Решение № 5898 от 01.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1754/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н., подадена чрез пълномощника адвокат Е. Попова, срещу решение № 11304 от 15.12.2025 г., постановено по адм. дело № 1323/2025 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № РД-206/28.02.2025 г. на кмета на Община Карлово. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди липса на конкретни мотиви в решението, досежно наведеното възражение за допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила в процедурата по чл. 224а, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) и несъобразяване с цитирана практика на Върховния административен съд (ВАС). Счита за необсъдени доводите му за недостатъчна индивидуализация на разпоредения за премахване обект, тъй като същият се различава с констатациите на вещите лица, че е изпълнен от две отделни части, с различни контури и размери. Заявява, че навесът е бил построен със знанието и съгласието на бившите съсобственици на дворното място, което обуславя неговата търпимост, а това, че не е отразен в регулационния план от 1957 г. е логично, защото е построен в периода 1969-1974 г. Оспорва и извода на съда, че сега действащият план за регулация и застрояване (ПРЗ) от 1990 г. не предвижда допълващо застрояване в имота. Счита, че органът не е изпълнил указанията на съда при разпределението на доказателствената тежест. Моли за отмяна на съдебното решение с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или за разрешаване на спора по същество с отмяна на атакуваната заповед. Претендира разноски. Ответникът - кмет на Община Карлово, чрез пълномощника си юрисконсулт Д. Трифонова, в представен писмен отговор и в съдебно заседание, оспорва касационната жалба и по изложени съображения моли да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в посочен размер. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Административен съд Пловдив е бил сезиран с жалба на Н. Н., против цитираната по-горе заповед, с която му е наредено в качеството на извършител и на основание чл. 225а, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, премахването на следния незаконен строеж: „навес“, намиращ се в южния дял на урегулиран поземлен имот (УПИ) VI-343, кв. 22 по плана на гр. Баня, общ. Карлово, с административен адрес [улица], като изпълнен без разрешение за строеж. От фактическа страна е установено, че след постъпил сигнал за извършено незаконно строителство от съсобственик в имота, длъжностни лица от общинската администрация на Община Карлово извършили проверка в присъствието на Д. Н., за която съставил констативен акт № 36/27.05.2024 г. С акта е установено, че в южния дял на УПИ VI-343 е установен строеж, собственост на Н. Н., който е с дървена конструкция, покрит с керамични керемиди, без оградни стени, с размери 7,00 х 4,00 м. и височина около 2,50 м., съгласно приложенените схема, снимка на покривната конструкция и окомерна скица за разположението му в поземления имот. Процесният строеж е изпълнен без разрешение за строеж, няма протоколи за откриване на строителна площадка, за определяне на строителна линия и ниво, както и заповедна книга. Възражение срещу акта не е постъпило. Административното производство е приключило с издаването на процесната заповед, въз основа на констативния акт съставен в присъствието на сина на собственика - Д. Н.. Прието е, че строежът е собственост на Н. Н., съгласно описан нотариален акт от 1982 г., че е шеста категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ и че за него не са приложими хипотезите на търпимост по § 16 П РЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.) Пред първостепенния съд са изслушани две съдебни-технически експертизи. Особено подробна и изчерпателна е тази, извършена от вещото лице Я. Ранделова. След оглед на място и съпоставка за ситуирането на строежа по действащите подробни устройствени планове (ПУП) - план за регулация (ПР) от 2001 г. - план за застрояване (ПЗ) от 1990 г. и отменения ПР от 1957 г., тя е установила точните размери и конструкция на процесния навес - 6,85 х 3,90 м. (вж. скицата на л. 86), които съответстват на приблизителните размери, установени в констативния акт. Уточнено е, че навесът е една конструкция, която е изпълнена от две части, което се потвърждава и от изготвените снимки от вещото лице Н. Николов, извършил и геодезическо заснемане. След подробен преглед на предвижданията по плановете за имота, вещото лице Ранделова е посочила, че процесният навес, който се квалифицира като второстепенна постройка на допълващо застрояване, е недопустима по ЗУТ - чл. 42, ал. 3, тъй като отстоянието до източната регулационна граница (дъното на УПИ) е под изискеумите 3,00 м. Тя не е била допустима и по действалите правила и нормативи по време на твърдяното й извършване през 1971-72 г. - Строителни правила и норми за изграждане на населени места, обн. ДВ, бр.75/1959 г., отм. ДВ, бр.69/1977 г., които в т. 60, ал. 1 също изискват отстояние от 3,00 м., както и максимална застроена площ от 20 кв. м. в ал. 4 на същата точка, при измерена на място от вещото лице - 23,73 кв. м. Изрично вещото лице Ранделова е отбелязала, че липсата на съгласие на съсобствениците за изграждането на постройката, изразено по определен правен ред, не е проблем от техническо естество (л. 84, втори абзац). От правна страна съдът е установил, че заповедта е издадена от компетентен орган. Отхвърлено е възражение за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, заради невръчването на констативния акт лично на жалбоподателя, а на член на семейството му, тъй като с оспорването на заповедта пред съда Н. Н. е осъществил правото си на защита в пълна мяра. Не е прието и възражението за недостатъчна индивидуализация на обекта и че се касае за два, а не за един навес, като съдът се е обосновал именно със заключенията по експертизите, съгласно които навесът представлява една цяла Г-образна конструкция. При преценката за търпимост, предвид установения от показанията на свидетелите период на изграждане - 1969-1974 г., като приложим е установен редът по § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Възприет е изводът на вещото лице Ранделова, че строежът не е бил допустим по действалите правила и нормативи по време на извършването му, тъй като е с по-голяма от допустимата застроена площ от 20 кв. м., съгласно т. 60, ал. 4 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места, обн. ДВ, бр.75/1959 г., отм. ДВ, бр.69/1977 г. Недопустимостта по ЗУТ е обоснована с липсата на съгласие от другия съсобственик за изграждането му, квалифицирано като нарушение на чл. 183 ЗУТ, както и заради непредвиждането на допълващо застрояване в имота по действащия ПРЗ. Поради това съдът е споделил извода на органа, че процесният строеж не може да се квалифицира като търпим. Направен е окончателен извод, че нареденият за премахване обект се квалифицира като строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР ЗУТ, който е незаконен на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като е изграден без разрешение за строеж. Преценено, че е незаконен и съгласно чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ, защото е в несъответствие с предвижданията на действащия ПУП, който не предвижда допълващо застрояване. Решението е валидно, допустимо и правилно, макар настоящата инстанция да не споделя всички изводи на първоинстанционния съд. От събраните по делото доказателства - приложените материали по административната преписка, събраните в хода на съдебното производство доказателства и заключенията на вещите лица се установява, че процесният обект е строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, шеста категория и премахването му като незаконен се извършва по реда на чл. 225а ЗУТ. Той надлежно е индивидуализиран в констативния акт и оспорената заповед, което се потвърждава и от заключенията на вещите лица по двете експертизи. Незаконен е по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, защото е извършен без разрешение за строеж, което е в нарушение на чл. 148, ал. 1 ЗУТ и подлежи на премахване. Липсата на разрешение за строеж не се оспорва от жалбоподателя, както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Съдът е обсъдил търпимостта, като обосновано е приел, че тя не е налице дори в хипотезата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, при несъответствието с действалите правила и нормативи по време на извършването на строежа, тъй като е с по-голяма от допустимата застроена площ от 20 кв. м. по т. 60, ал. 4 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места, обн. ДВ, бр.75/1959 г., отм. ДВ, бр.69/1977 г., както и на изискванията на отстояния по ал. 1 от същата точка. Неправилно не е възприето установеното от вещото лице Ранделова, че недопустимостта по ЗУТ също следва заради неспазване на изискването за отстояние от 3,00 м. до източната регулационна граница, както и че липсата на съгласие на съсобственик за изграждането на постройката, не е проблем от техническо естество. Наличието или липсата на договор в нотариална форма, респективно учредено право на строеж от другия съсобственик на поземления имот в хипотезата на чл. 183, ал. 1 ЗУТ е от значение за издаване на разрешение за строеж, каквото в случая безспорно няма, но не влияе на преценката относно търпимостта на строежа. В тази връзка неотносимо и е възражението, че навесът е бил построен със съгласието на бившите съсобственици. Неправилни са изводите на съда свързани с непредвиждането на допълващо застрояване в имота по действащия ПРЗ. Възраженията на касатора в тази насока следва да бъдат споделени, въпреки че не се отразяват на законосъобразността на заповедта. Следва да има предвид, че допълващото застрояване, съгласно чл. 41, ал. 2 ЗУТ, може и да не е предвидено в ПУП. Следователно липсата на такова предвиждане в плана не е основание да се приеме както, че строежът не е търпим, така и че е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ. Отделно от това изграждането в несъответствие с предвижданията на действащия ПУП, изобщо не е прието като основание за премахване в процесната заповед. Възражението на касационния жалбоподател за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до накърняване на правото му на защита поради неуведомяване за проверката, е неоснователно. Няма съмнение, че в случая е изпълнена предвидената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура. (Посоченият в касационната жалба ред по чл. 224а, ал. 2 ЗУТ е относим за производства по спиране изпълнението и забрана достъпа до строежи.). Съставен е констативен акт, надлежно връчен на адресата на основание чл. 18а, ал. 9 АПК, чрез лице от семейството му, което се е съгласило да го получи. Дори да се приеме, че е налице нарушение по чл. 26 АПК, то не е съществено, защото Н. е реализирал изцяло правото си на защита чрез участие в съдебното производство. В цитираните в касационната жалба решения на ВАС не е направен обратен извод. Както се изложи по-горе, в атакуваното съдебно решение изрично е обоснована надлежната индивидуализация на процесния обект по констативния акт и заповедта, която се потвърждава и от вещите лица. Последните, на основание притежаваните от тях специални знания, само са прецизирали очертанията, точните размери и конструкцията на процесния навес, които обаче, не се различават съществено от тези по констативния акт и изготвените с него схема и окомерна скица за разположението му в поземления имот. Неоснователно е възражението, че органът не е изпълнил указанията на съда при разпределението на доказателствената тежест. Същата е разпределена надлежно с определение № 6488/17.07.2025 г. и е ефективно реализирана от органа чрез доказателствения материал по преписката, като установените с нея факти са подкрепени и от събраните в хода съдебното производство доказателства. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което, а касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което в полза на Община Карлово следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в поискания размер от 102 евро, съгласно чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,