Решение № 8176 от 17.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6627/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. А., [ЛНЧ], роден на [дата]., гражданин на Кралство Саудитска Арабия, понастоящем принудително настанен в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) към дирекция „Миграция“ – МВР, гр. Любимец, подадена чрез пълномощника му адвокат Д. Гитева от САК, срещу Решение № 16386 от 28.04.2026 г. на Административен съд – София-град по адм. дело № 4200/2026 г. С касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и на оспорената заповед и постановяване на незабавно прекратяване на настаняването. Ответникът – Директорът на дирекция „Миграция“ при Министерството на вътрешните работи (МВР), чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Чорбаджийски, оспорва касационната жалба в открито съдебно заседание. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна по следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град (АССГ) е била Заповед № 5364з-2950/25.03.2026 г. на директора на дирекция „Миграция“ – МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. 3 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е продължено принудителното настаняване на А. А. А. в СДВНЧ до отпадане на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка (ПАМ), считано от 28.03.2026 г., но не по-късно от 30.08.2026 г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата срещу посочения административен акт. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и с целта на закона. От фактическа страна първостепенният съд е установил, че спрямо чужденеца със Заповед рег. № З-266/05.02.2024 г. на председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) е наложена ПАМ „експулсиране“ по чл. 42, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, съединена със забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз, за срок от десет години. Жалбата срещу тази заповед е отхвърлена с влязло в сила Решение № 14/21.10.2024 г. по дело № С-5/2024 г. по описа на АССГ, като по делото не са събрани доказателства за наличие на обстоятелства по чл. 44а ЗЧРБ. За обезпечаване на изпълнението й, чужденецът е настанен в СДВНЧ на 28.03.2025 г. със Заповед рег. № З-790/28.03.2025 г. на председателя на ДАНС на основание чл. 44, ал. 6 и ал. 10 ЗЧРБ, а със Заповед рег. № 5364з-4632/26.09.2025 г. на директора на дирекция „Миграция“ настаняването е продължено за срок от шест месеца, считано от 28.09.2025 г.; законосъобразността на последната заповед е потвърдена с влязло в сила Решение № 1785/17.02.2026 г. на Върховния административен съд. Установено е, че чужденецът отказва да се завърне в страната си на произход, като по подадените от него декларации за доброволно завръщане в трети държави са предприети последователни действия: по декларацията за завръщане в Канада от 01.04.2025 г. е изготвено писмо рег. № 536400-33231/08.04.2025 г. до Генерална дирекция „Глобални въпроси“ при МВнР, като с вербална нота от 10.06.2025 г. Посолството на Канада е уведомило, че заявлението е получено и по него се извършват проверки, без към момента да е налице окончателно решение; отправено е запитване до Посолството на Република Турция с писмо рег. № 536400-40394/29.04.2025 г., останало без отговор; по декларациите от 08.07.2025 г. за завръщане в Ирландия, Франция, Испания, Германия и Италия е изготвено писмо рег. № 536400-56795/23.07.2025 г. до МВнР, като с ноти от 19.08.2025 г., 28.08.2025 г. и 18.09.2025 г. посолствата съответно на Франция, Германия и Ирландия са дали отрицателни становища, а от Испания и Италия отговори не са постъпили. Установено е също, че с писмо рег. № RB2020001-001-03-Т-6-3714/20.08.2025 г. ДАНС е предоставила допълнителни данни, че чужденецът застрашава националната сигурност; че с писмо рег. № 536400-84685/23.09.2025 г. от лицето са изискани доказателства за наличието на реален риск при завръщане в страната на произход, каквито не са представени; че по молбата му от 18.11.2025 г. за замяна на настаняването с по-леката мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ е изготвена докладна записка до главния секретар на МВР и е изискано становище от ДАНС, която с писмо вх. № 812100-1554/28.01.2026 г. е посочила, че наложената ПАМ подлежи на изпълнение в страната на произход, че по влязлото в сила съдебно решение не са установени пречки по чл. 44а ЗЧРБ и че съгласно чл. 67, ал. 3 ЗУБ неприключилото производство за закрила не възпрепятства изпълнението на експулсирането, доколкото са налице основания да се смята, че чужденецът представлява опасност за националната сигурност. Съобразено е, че производството по ЗУБ, образувано по молбата на чужденеца за международна закрила, не е приключило с влязъл в сила акт, като с невлязло в сила решение № 11539/24.03.2026 г. по адм. дело № 6729/2025 г. АССГ отново е отхвърлил жалбата срещу отказа на председателя на ДАБ – МС за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Въз основа на тази фактическа обстановка първостепенният съд е приел, че са налице материалноправните предпоставки по чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ, тълкуван в съответствие с чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО – независимо от положените от компетентните органи разумни усилия операцията по извеждането да е вероятно да продължи по-дълго поради забавяне при получаването на необходимите документи от трети страни; че продължава да е налице опасност чужденецът да се укрие по смисъла на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, тъй като не притежава документ за самоличност, отказва доброволно завръщане в страната си на произход, няма установен адрес и доказани средства за издръжка; че спрямо него не могат да бъдат приложени по-леките мерки по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ; както и че с оглед предприетите от дирекция „Миграция“ действия съществува разумна възможност за извеждането, а максималният срок на настаняване по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ не е изтекъл. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е установил въз основа на събраните по делото доказателства всички правнозначими факти и е обосновал правилни правни изводи, към които настоящата касационна инстанция препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Възраженията, поддържани пред настоящата инстанция, са били релевирани и пред първостепенния съд, който ги е обсъдил и обосновано ги е отхвърлил. Разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ транспонира чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО. Съвкупната преценка на относимата нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане, са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини – липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. Преди да пристъпи към проверка на тези предпоставки, съдът следва да провери дали продължава да съществува опасност от укриване или дали гражданинът на третата страна избягва или възпрепятства процеса на извеждане, както и дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки (решение на Съда на ЕС от 5 юни 2014 г., Mahdi, C-146/14 PPU, ECLI:EU:C:2014:1320). Първоинстанционният съд е извършил дължимата проверка в тази последователност, поради което позоваването на цитираното решение в подкрепа на противния извод е неоснователно. Неоснователно е основното възражение на касатора, че компетентните органи не са положили разумни усилия за извеждането му и че след 23.07.2025 г. е налице период на пълно административно бездействие. Установената по делото хронология сочи трайна и последователна активност на администрацията, съобразена с изразената от самия чужденец воля – отказ от завръщане в страната на произход и желание за приемане в трета държава. По всяка от подадените от него декларации за доброволно завръщане са предприети действия чрез МВнР, като отговорите на запитаните държави са постъпвали именно в периода след 23.07.2025 г. – нотите на Франция, Германия и Ирландия са съответно от 19.08.2025 г., 28.08.2025 г. и 18.09.2025 г., а процедурата пред канадските власти, инициирана по декларацията на чужденеца, е висяща, като по нея се извършват проверки и не е постановено окончателно решение. В същия период администрацията е изискала от чужденеца доказателства за твърдения от него риск при завръщане в страната на произход (писма рег. № 536400-34049/09.04.2025 г. и рег. № 536400-81089/10.09.2025 г., за което лицето е уведомено с писмо от 23.09.2025 г.), разгледала е молбата му за замяна на мярката с по-лека, като е изискала и получила становище от органа, наложил ПАМ, и е поддържала кореспонденция със запитаните държави чрез МВнР. При това положение изводът на първостепенния съд, че забавянето на операцията по извеждането не се дължи на пасивност на компетентните органи, а на забавяне при получаването на необходимите документи и отговори от трети страни – втората от алтернативните предпоставки по чл. 15, § 6, б. „б“ от Директива 2008/115/ЕО, е обоснован и съответен на доказателствата по делото. Обстоятелството, че значителна част от кореспонденцията е инициирана по декларации на самия чужденец, не променя този извод – напротив, то сочи, че администрацията е съдействала на предпочетения от него способ за доброволно напускане на страната, вместо да пристъпи направо към принудително изпълнение на влязлата в сила заповед за експулсиране в страната на произход. Неоснователно е и възражението, че към момента на издаване на оспорената заповед вече не е съществувала разумна възможност за извеждане по смисъла на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО, налагаща незабавно освобождаване. Съгласно практиката на Съда на ЕС, на която се позовава и самият касатор, разумната възможност за извеждане трябва да е действителна, преценена с оглед на сроковете по чл. 15, §§ 5 и 6 от Директивата (Съд на Европейските общности – СЕО (след 1 декември 2009 г. – СЕС), решение от 30 ноември 2009 г., Kadzoev, C-357/09 PPU, ECLI:EU:C:2009:741, т. 65 и сл.; решение Mahdi, т. 60). В случая тази преценка е извършена и изводът на органа, възприет от съда, е фактически обоснован: процедурата по приемане на чужденеца в Канада е висяща и с неприключил изход; отговори от две от запитаните държави членки не са постъпили; а по отношение на страната на произход – единствената държава, спрямо която съществува установено с влязъл в сила съдебен акт правно положение – с Решение № 14/21.10.2024 г. по дело № С-5/2024 г. на АССГ е прието, че не са налице обстоятелства по чл. 44а ЗЧРБ, които да съставляват правна пречка за изпълнение на експулсирането. Продължаването на настаняването е постановено в рамките на максимално допустимия срок по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, съответстващ на чл. 15, §§ 5 и 6 от Директивата, с изрично фиксиран краен момент – 30.08.2026 г. Извеждането следователно не се явява абстрактна или теоретична, а реалистична възможност в рамките на законоустановения срок, поради което хипотезата на чл. 44, ал. 8, изр. последно ЗЧРБ не е осъществена. Не се споделя и доводът, че опасността от укриване не е мотивирана и не е доказана. Оспорената заповед е издадена въз основа на предложение рег. № 5364р-7488/25.03.2026 г. на началника на отдел ПНМ, към което изрично препраща и в което са изложени фактическите съображения на органа. Съгласно установената съдебна практика мотивите на административния акт могат да се съдържат и в подготвителен документ, към който актът препраща. По същество опасността от укриване по смисъла на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е обоснована с обективно установени по делото обстоятелства – чужденецът не притежава валиден документ за самоличност, категорично отказва завръщане в страната си на произход, няма установен адрес на пребиваване извън специалния дом и не разполага с доказани средства за издръжка. Тези факти, преценени съвкупно, позволяват обоснованото предположение, че при освобождаването му лицето би се отклонило от изпълнението на наложената мярка, чието принудително осъществяване активно не желае. По отношение на възможността за прилагане на по-леките мерки по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ първостепенният съд правилно е приел, че предпоставките за тях не са налице. Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Към 25.03.2026 г. по делото не са установени стабилни, редовни и достатъчни средства за издръжка на чужденеца, адрес, на който той да може да се установи, валиден паспорт, който да бъде предаден в залог, нито внесена парична гаранция. Доводът, че именно задържането е лишило лицето от възможността да придобие тези предпоставки, не съответства на обезпечителния характер на мярката и не съставлява основание за прилагане на алтернатива, чиито законови условия обективно не са изпълнени. Следва да се отбележи, че искането на чужденеца за замяна на настаняването с мярката по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ не е оставено без разглеждане – по него е проведена процедура, включваща изискване на становище от органа, наложил ПАМ, което становище е отрицателно, именно с оглед на данните, че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Неоснователно е и възражението, че като търсещ закрила с висящо производство по ЗУБ касаторът пребивава законно в страната и не подлежи на настаняване с цел организиране на експулсирането. Настоящото производство няма за предмет законосъобразността на самото настаняване – тя е установена с влезли в сила съдебни актове по предходните заповеди, последният от които е Решение № 1785/17.02.2026 г. на Върховния административен съд – а единствено на продължаването му с процесната заповед. Отделно от това, съгласно чл. 67, ал. 3 ЗУБ наличието на неприключило производство за предоставяне на международна закрила не възпрепятства изпълнението на наложената ПАМ, когато има основания да се смята, че чужденецът представлява опасност за националната сигурност. По делото са налице данни от компетентния орган – ДАНС – в този смисъл, съдържащи се както в писмото от 20.08.2025 г., така и в становището от 28.01.2026 г., а самата заповед за експулсиране е издадена от председателя на ДАНС по съображения за национална сигурност и е потвърдена с влязъл в сила съдебен акт. При това правно положение висящността на производството по ЗУБ не съставлява правна пречка за организиране на извеждането, а оттам – и за обезпечаващото го настаняване. По довода за непроизнасяне на първоинстанционния съд по хуманитарните съображения, свързани със здравословното състояние на касатора, настоящият състав намира следното: Първостепенният съд е обсъдил съответствието на оспорената заповед с целта на закона и нейната пропорционалност, като е съобразил, че по отношение на чужденеца са провеждани прегледи от специалисти, включително психиатрични, и е налице активно поведение на администрацията по уреждане на статута му. Влошеното здравословно състояние на настанения чужденец не е сред материалноправните предпоставки, обуславящи законосъобразността на продължаването на настаняването по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, а обстоятелство, релевантно за условията, при които мярката се изпълнява, и за дължимите от администрацията грижи по време на изпълнението й, включително осигуряването на адекватно медицинско наблюдение и лечение в СДВНЧ. Твърденията за неадекватност на полаганите грижи и за условията на настаняване подлежат на установяване и защита по друг процесуален ред и не могат да обосноват незаконосъобразност на процесната заповед, чиито законови предпоставки са налице. Ето защо обстоятелството, че първоинстанционният съд не е изложил изрични мотиви по всяко от наведените в тази насока твърдения, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, тъй като не е повлияло върху правилността на крайния извод за законосъобразност на оспорения акт. По изложените съображения и при извършената служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, при която не се установяват пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, настоящият състав приема, че то е правилно и не страда от релевираните с касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и своевременно направеното от ответника искане, на основание чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102.26 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,