Решение № 13679 от 16.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12018/2009 г.

Решение № 13679 от 16.11.2009 г. на ВАС по адм. д. № 12018/2009 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Георги Георгиев Производството е по реда на Глава дванадесета чл. 208 - 228 от Административно процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от Феодора Динкова Иванова против решение № 10240/31.07.2009 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 1311/2009 г. С него се отхвърля оспорването на чл. 17, ал. 6 от Наредбата за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от Държавното обществено осигуряване и на т. 10 от декларативната част от заявлението - декларация, представляваща приложение № 2 към чл. 4 от посочената наредба. Поддържат се доводи за неправилност на решението като несъобразено с буквата и духа на закона, аргументите са с аритметичен, а не с юридически характер, не е отчетено, че оспорените текстове създават неравнопоставен режим между различните категории осигурени лица и с оспорените текстове се нарушават основни принципи на административния процес. В жалбата не се сочат отменителни основания, но като такива се извличат необоснованост и нарушение на материалния закон, поради което се иска отмяна на решението и постановяване на друго, с което бъдат отменени атакуваните текстове. Ответниците, Министерският съвет на РБ и Министърът на труда и социалната политика не вземат становища по касационната жалба. Националният осигурителен институт взема становище в писмен вид за неоснователност на жалбата. Ответникът, Министърът на финансите, представляван от юрисконсулт Русанова взема становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като отсъстват основания за отмяна. Съгласно чл. 4, ал. 3, т. 1 и ал. 4 от КСО лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, а за останалите социални рискове, общо заболяване и майчинство те могат да се осигуряват по свой избор. Разпоредбата на чл. 6, ал. 7 от КСО определя, че осигурителните вноски се дължат авансово с оглед на което и предвид разпоредбите на чл. 2, ал. 2 и 5, чл. 6, ал. 1, чл. 21, т. 1, чл. 22, чл. 25, т. 1 и чл. 26, т. 1 от КСО, обосновано съдът е приел, че авансов характер имат само задължителните осигурителни вноски, но не и тези, правени за доброволно осигурените социални рискове. Оттук идва и разликата в размера на месечния осигурителен доход върху който се дължат задължителните и доброволните осигурителни вноски и произтичащото от това различие в размера на изплатеното обезщетение. При анализа на мястото и значението на среднодневния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица по чл. 17, ал. 6 от наредбата е направен обоснован извод, че размерът на обезщетението е поставен в зависимост от волята на тези лица, доколкото те избират размера на осигурителния доход върху който правят осигурителните вноски за общо заболяване и майчинство, както и че не налице твърдяното с оспорването противоречие с разпоредбите на КСО, ЗЗО и ЗНА. Неоснователно е възражението във връзка с т. 10 от декларативната част на Приложение № 2 от наредбата, тъй като приложението към чл. 4 от нея касае реда за отпускане на обезщетения при бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 дни. Съобразно характера на обезщетението и установената правна уредба изплащането му се извършва не по инициатива на осигурителния орган а по заявление от осигуреното лице, което декларира отсъствие на отрицателните предпоставки и при промяна в условията може и следва да се подаде нова декларация. Върховният административен съд, Четвърто отделение намира касационната жалба за допустима като подадена от страна за която решението е неблагоприятно и в 14-дневния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред тричленния състав на ВАС е образувано по жалба от касаторката срещу разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване /Наредбата/ и т. 10 от Приложение № 2, вр. с чл. 4 от нея с възраженията, че оспорените текстове противоречат на норми от по-висока степен - Конституцията, КСО, ЗЗО, ЗНА и Указа за прилагането му и накърняват основни права на определена категория граждани - осигуряващи се лица, упражняващи свободна професия и ги поставя в неравностойно положение спрямо тези, работещи по трудови правоотношения. Също така, че с наредбата в чл. 17, ал. 6 е установено различно съдържание за понятието "нетно възнаграждение" от установеното с § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО, с което е нарушено основното правило на чл. 37 от ЗНА според който думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същи смисъл във всички нормативни актове. Също така, че въведеното с чл. 17, ал. 6 от Наредбата понятие би имало смисъл, в случай че не съществува задължение в ЗЗО и КСО за годишно изравняване на осигурителните вноски, съгласно което в края на календарната година самоосигуряващите се лица доплащат осигурителни вноски върху целия размер на получените от тях брутни доходи в случай, че те надвишават избрания от тях осигурителен доход, върху който са плащали месечни авансови вноски, но върху не повече от максимално определения за страната осигурителен доход. Също така, че последиците от нормата на чл. 17, ал. 6 от наредбата в контекста на чл. 49, ал. 1, т. 2 от ЗЗО и чл. 6, ал. 8 от КСО за самоосигуряващите се лица са, че в случай, че избрания месечен осигурителен доход е по нисък от окончателния размер на месечния осигурителен доход, подлежащото на плащане на обезщетение за бременност и раждане няма да кореспондира с действителния размер на осигурителните плащания. Поддържа се също така, че чл. 17, ал. 6 от Наредбата е превратна интерпретация на чл. 49 от КСО който визира "внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 12 календарни месеца", а не "авансово внесени осигурителни вноски" и наредбата недопустимо прави разширително тълкуване на чл. 49 от КСО. Също така, че се накърняват права на самоосигуряващите се с въвеждане на неравноправен режим между тях и лицата, работещи по трудово правоотношение в нарушение на принципа за равнопоставеност, регламентиран в чл. 3, т. 3 от КСО и на основното конституционно правило, установено в чл. 6, ал. 2 от Конституцията. От друга страна се поддържа, че с т. 10 от Приложение № 2 към чл. 4 от Наредбата се ограничава правото на обезщетение за бременност и раждане за самоосигуряващите се лица, упражняващи свободна професия, тъй като не могат да упражнят избора, предоставен им с чл. 50 от КСО. Съдът разгледал жалбата по съществото на спора изразяващ се в това, има ли несъответствие между избрания месечен осигурителен доход и действителния месечен доход и следва ли от това, че обезщетението при временна нетрудоспособност и майчинство няма да съответства на действителния размер на осигурителните плащания, като е приел, че такива несъответствия не са налице. Този извод е изведен от разпоредбата на чл. 6, ал. 7 и 8 от КСО посочващи авансово плащане от самоосигуряващите се лица само на месечните осигурителни вноски за основно задължително осигуряване и че това изискване е неприложимо за доброволното осигуряване за общо заболяване и майчинство. При тези изводи не е констатирано и противоречие в разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата с чл. 49 от КСО за определяне на месечното нетно трудово възнаграждение - избраният от самоосигуряващите се лица месечен осигурителен доход, върху който са внесени авансово осигурителните вноски, тъй като разпоредбата не се отнася са осигурителните рискове общо заболяване и майчинство, при който риск се избира от самоосигуряващия се осигурителния доход върху който плаща осигурителни вноски. Те нямат характер на авансови такива и за тях не се прави годишно уравняване при окончателно определяне на годишния доход, тъй като избраният месечен осигурителен доход от самоосигуряващия се е непроменлива величина и като последица от това е непроменлива и месечната осигурителна вноска, която всъщност е и окончателна. При изложените съображения съдът е приел, че размерът на обезщетението при настъпване на социален риск общо заболяване и майчинство ще се определи според чл. 49 от КСО с който чл. 17, ал. 6 от Наредбата не е в противоречие, тъй като за размера на обезщетението е от значение среднодневният осигурителен доход за 12 месеца назад, максималният месечен размер на осигурителния доход през този период, минималният месечен размер на осигурителния доход на самоосигуряващите се лица през този период, среднодневното нетно възнаграждение на лицето за периода минималната дневна работна заплата за страната. Прието е, че разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата има отношение към определянето на среднодневното нетно възнаграждение, което е максималната граница за размера на дневното парично обезщетение и няма отношение към основата от която се изчислява дневното парично обезщетение. Изведен е в крайна сметка извод, че след като не се дължат изравнителни осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство върху окончателно определения месечен осигурителен доход по реда на чл. 6, ал. 8 от КСО, неоснователен се явява доводът, че при доброволното осигуряване за риска майчинство, самоосигуряващите се лица не получават обезщетение, кореспондиращо на действителния размер на осигурителните плащания. По същите съображения е прието, че употребения израз "авансовите осигурителни вноски" в чл. 17, ал. 6 от Наредбата не се визира осигурителна вноска за социален риск "общо заболяване и майчинство" и приложението му не води до несъответствие на обезщетението с действителния размер на осигурителното плащане. Съдът е приел, че няма несъответствие в понятието "нетно възнаграждение" определено в чл. 17, ал. 6 от Наредбата и § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО. Двете норми са различни като нормата от КСО е норма дефиниция, а нормата на чл. 17, ал. 6 се установява правна фикция като избраният от тях осигурителен доход се приравнява на нетния доход за по справедливо правно разрешение. При изложените съображения са приети за неоснователни доводите за неравнопоставеност между лицата, работещи по трудово правоотношение и самоосигуряващите се лица. За неоснователни са приети и възраженията против съдържанието по т. 10 от Приложение № 2 към чл. 4 от наредбата - декларативната част от заявлението декларация, че "през периода на бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни не продължавам да упражнявам трудова дейност като самоосигуряващо се лице". Прието е, че отсъствието на отрицателните предпоставки по чл. 48а и чл. 50, ал. 3 от КСО се установява с декларация от осигуреното лице, с което не се ограничава избора му, предоставен и на лицата, работещи по трудово правоотношение, за колко календарни дни от този период да упражни правото си на обезщетение, като за променените обстоятелства се постъпва по реда на чл. 14 от наредбата - представяне на декларация по образец № 12. При изложените съображения оспорването е отхвърлено като неоснователно. Решението е правилно. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилно определена изходна позиция от съда, въвел понятието осигурителна вноска за социален риск общо заболяване и майчинство каквато всъщност няма, тъй като осигурителните вноски на самоосигуряващите се лица са три вида, и се внасят по три различни сметки. От друга страна вноската по държавно обществено осигуряване е единна и самата тя може да бъде два вида в зависимост от обема на социалните рискове и внасянето на осигуровки в намален или увеличен размер не предопределя вида на осигуряването. По тази причина и определянето на окончателното задължение на самоосигуряващите се лица в размерите за фонд Пенсии и ДЗПО не променя избрания обем покрити рискове, а дава единствено отговор колко трябва да внесе лицето, а не за какво се осигурява то. От там и неправилния извод, че те нямат характер на авансови и обезщетението за майчинство не е обвързано с окончателния годишен доход, а само с предварително избрания такъв от самоосигуряващото се лице. Така поддържани доводите в касационната жалба не сочат на пороци на обжалваното решение като касационни основания за отмяната му, а могат да се определят като критика към КСО и наредбата за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване вследствие на недоволството от правното разрешение в нормите на чл. 17, ал. 6 от наредбата и съдържанието по т. 10 от Приложение № 2 към чл. 4 от наредбата. Съдът е установил фактите от значение за правилното решаване на спора и е извел обосновани изводи за отсъствие на противоречие на оспорените норми с нормите от по висок ранг. Принципите на които се основава държавното обществено осигуряване по чл. 3 от КСО не се нарушават, а се доразвиват със съществуването на възможността по чл. 4, ал. 4 от КСО за самоосигуряващите се лица по свой избор да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Това обаче не означава, че за тези лица и за тези осигурителни рискове е приложима разпоредбата на чл. 6, ал. 7 и 8 от КСО според които окончателният размер на месечният осигурителен доход се определя от данните, декларирани в справката към годишната декларация по ЗОДФЛ. При доброволното осигуряване самоосигуряващото се лице избира осигурителния доход и върху него внася осигурителните си вноски, които нямат характер на авансови поради което и обезщетението при настъпване на осигурения риск майчинство се изплаща ако са били внесени осигурителните вноски. Дори да не съществува разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от Наредбата нетното месечно възнаграждение следва да се определи като равно на избрания от самоосигуряващото се лице месечен осигурителен доход, когато се касае за допълнително доброволно осигуряване. При формулирането на доводите в жалбата оспорващият следва да посочи ясно и точно в какво се изразява противоречието на оспорената норма с нормата от по висок ранг и в случая се твърди, че разпоредбата на чл. 17, ал. 6 от наредбата противоречи на легалната дефиниция, установена с § 1 от КСО и представлява превратна интерпретация на чл. 49 от КСО, регламентиращ размера на обезщетението които доводи правилно са приети от съда за неоснователни. Дефиницията на "нетно възнаграждение", дадена в § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на КСО като резултатна величина не е в противоречие с определеното нетно възнаграждение в чл. 17, ал. 6 от Наредбата, защото когато се касае за допълнително доброволно осигуряване за осигурителен риск бременност и раждане защото самоосигуряващото се лице избира месечния осигурителен доход върху които се внасят осигурителните вноски. Спецификата на уредбата за самоосигуряващите се лица произтича от особеностите на тези правоотношения при които работодател и осигурено лице са едно и също лице за разлика от трудовото правоотношение в което осигуреното лице не заплаща изцяло осигурителните вноски, а част от тях са за сметка на работодателя. Поради това за такова осигурено лице вноските може и да са дължими /все още невнесени/, но то получава обезщетение, тъй като осигурителният доход е предвидим и част от вноската следва да внесе работодателя, което е извън волята на осигурения по трудовото правоотношение. Самоосигуряващото се лице само избира осигурителния месечен доход, поради което то следва да получава обезщетение само върху нетно възнаграждение по чл. 17, ал. 6 от Наредбата за които са внесени авансовите вноски, проявление на принципа, че обезщетение следва да се получава за действително осигурени социални рискове, за което следва вноските да са внесени. По отношение съдържанието на заявлението декларация приложение № 2, т. 10 към чл. 4 от Наредбата съдът е извел обосновани изводи в съответствие с материалния закон, че няма различия между осигурените по трудово правоотношение и самооосигуряващите се лица по отношение избора за работа в през периода на бременност и раждане за остатъка от 135 до 410 календарни дни. При изложените по горе съображения решението е правилно постановено при отсъствие на пороците, сочени в касационната жалба като основания за отмяната му и следва да се остави в сила.