Решение № 7839 от 12.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1324/2009 г.

Решение № 7839 от 12.06.2009 г. на ВАС по адм. д. № 1324/2009 г., VII о., докладчик съдията Ваня Анчева Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Ангелин Колев Колев от гр. Русе, за отмяна на чл. 3, ал. 1; чл. 4, ал. 1, т. т. 5, 6, 7, 8, 9, 10, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25; чл. 4, ал. 2 и § 2 от ПЗР на Наредба № Iз-1959 от 27.12.2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата, за които се отнемат (ДВ, бр. 4 от 15.01.2008 г., в сила от 15.02.2008 г.), наричана по-нататък за краткост "Наредбата". В жалбата, както и в писмено становище, постъпило в с. з. от 07.04.2009 г., се развиват доводи за незаконосъобразност и несъответствие на атакуваните норми с целта на закона - отменителни основания по чл. 196, във вр. с чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. Поддържа се, че чл. 3, ал. 1 от Наредбата противоречи на чл. 157, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) и не съответства на неговата цел; чл. 4, ал. 1 от Наредбата не съответства на степента на обществена опасност на деянията (нарушения на правилата за движение по пътищата), за които се отнемат контролни точки (като "примери" се цитират съставите на административни нарушения по чл. 179, ал. 1, т. 1 и т. 5; чл. 180, ал. 1, т. 1 и чл. 181, т. 2 от ЗДП); § 2 от ПЗР към Наредбата противоречи на чл. 3, ал. 2 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл. 2, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК). Твърди се и че оспорените норми противоречат на "основните принципи на демократичната правова държава", на "конституционно установените права на гражданите на Република България", както и на чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) и чл. 15, ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Ответникът по жалбата - министърът на вътрешните работи, моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмени бележки, депозирани от процесуалния му представител. Прокурорът от Върховната административна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, намира за установено следното: Жалбата е процесуално допустима. Съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. Жалбоподателят е правоспособен водач на МПС (видно от приложеното към жалбата копие от свидетелство за правоуправление), поради което неговите права и законни интереси могат да бъдат засегнати при прилагането на обжалвания подзаконов нормативен акт. Според предписанието на чл. 187, ал. 1 от АПК подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени без ограничение във времето. Следователно са налице изискуемите положителни процесуални предпоставки за допустимост на жалбата - наличие на подзаконов нормативен акт, правен интерес и срочност. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 157, ал. 1 от ЗДвП, при издаване на свидетелство за управление притежателят му получава контролен талон за потвърждаване валидността на притежаваното свидетелство и определен брой контролни точки за отчет на извършваните нарушения. Ал. 3 на същия законов текст регламентира, че министърът на вътрешните работи с наредба определя първоначалния максимален размер на контролните точки, условията и реда за отнемането и възстановяването им, както и списъка на нарушенията, при извършването на които от наличните контролни точки на водача, извършил нарушението, се отнемат точки съобразно допуснатото нарушение. В изпълнение на посочената законова делегация е издаден оспореният подзаконов нормативен акт. В чл. 3, ал. 1 от Наредбата е предвидено, че контролни точки се отнемат въз основа на влязло в сила наказателно постановление. В жалбата са развити две основни оплаквания: че контролни точки (включително и всички) могат да бъдат отнети и с наказателно постановление, което не подлежи на обжалване, както и че при налагане на глоба с фиш по реда на чл. 186 от ЗДвП не е предвидено отнемане на контролни точки. Според жалбоподателя това противоречи на разпоредбата на чл. 157, ал. 1 от ЗДвП, на принципа на равнопоставеност на гражданите, и не съответства на целта на закона (която според жалбоподателя е да се отнемат контролни точки във всички случаи на нарушения). Тук следва да бъде разгледано и оплакването за противоречие с чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС, т. к. то логически е свързано с доводите относно възможността контролни точки да се отнемат въз основа на наказателно постановление, което не подлежи на обжалване. Посочените оплаквания са неоснователни. Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. В съответствие с конституционното изискване, наказателните постановления за извършени административни нарушения по ЗДвП, които не подлежат на обжалване пред съда, са изрично определени в закона - чл. 189, ал. 5 от ЗДвП. Нито чл. 3, ал. 1, нито която и да било друга разпоредба от Наредбата не уреждат въпроса за обжалваемостта на наказателните постановления, въз основа на които се отнемат контролни точки, и нямат никакво отношение към този въпрос. Следователно, дори и да се допусне възможността (твърдяна от жалбоподателя), че контролни точки могат да се отнемат и въз основа на административен акт, който не подлежи на обжалване пред съда, това не е аргумент за противоречие на чл. 3, ал. 1 от Наредбата с чл. 157, ал. 1 от ЗДвП или с чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС. Затова всички доводи в тази насока са неоснователни. В чл. 157, ал. 3 от ЗДвП е предвидена възможността за отнемане на контролни точки от водач, който е извършил нарушение на правилата за движение по пътищата. До влизане в сила на наказателното постановление, с което се налага административно наказание за извършеното нарушение, съществува потенциалната възможност това наказателно постановление да бъде обжалвано, съответно - отменено или изменено в резултат на жалбата, следователно липсва сигурност относно факта на извършване на нарушението. Затова правилото, установено в чл. 3, ал. 1 от Наредбата - че контролни точки се отнемат въз основа на влязло в сила наказателно постановление, съответства на точния смисъл на разпоредбата на чл. 157, ал. 3 от ЗДвП. Обстоятелството, че в чл. 3, ал. 1 от Наредбата не се предвижда отнемане на контролни точки въз основа на издаден фиш по реда на чл. 186 от ЗДвП, също не е аргумент в подкрепа на тезата за твърдяното в жалбата противоречие със закона. С чл. 157, ал. 3 от ЗДвП министърът на вътрешните работи е оправомощен да определи и "списъка на нарушенията, при извършването на които от наличните контролни точки на водача, извършил нарушението, се отнемат точки". Следователно законодателят не е предвидил изискване контролни точки да се отнемат при всяко извършено нарушение, нито пък е посочил за кои точно нарушения следва да се отнемат контролни точки, а е делегирал на министъра на вътрешните работи правото по своя преценка и при условията на оперативна самостоятелност да определи за кои извършени нарушения следва да се отнемат контролни точки. Като е предвидил отнемане на контролни точки само за част от нарушенията по ЗДвП, издателят на Наредбата не е превишил предоставената му компетентност. Следва да се вземе предвид, че съгласно чл. 186, ал. 1 и ал. 4 от ЗДвП глоба с фиш се налага само за маловажни случаи на нарушения, а в § 6, т. 32 от ДР към ЗДвП се съдържа легална дефиниция на понятието за "маловажно нарушение". Следователно е несъстоятелен и доводът за нарушаване на конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона - във всички случаи, когато са извършени еднакви по вид и тежест нарушения, последиците за нарушителите са едни и същи. Няма изискване лицата, които са извършили "маловажни нарушения" да понесат еднакви последици с тези, които са извършили "немаловажни" нарушения, т. к. степента на обществена опасност на деянията е различна. Не може да се приеме, че целта на закона била "отнемането на контролни точки да става във всички случаи". Както беше посочено, текстът на чл. 157, ал. 3 от ЗДвП не установява такова изискване. Целите на закона са определени в чл. 1, ал. 2 от ЗДП, както следва: да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от оспорената Наредба с нищо не противоречи на тези цели. В чл. 4, ал. 1 от Наредбата са посочени съставите на нарушения на ЗДвП, за които се отнемат контролни точки, като е уредено в кой случай колко контролни точки се отнемат. В чл. 4, ал. 2 е предвидено, че при виновно причиняване на пътно-транспортно произшествие допълнително се отнемат определен брой контролни точки. Единственото релевирано оплакване срещу тези разпоредби е за несъответствие между степента на обществена опасност на изброените в ал. 1 нарушения и броя на контролните точки, които е предвидено да се отнемат. Това оплакване е също неоснователно. Преценката за кои нарушения изобщо да се отнемат контролни точки, както и какъв да бъде броя на контролните точки, които се отнемат за съответното нарушение, е въпрос единствено на целесъобразност. Тази преценка е предоставена на издателя на Наредбата, съобразно делегираните му правомощия с чл. 157, ал. 3 от ЗДвП. Преценката за целесъобразност не подлежи на съдебен контрол. Законодателят не е въвел изискване за пропорционалност между предвидените в ЗДвП административни наказания за извършване на съответното нарушение и броя на контролни точки, които се отнемат, нито пък каквито и да било други критерии относно "списъка на нарушенията, при извършването на които от наличните контролни точки на водача, извършил нарушението, се отнемат точки". Поради това не може да се приеме за основателно оплакването за противоречие на чл. 4 от Наредбата с чл. 157 от ЗДвП или с които и да било други разпоредби от този закон. В § 2 от ПЗР към Наредбата е предвидено, че отнемането на контролни точки по образуваните преди влизане в сила на оспорената Наредба административно-наказателни преписки се извършва по реда на отменената Наредба № I-139 от 16.IХ. 2002 г. (която е действала към момента на извършване на съответните нарушения). Доводът за противоречие с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН и чл. 2, ал. 2 от НК е неоснователен. В чл. 3, ал. 2 от ЗАНН е прогласен принципът, че ако до влизане в сила на наказателното постановление последват различни нормативни разпоредби, прилага се онази от тях, която е по-благоприятна за нарушителя. Този текст се отнася за съставите на административните нарушения и за предвидените за тях административни наказания. Регламентираната в чл. 157, ал. 3 от ЗДвП възможност за отнемане на контролни точки не е административно наказание, т. к. не се налага с индивидуалния акт, с който се преценява извършено ли е деяние, съставлява ли то административно нарушение и каква е степента му на обществена опасност, както и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, за да се определи най-подходящото административно наказание в рамките на предвиденото в закона. Отнемането на контролни точки настъпва "екс леге", като последица от извършването на определено по вид нарушение на ЗДвП, и то след като извършването на нарушението е установено със стабилен акт - влязло в сила наказателно постановление. В самото наказателно постановление само се отбелязва броят на контролните точки, които се отнемат за този вид нарушение, а не се разпорежда отнемането им. Следователно с оспорената Наредба не се установяват състави на административни нарушения, нито се определят административни наказания за тези нарушения. Поради това и правилото на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН е неприложимо за този случай. Оспорената разпоредба съответства на общия принцип относно действието на нормативните актове по време (чл. 14 от ЗНА), поради което не може да се приеме за основателно оплакването за противоречие със закона. Оплакванията за нарушения на чл. 15, ал. 1 и 2 от ЗНА са бланкетни. Те биха били основателни, ако се установи противоречие с конкретни разпоредби от нормативен акт от по-висока степен. Съдът счита, че такова противоречие не е установено, поради което и тези оплаквания са неоснователни. Следва да бъде отбелязано, че противно на доводите на жалбоподателя, Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не е "регламент на Европейския съюз" по смисъла на чл. 15, ал. 2 от ЗНА. В жалбата са изложени и множество съображения относно правилността на административната практика по приложението на ЗДвП и оспорената Наредба. От фактическа страна тези оплаквания са голословни, т. к. са израз единствено на субективната оценка на жалбоподателя - по делото не са събирани доказателства, от които да могат да се правят обобщаващи изводи относно тази административна практика, а и този въпрос е напълно неотносим към предмета на настоящото производство. От правна страна тези оплаквания са без значение за преценката дали оспорените разпоредби противоречат на разпоредби на нормативни актове от по-висока степен. Поради това не следва да бъдат обсъждани. С оглед на изложеното, съдът приема, че оспореният нормативен акт е издаден от компетентен орган, по силата на изрична законова делегация и в рамките на предоставените на административния орган правомощия. Спазени са административнопроизводствените правила по издаването й, за което не се и спори между страните. Не е налице противоречие между оспорените разпоредби и разпоредби на по-високи по степен нормативни актове. Поради това жалбата, като неоснователна, следва да се отхвърли. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. пето, вр. с чл. 196 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,