Решение № 10 от 23.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1719/2014 г.

Решение № 10 от 23.01.2015 г. на ВКС по н. д. № 1719/2014 г., I н. о., НК, докладчик председателят Евелина Стоянова Постъпило е искане от осъдения С. А. М. за възобновяване на нохд № 227/12 г. по описа на Районен съд-гр. Карнобат, като се твърди, че е лишен от право лично да участва при разглеждане на делото и на същото неправилно е даден ход при условията на чл. 269 НПК, а алтернативно предлага намаляване на наказанието му при условията на чл. 55 НК. Пред ВКС осъденият лично и защитата му поддържат направеното искане.

Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането.

За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното:

С присъда № 64 от 20.11.2012 г., постановена по нохд № 227/12 г. КРС осъдил подсъдимия М. за деяние, извършено на 28.04.2012 г., на основание чл. 196, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 194, ал. 1 и чл. 54 НК на 2 години и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. При условията на чл. 412, ал. 2, т. 3 НПК присъдата влязла в сила на 05.12.2012 г.

Във връзка с изпълнението на влязлата в сила присъда по отношение на М. била издадена Европейска заповед за арест (№ Р-003 от 26.05.2014 г. по описа на РП-гр. Карнобат), като по-късно - на 28.07.2014 г., той бил задържан в Т., РГърция. На 06.09.2014 г. молителят е постъпил в затвора-гр. Бургас.

Данните по делото дават основание за следните изводи:

На досъдебното производство М. е взел лично участие при извършването на редица процесуално следствени действия, при това в присъствието на защитник, а именно - при повдигането и предявяване на обвинението с постановление на водещия разследването, предявено му на 22.05.2012 г.; при разпита му в качеството на обвиняем на същата дата и при предявяване на разследването на 22.05.2012 г. (л. л. 4,5 и 63); с първо посоченото постановления спрямо него била взета мярка за неотклонение "Подписка" и той поел задължение да не нарушава мярката, да не променя местоживеенето си - [населено място], [улица], [община], област Бургас, да се явява при призоваване от органите на досъдебното производство и съда, а при предявяване на разследването изрично заявил желание за споразумение с прокурора.

На 28.05.2012 г. с автобус през ГКПП Кулата-шосе, М. напуснал Република България.

На 07.06.2012 г. КРП внесла в КРС обвинителен акт срещу молителя за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 194, ал. 1 НК.

КРС не успял да връчи призовка на М., на посочения по-горе адрес, заявен лично от него на досъдебното производство; установил че междувременно, шест дни след предявяване на разследването, е напуснал страната ни, като за това не е уведомил органите на досъдебното производство; с определение от 05.07.2012 г. изменил мярката за неотклонение на подсъдимия М. от "Подписка" в "Задържане под стража" и поискал от органите на Полицията местно и държавно издирване на същия; чрез съответните запитвания и отговори по тях КРС изяснил, че М. не се намира в арестите и затворите на РБ; с телеграма № 27396/12 г. на Д "ПОП" М. бил обявен за общодържавно издирване; до даване ход на делото в съдебно заседание на 23.10.2012 г. М. не бил установен на територията на РБ, нито било установено местонахождението му, извън страната; при участието на служебен защитник, задължителен в случаите на чл. 269 НПК - чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК, съдът дал ход на делото на основание чл. 269, ал. 3, т. 4 НПК; разглеждането на делото приключило на 20.11.2012 г., към който момент подсъдимият и местонахождението му не били установени.

Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи:

Искането е допустимо - молителят е задочно осъден, щом производството пред първостепенния съд е протекло по реда на чл. 269 НПК и е подал искането си в срока, законоустановен в чл. 421, ал. 3 НПК.

1. Разгледано по същество искането, основано на чл. 423, ал. 1 НПК, е неоснователно.

Най-напред трябва се отбележи, че ЕЗА не са предоставени гаранции за възобновяване на делото, нито пък са налице условията на чл. 423, ал. 5 НПК.

Съгласно чл. 423, ал. 1 НПК искането на задочно осъдения за възобновяване на наказателно дело, поради неучастието му в наказателното производство, се уважава, освен ако осъденият след предявяване на обвинението в досъдебното производство се е укрил, поради което процедурата по чл. 254, ал. 4 НПК не може да бъде изпълнена.

От изложеното по-горе е видно, че след предявяване на обвинението на досъдебното производство - 22.05.2012 г., независимо от поетите задължения, произтичащи от взетата спрямо него мярка за неотклонение", подсъдимият, без да уведоми органите на досъдебното производство на 28.05.2012 г. е напуснал пределите на Република България, като до приключване на разглеждането му от КРС не е предприел каквито й да било действия за да уведоми органите на досъдебното производство и/или съда за своето местонахождение. Установеното поведение на подсъдимия добре указва на това, че той се е укрил от органите на правораздаването което препятства възможността делото да бъде възобновено.

1. Искането на осъдения, основано на чл. 422, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК също е неоснователно.

Както се посочи по-горе, молителят претендира приложението на чл. 55 НК и намаляване на наложеното му наказание.

Съображения в подкрепа на твърдението, че наложеното наказание е явно несправедливо, поради определянето му в рамките на предвиденото от закона - по чл. 54 НК, не се сочат в искането, нито пък са заявени в съдебното заседание пред ВКС. Определеното от КРС наказание лишаване от свобода е в размер малко над минимума от предвиденото в закона (от 2 до 10 години лишаване от свобода). Данните по делото не позволяват положителен извод за наличието на която и да било от предпоставките за приложението на института на смекчената наказателна отговорност - този по чл. 55 НК, като не се установяват нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства. Поради това правилно съдът по същество е индивидуализирал наказанието на М. по реда на чл. 54 НК. По вид, размер и начин на изтърпяване наказанието не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и като такова е справедливо.

Водим от горното и на основание чл. 424 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение