доказателства, поради което и оплакването за неправилната им преценка от съда е неоснователно. След като праводателят не е имал правото на оперативно управление върху имота, то и неговият правоприемник - държавното предприятие не е притежавало правото на собственост върху имота, съгласно чл. 17а ЗППДОбП (отм.) и ПМС № 201/93 г. Отделно от това, правилен е и изводът, че по делото не е установено по несъмнен начин и правоприемството на държавната фирма "Х" с ТП "Б", с оглед данните по делото, че след преобразуването правата и задълженията му са поети и от друга фирма с държавно имущество "Д", за което са представени доказателства. При това положение и при липсата на представени по делото разделителни протоколи, установяващи правоприемството именно на твърдяното от ищеца материално право на неговия праводател, направеният от въззивния съд извод е правилен, тъй като тежестта на установяване на тези обстоятелства е на ищеца, сега касатор, съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.). Липсата на доказана материална легитимация на ищеца води до ирелевантността на въпроса за възстановяване на собствеността на земеделския имот на ответниците в настоящия спор, както правилно е приел въззивният съд. В заключение следва извода, че въззивното решение е правилно и обосновано, при постановяването му не са допуснати твърдените съществени процесуални нарушения, поради което и следва да се остави в сила. С оглед този изход на делото касаторът следва да понесе и направените от ответниците разноски за настоящето производство в размер на 900 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд в настоящия състав на II гражданско отделение