Решение № 1244 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5452/2007 г.

Решение № 1244 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5452/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. И., Б. Г. И., И. Х. И. и Н. Х. М. срещу въззивно решение № 1* от 20.07.2007 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 1302/2007 г. потвърждаващо решение № 17 от 21.03.2007 г. по гр.д. № 2152/2006 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен иска им за признаване за установено по отношение на О. П., че са собственици на основание давностно владение на дворно място, цялото от 2.224 дка, представляващо имот № 450, кв.28, по плана на гр. П., кв. "П", при граници: имот № 74 на Ц. и Б. Г., ул. "К" и полски път - имот № 29 на О. П. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и нарушаване на материалния закон - касационни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК . Моли се за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново решение, с което се уважи предявения иск и се присъдят направените разноски до сега. Ответникът в производството - О. П. в писмен отговор по чл. 218г ГПК (отм.) оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, а въззивното решение като правилно и законосъобразно в сила. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК (отм.). Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. При напълно изяснена фактическа обстановка и прилагайки правилно материалния закон въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № Т* от 31.05.1993 г.на ОСЗГ - П. в полза на ищците, като наследници на И. Г. е било възстановено правото им на собственост върху нива от 15.056 дка в землището на кв. П., парцел ****, имот 56, кв. 28 по комасационен план от 1940 г. За част от наследствения имот, а именно процесните 2.224 дка е постановен отказ за възстановяване правото на собственост, с мотиви, че попадат в регулация и са застроени. Проведената административна процедура във връзка с отказа е завършила с парично обезщетяване на ищците на основание чл. 10б ЗСПЗЗ и чл. 19, ал. 8 и ал. 17 от ППЗСПЗЗ за признатото им, но невъзстановено право на собственост. Приел е, че дори и да са установили фактическа власт през 1993 г.върху процесния имот, то последният е публична общинска собствености не подлежи на придобиване по давност съгласно забраната въздигната в разпоредбата на чл. 86 ЗС. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно. Фактическите и правни изводи на съда почиват на доказателствата по делото и на логичното им подвеждане под хипотезиса на правната норма. Установено е със заключение на техническа експертиза, че процесният имот има селищен характер, като част от него - 100 кв. м.е отреден за трафопост - парцел **** -1029, друга част с площ от 44 кв. м. попада в парцел ****, а останалата площ от 2.080 дка попада в парцел **** и е отредена за зеленина. В Конституцията /в сила от 13.07.1991 г./ се прави разграничение на собствеността на държавна и общинска, като обектите на последната за първи път са визирани в Закона за местното самоуправление и местната администрация , ДВ, бр. 77/91 г. С приемането през 1996 г. на Закона за общинската собственост, законодателят е въвел изрична забрана /чл. 7, ал. 1 / за придобиването по давност на общинска собственост. Със изменението през 1999 г. законодателят я е разграничил като частна общинска и публична общинска собственост, като забраната за придобиването по давност на публична общинска собственост е запазена, от което по аргумент на противното следва, че това не се отнася за частната общинска собственост. В настоящия случай обаче процесния имот е публична общинска собственост и по отношение на него давност не тече, тъй като съгласно чл. 110 ЗТСУ (отм.), но действал от 01.06.1973 г. "недвижимите имоти ... придадени към парцели на други физически или юридически лица, се смятат отчуждени от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния план т.е. от деня на влизането в сила на дворищнорегулационния план, придадените по регулация недвижими имоти към имотите на другите правни субекти се считат за станали собственост на тези, към които са били придадени. А в конкретния случай дворищната регулация е била приложена с придадените 44 кв. м. в парцел ****. Освен това за останалата площ от 2.080 дка, попадаща в парцел **** и отредена за зеленина, както и за 100 кв. м. отредени за трафопост е приложима разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗОбС , съгласно която имотите предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение са публична собственост, поради което е неоснователно твърдението, че имотът е общинска частна собственост. Тъй като не са налице релевираните пороци на въззивното решение по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), касационната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон - в сила. Разноски не се дължат, с оглед изхода на спора. Мотивиран от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение