Решение № 104 от 30.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2627/2015 г.

Решение № 104 от 30.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2627/2015 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Д. Т. Д. - Р. е поискала и поддържа, че по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК следва да се отмени Решение № 416 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 2198/2014 г. на ВКС- IV отд., в частта, за разликата над сумата 3 021.56 лв. присъдено обезщетение за имуществени вреди и съответно за сумата по присъдените лихви за забава до размера на сумата от 8 065.50 лв., тъй като това решение досежно изводите за обема на правото на ползване от което е била лишена противоречи на приетото с Решение № 1272 от 07.11.2011 г. по гр. В. д. № 1507/2011 г. на ОС - Варна по същия въпрос по делото за нарушено владение, като основание за търсеното обезщетение и база, на която същото да бъде определено. Ответникът по молбата за отмяна К. П. Р., чрез процесуалния си представител адв. Д. АК-В. оспорва наличието на обективно тъждество между двете дела, налагащ извод за липса на фактически състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК като основани за уважаване на молбата за отмяна. Иска се да бъде оставена без уважение молбата, претендират се разноски по делото. По подадената молба за отмяна и на основание чл. 307 ГПК, състав на второ отделение на ВКС- гражданска колегия, намира: Производство за отмяна, установено с разпоредбите на чл. 303 и сл. ГПК, е уредено като процесуално средство за защита срещу влезли в сила порочни съдебни решение. Производството е самостоятелно извънинстанционно, което има за цел, при установяване на определени несъответствия между решението на съда и действителността / установени на база нови писмени доказателства или нови обстоятелства, влязла в сила присъда за установяване неистинността на писмено документ, свидетелски показани или невярно заключение на вещо лице и др./ да въздейства върху силата на присъдено нещо т. е. върху стабилитета на съдебното решение. С разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, законодателят е предвидил, че когато "между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи "неправилното решение подлежи на отмяна. Посочената разпоредбата, установява, че всяка заинтересована страна, имайки предвид страна по делото, обвързана от силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, може да иска неговата отмяна когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Т. е. като основание за отмяна уреденият фактически състав на предполага тъждество на страните, на искането /петитума/ и на правното основание. Отмяната на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК не се допуска, когато липсва някой от установените от закона елементи на посочения фактически състав: пълно обективно и субективно тъждество на гражданско-правните спорове и постановен противоречив правен резултат. В настоящата хипотеза не може да се допусне отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК поради липса на тъждество на основанието, на което са разгледани двата съдебни спора. С писмената защита молителката уточнява и поддържа, че относно правното основание по двете дела е налице тъждество по отношение някои преюдициални правни отношения, а именно за обема на правото на ползване от което е била лишена като бенефициент по НА 22/1993 г. и неговата неделимост, който въпрос е решен правилно по с Решение № 1272 от 07.11.2011 г. по гр. В. д. № 1507/2011 г. на ОС- Варна. Настоящият състав на ВКС намира, че защитаваната от молителката теза не може да бъде възприета по следните съображения: С Решение № 1272 от 07.11.2011 г. по гр. В. д. № 1507/2011 г. на ОС- Варна е отменено решене на първата инстанция по отхвърления иск по чл. 76 ЗС и е постановено ново решение, с което К. П. Р. е осъден да предаде на Д. Т. Д. - Р., на основание чл. 76 ЗС владението на апартамент [населено място] с идентификатор 10135.2560.374.1.1, като е прието, че владението е отнето от Д. Р. на 07.03.2010 г. по скрит начин -чрез смяна патрона на бравата на входната врата на апартамента, като по този начин е отнет достъпа до жилището. В мотивите на съдебното решение е прието, че Д. Р. е осъществявала фактическа власт по отношение на процесния апартамент от 1993 г. до 07.03.2010 г. на основание договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от П. Р. на К. Р./ син / и Д. Р. /дъщеря/, по силата на който пожизненото право на ползване на имота е запазено за прехвърлителя П. С. Р. и неговата съпруга- ищцата Д. Р. Въз онова на влялото в сила решение по иска по чл. 76 ЗС в полза на Д. Р. като взискател е извършен въвод във владение на 31.11.2011 г. На 31.08.2012 г. Д. Д. - Р. предявява срещу сина си К. Р. иск за сумата 12 445 лв., обезщетение за вреди от непозволено увреждане на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и твърдението, че вредите са резултат на самоволното завземане на апартамента на 07.03.2010 г. и лишаването и от възможността да ползва апартамента до датата на въвода във владение. Искът е оспорен от ответника К. Р. с възражението, че в полза на Д. Р. няма учредено право на ползване, същата е имала качеството на бенефициент по сделката, което не я прави ползвател на жилището. За да уважи иска по чл. 45 ЗЗД в размер на сумата 2 070 лв. само за периода 1.06.2011 г. до 30.11.2011 г., първоинстационният съд приема, че неправомерните действия / деликта по см. на чл. 45 ЗЗД / на ответника спрямо ищцата, в резултат на които за нея са настъпили вреди, следва да бъдат ценени в рамките на действията по недопускане на ищцата да упражни правото и на ползване на процесния апартамент, извлечени от решението по чл. 76 ЗС, като моментът на установяване на деликта като активно поведение- действия, е този на влизане в сила на това решение - 1.06.2011 г. За разликата до предявеният размер и за времето 7.03.2010 г. до 31.05.2011 г. искът е отхвърлен. С допълнително решение, съдът се е произнесъл като е уважил частично и по иска по чл. 86 ЗЗД. С Решение № 2628 от 12.12.2013 г. постановено по гр. д. № 3136/2013 г. на ОС-Варна, по въззивните жалби на Д. Р. срещу основното, в отхвърлената му част и допълнително решение по чл. 86 ЗЗД и на К. Р., срещу уважената част на решението, окръжният съд е поправил решението на първата инстанция досежно размера на уважения иск от 2070 лв. на 2480 лв., потвърдил е решението на първата инстанция досежно уважения иск за лихви по чл. 86 ЗЗД и е потвърдил изцяло поправеното основно решение- както в уважената, така и в отхвърлената част на иска по чл. 45 ЗЗД, приемайки, че деликтните действия са изцяло на плоскостта на неправомерното недопускане на Д. Р. да ползва имота за времето от 01.06.2011 г. до 31.11.2011 г. Към дата 1.03.2013 години в сила решение от 18.01.2012 г. на ОС-Варна по гр. д. 2247/2010 г., с което е развален алеаторния договор по НА 22/1993 г. на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД до размер на * идеална част. С Решение № 416 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 2198/2014 г. на ВКС - IV отд., постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, по правните въпроси обусловили допускане на касационното обжалване, че: "влязлото в сила решение по владелчески иск /чл. 75 ЗС чл. 76 ЗС/ установява със силата на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на вземане на ищеца да получи владението или държането на недвижим имот, а влязлото в сила решение по иска за разваляне на договор поради неизпълнение /чл. 87, ал. 3 ЗЗД/ - съществуването или несъществуването на потестативното право за разваляне на договора. Нито едно съдебно решение, което има за предмет материално субективно право не установява със силата на пресъдено нещо юридическите факти, които пораждат променят или погасяват материалното право, факти могат да бъдат установени със силата на пресъдено нещо само с иск за установяване на факти /чл. 124, ал. 4 изр. 2-ро ГПК /". Прието е, че обвързваща сила на мотивите има само в отношенията между подпомаганата и подпомагаща страна, а що се отнася до противоправността, тя може да бъде установена с влязла в сила присъда по обвързващ начин за гражданския съд, който разглежда иск за гражданските последици на деянието. "Прието е, че "отговорността за вреди от недопускане на един съсобственик от друг съсобственик до съсобствения имот е извъндоговорна, но не е деликтна, като за правната квалификация на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е без значение придобиване на държането/ фактическата власт/ или владение върху вещта и дали то е противоправно или, тъй като основанието за възникване на тази отговорност е факта на препятстване на ползването от страна на лицето/ съсобственик/, който ползва имота. " Със същото решение, по същество на спора за размера на претендираното обезщетение, касационният съд като решаващ спора по същество съд е приел, че правната квалификация не е чл. 45 ЗЗД, а чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което определяйки размера на дължимото обезщетение е изчислил същото на база правата на ищцата, която е "титуляр на учреденото от съпруга и вещно право на ползване върху половината жилище и като такава е лишена от ползването му и не може да пропусне ползи в размер на повече от половата наем за съответния период от време", която част се редуцира след смъртта на прехвърлителя до * част, към която ако се прибави правото на ползване, произтичащо от наследствения и дял от собствеността / неограничен от правото на ползване / от 1/8 ид. част, общо съставлява 11/32 части, в които обем е изчислена и причинената и вреда от наемната цена на целия имот за установения период от време /1.06.2011 г. до 30.11.2011 г./. Анализът на двете решения сочи, че в диспозитива на съдебните решения, формиращ силата на пресъдено нещо по разглежданите правни спорове, няма правни изводи, касаещи идентитет на правното основание на двете решения, които да обусловят извод за противоречие. Обстоятелството, че с искът по чл. 76 ЗС е уважен, като ответника К. Р. е осъден да предаде владението на целия апартамент, не може да обуслови извод, че същата за посочения период от време на нарушение на владението ищцата може да получи обезщетение за вреди в пълния размер на обезщетението, следващо се за целия имот, след като от г. т. на притежаваните права на ползване, същата е препятствана само частично да ползва имота- а именно извън правата, които има ответникът като собственик на имота, тъй като със смъртта на бащата, запазеното от него право на ползване е прекратено. Ето защо, настоящият състав на ВКС намира молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за неоснователна и като такава същата следва да бъде оставена без уважение. По направеното искане за разноски на ответника по молбата за отмяна: Искането е основателно и като такова следва да бъде уважено. Съгласно чл. 81 ГПК разноски се дължат за всяко едно производство на страната, която печели благоприятен резултат и доколкото законът не установява друго. В случая постановения правен резултат е в полза на ответника по отмяна К. П. Р., поради което и на базата на представения Договор за правна защита и съдействие [ЕГН ]/ 25.09.2015 г. за защита искането следва да бъде уважено изцяло, за сумата 800 лв. /осемстотин лева/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия