Решение № 13293 от 19.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10419/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Ф. А. от гр. Тервел срещу Решение 1477 от 04.08.2025 г. по адм. дело 161/2025 г. на Административен съд Добрич. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на касатора срещу Заповед РД-14-1502 от 19.03.2025 г. на началника на Областен отдел "Автомобилна администрация" (ОО "АА") - гр. Русе към Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" (ИА АА ), В ЧАСТТА Й, с която спрямо него е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 106а, ал. 1, т. 4, буква б" и ал. 2, т. 3 от Закона за автомобилните превози (ЗАвтП) - временно отнемане на Свидетелството за управление на МПС [номер], издадено на 28.01.2000 г. от компетентните органи на Федерална република Германия - до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на съдебното решение, в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита, че неправилно решаващият съд е приел, че ПАМ е приложена законосъобразно без да съобрази, че вече е било наложено административно наказание глоба за същото нарушение. Излага доводи, че в процесната заповед липсва конкретика относно фактическите основания за прилагане на ПАМ. Твърди, че неправилно показанията на разпитаните в хода на административното производство свидетели са събрани от служител на Регионална дирекция Гранична полиция (РДГП) - гр. Русе. По изложените съображения претендира отмяна на съдебния акт и произнасяне по съществото на спора с отмяна на оспорената заповед, в обжалваната й част. Прави искане за присъждане на разноски за две инстанции съгласно представен списък. Ответникът началникът на ОО "АА" - гр. Русе към ИА АА , изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави възражение за прекомерност на платеното от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Със съдебното решение, е отхвърлена жалбата на С. Ф. А. срещу Заповед РД-14-1502 от 19.03.2025 г., в частта й, с която е приложена ПАМ по чл. 106а, ал. 1, т. 4, буква б" и ал. 2, т. 3 ЗАвтП - временно отнемане на Свидетелството за управление на МПС [номер], издадено на 28.01.2000 г. от компетентните органи на Федерална република Германия на С. Ф. А. - до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. Съдът е установил от фактическа страна, че при извършване на проверка на 19.03.2025 г., относно спазване на Закона за автомобилните превози, Закона за движение по пътищата и издадените въз основа на тях подзаконови нормативни актове и извършване на проверки за осъществяване на регламентиран превоз на пътници от ИА АА - гр. Русе с цел превантивно осигуряване на безопасността на пътуващите, служители на областен отдел АА - гр. Русе със съдействието на Регионална дирекция Гранична полиция - гр. Русе, са установили, че С. Ф. А., управлява товарен автомобил марка и модел "Мерцедес Спринтер", с рег. [рег. номер], от категория N1, собственост на Л. С. М., с който извършва международен обществен превоз на пътници срещу заплащане, по маршрут: Република България - Федерална република Германия, като след направена справка в информационните масиви на ИА АА е установено, че международният обществен превоз на пътници се извършва без моторното превозно средство (МПС) с рег. [рег. номер] да притежава лиценз за извършване на превоз на пътници на територията на Република България, лиценз на Общността за извършване на международен превоз на пътници и удостоверение за регистрация за извършване на таксиметрови превози на пътници. За констатираното административно нарушение, бил съставен и Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) 334558/19.03.2025 г., в който деянието е описано по време, място и начин на извършване. Посочените факти първоинстанционният съд е приел, че се потвърждават от писмените обяснения на самия оспорващ, дадени в рамките на административното производство, както и от сведенията на пътниците, от които безспорно се установява, че касаторът е извършил превоз на няколко човека, за сумата от 60-70 на човек по маршрут: Република България - Федерална република Германия. Решението е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд правилно е приел, че заповедта, с която е приложена ПАМ по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. "б" и ал. 2, т. 3 ЗАвтП, е издадена от компетентен орган, съответства на изискванията за форма и съдържание, като при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАвтП обществен превоз на пътници и товари се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на пътници или товари на територията на Република България, лиценз за извършване на международен превоз на пътници или товари лиценз на Общността, удостоверение за регистрация за извършване на "Пътна помощ" или удостоверение за регистрация за извършване на таксиметрови превози на пътници, и документи, които се изискват от този закон. За нарушение на изискването за извършване на обществен превоз на пътници въз основа на посочените документи, в закона е предвидено прилагането на ограничителните мерки, визирани в глава ІХ ЗАвтП. Според чл.106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП, за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който извършва обществен превоз на пътници или товари с моторно превозно средство, без да има издадено удостоверение за обществен превоз на пътници или товари или не е включено в списък към удостоверение за регистрация за извършване на таксиметров превоз на пътници, или без да има заверено копие към лиценз на Общността до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година. По смисъла на § 1, т. 2 ДР ЗАвтП "превоз на пътници" е дейност на лице, което извършва услуги по извършване на превоз на пътници с моторно превозно средство за чужда сметка или срещу заплащане или икономическа облага. Превозът на пътници е услуга с търговска цел, която се извършва срещу заплащане и се различава от "превоз за собствена сметка" по смисъла на § 1, т. 4 ДР ЗАвтП, който представлява превоз на пътници без заплащане с нетърговска или нестопанска цел. Следователно, за да бъде установено нарушение на разпоредбите на ЗАвтП за извършване на обществен превоз на пътници, административният орган, чиято е тежестта на доказване по чл. 170, ал. 1 АПК, е длъжен да докаже, че е извършено плащане или има уговорка за извършване на плащане на услугата превоз. В контекста на описаната нормативна уредба и при правилно установените относими факти по делото, административният съд обосновано е приел, че в случая са изпълнени предпоставките по чл.106а, ал. 1, т. 4, б. "б" ЗАвтП за прилагане на оспорената ПАМ. Съдържащите се в административната преписка писмени обяснения на водача на автомобила са дадени по съответния процесуален ред, установен в чл. 39, ал. 1 АПК и се подкрепят от писмените сведения на лицата, пътували в автомобила. Ето защо правилно съдът е извел правно обоснован извод за наличие на основанията за прилагане на оспорената ограничителна мярка. Анализът на събраните в хода на производството доказателства обосновава законосъобразност на извода на административния орган, изцяло възприет и от първоинстанционния съд за установен обществен превоз на пътници, който съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗАвтП се осъществява при наличието на съответните документи, каквито в случая липсват. Неоснователен е доводът на касатора, че в случая след като за извършеното нарушение му била наложена глоба, не следвало за същото нарушение да бъде приложена и ПАМ. Принудителната административна мярка и наказателното постановление безспорно са средства за осъществяване на държавна принуда, но характера на принудата е коренно различен. При принудителната административна мярка държавната принуда се прилага с цел да се предотврати или преустанови административно нарушение, както и да се предотвратят или отстранят неговите вредни последици чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). При наказателното постановление държавната принуда се прилага с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения ред и да се въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани чл. 12 ЗАНН. Или казано по друг начин принудителната административна мярка е насочена към последиците от едно административно нарушение, докато административното наказание е насочено към личността на нарушителя. Именно поради това принудителната административна мярка, която цели обезпечаване на правомерното поведение, е мярка по прилагане на диспозицията на правната норма, докато административното наказание, което цели санкциониране на виновното лице, е акт, който прилага санкцията на правната норма. Вярно е, че в случая и двата акта се издават въз основа на един и същ факт - административно нарушение. Актът за установяване на извършеното административно нарушение е актът, който с оглед на чл. 42, ал.1, т. 4 ЗАНН съдържа описанието на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено. Но на базата на този общ факт двете производства имат различна цел, различен характер на държавната принуда и различни предпоставки, при които е приложима. Административно наказание се налага за деяние, което е не само противоправно, но и виновно. Административната принудителна мярка няма за елемент от фактическия състав вината ирелевантно за нейната приложимост, и законосъобразност, е дали противоправното деяние е извършено виновно (умишлено или небрежно), достатъчно е да е противоправно. Принудителната административна мярка се прилага не само за административни нарушения, но и при престъпления, граждански правонарушения, други противообществени прояви, предотвратяване или отстраняване на последици от събития. Горното ясно сочи, че дори тогава, когато основанието за прилагане на принудителната административна мярка и на административното наказание е един и същи факт едно административно нарушение, съдебните производства по проверка на законосъобразността на акта за прилагане на принудителната мярка и за налагане на административното наказание не са взаимно обусловени, още по-малко влязлото в сила наказателно постановление е преюдициално по отношение на акта за прилагане на принудителната административна мярка. Неоснователни са и доводите на касатора, че в случая неправомерно показанията на пътниците са снети от служител РДГП - гр. Русе, а не от служител от ОО "АА" - Русе към ИА АА - Русе. В случая служителите на РДГП - Русе са оказали единствено съдействие в хода на административното производство, с оглед на което правилно първоинстанционният съд е приел, че проверката е извършена, без в хода й да са допуснати нарушения. Проверяващите са се легитимирали и пристъпили към извършване на проверка като напълно неотносимо към предмета на спора е пред кои служители пътниците са дали обясненията си в хода на административното производство. Неоснователни са изложените в касационната жалба възражения за липса на фактически основания в заповедта, доколкото в нея изрично е посочено, че С. Ф. А. е извършвал международен обществен превоз на пътници, като е управлявал МПС, за което не е издаден необходимият лиценз. От страна на касатора в настоящото производство не са представени доказателства, които да опровергават констатациите, установени от административния орган в хода на проверката и приети за доказани от първоинстанционния съд. Тези констатации се потвърждават както от сведенията на пътниците в автомобила, така и от обясненията на самия жалбоподател, събрани в административното производство Договорът за превоз на пътници е двустранен, възмезден и неформален, поради което уговорката за заплащането на услугата, води до извод, че е извършен превоз на пътници по смисъла на ЗАвтП. След като има постигнато съгласие по предмета на договора, не може да се приеме тезата за липса на допуснато закононарушение, като основание за прилагане на ПАМ. Законът не изисква фактическото действие (плащане) да е извършено, а е достатъчно само да има уговорка за извършване на плащане на услугата превоз. Следователно прилагането на конкретната ПАМ е фактически обосновано и доказано от гледна точка наличието на материалноправните предпоставки по чл.106а, ал. 1, т. 4, б ЗАвтП. Ето защо правилно съдът е обосновал фактически верен и правно обоснован извод за наличие на основанията за прилагане на оспорената ограничителна мярка. Забраната за извършване на превоз на пътници срещу заплащане без лиценз/удостоверение за регистрация е абсолютна поради значимостта на ценностите, върху които тази професионална дейност рефлектира. Автомобилният обществен превоз на пътници е дейност, която се характеризира с повишен риск за живота и здравето на хората. Именно поради това законодателят е регламентирал извършването й, само при спазването на определени в закона предпоставки. Отнемането на притежаваното от водача -нарушител СУМПС осуетява възможността от това лице да се извърши друго нарушение, поставящо в риск горепосочените защитени блага. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Разноски от ответната страна не са претендирани, с оглед на което и такива не следва да бъдат присъждани. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение,