Решение № 10184 от 22.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6522/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на Р. Х. А., гражданин на Сирия, срещу Решение 4880/12.05.2025 г., постановено по адм. д. 903/2025 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата срещу Решение 2307 от 07.03.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет (МС), с което е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя, роден на [дата]. в Сирия, [населено място], област Хасака. С твърдения, обосноваващи наличието на касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 АПК - постановяването му в противоречие с чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, в жалбата и в писмено становище по съществото на спора се претендира отмяна на решението, отмяна на административния акт и връщане на преписката на органа за ново произнасяне по искането за предоставяне на международна закрила на касатора. Ответникът по касационната жалба, председателят на ДАБ при МС, се представлява от юрк. Хичовски, който оспорва нейната основателност с позоваване на съставени в рамките на производството пред тази инстанция справки за ситуацията в Сирия и иска оставяне в сила на решението. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на Първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспореното пред първостепенния съд Решение 2307 от 07.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя, роден на [дата]. в Сирия, [населено място], област Хасака. Според фактическите установявания на Административен съд Хасково при интервюирането си касаторът заявил, че е напуснал Сирия през 2024 г., преминавайки нелегално за Турция, където останал около два месеца, след което не по установения ред влязъл в България и е задържан от полицейски орган. Родителите му, двамата му братя и шестте му сестри останали в Сирия. Кандидатът отрекъл членство в политически партии, арестуване, осъждане, съществуване на проблеми заради етническата си принадлежност и заради изповядваната от него религия, участие в религиозни организации, общност, секта, във въоръжена групировка, оказване на насилие спрямо него и/или семейството му или отправяне на заплахи с такава насоченост. Посочил, че не е отбил военната си служба въпреки че не е получавал призовка за казарма. Причините, поради които е напуснал страната си по произход, са нежеланието да бъде мобилизиран и лошите условия на живот. При така заявената бежанска история и с оглед отсъствието на данни спрямо сирийския гражданин да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група с характеристиките по чл. 8, ал. 4 ЗУБ, АС Хасково е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец на чужденеца по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1 ЗУБ инстанцията по същество приема, че заявителят е бил принуден да напусне страната си на произход, но не поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. Решението е правилно. Мотивите му се основават на възприетите факти, обсъдени са всички доводи на оспорващия и събраните доказателства, съобразени са общодостъпни информационни източници. Съдържанието му е съобразено с чл. 172а, ал. 2 АПК. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. По силата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ преследване следва да се разбира като нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Първостепенният съд с право е съобразил, че бежанската история на чужденеца и писмените доказателства по делото препятстват обосноваване на извод за съществуване на изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ фактически основания за предоставяне статут на бежанец на Р. Х. А.. Той не твърди събития, които да се ценят като преследване, дефинирано в чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Причините, поради които е напуснал държавата по произход и отказва да се върне в нея, са ноторно известни - войната и лошото икономическо положение в Сирия. Поради това липсват основания да се приеме, че той се нуждае се от международна закрила, а напускането на държавата на произход сочи търсене на по-добри условия за живот. Споделя се от тази инстанция и изводът на АС - Хасково, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на чужденеца за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Той не твърди да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Съдебният акт съдържа задълбочена преценка на ситуацията в страната на произход, на заявената бежанска история и на личното положение на кандидата. Обсъдени са всички обстоятелства, свързани с личната история на лицето в контекста на въпроса относно сигурността в Сирия. Административен съд Хасково е обсъдил данните за ситуацията в тази страна, характеризираща се с динамика, но и несигурност, и е заключил, че не се установяват данни понастоящем конфликтът в нея да е на нива, обосноваващи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства. Неоснователен е и касационният довод за нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ, доколкото разпоредбата не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, докато Директива 2011/95/ЕС изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила, следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл. 3 ЕКПЧ се отнася до преценката на принципа за забрана за връщане. В разглеждания случай, както бе посочено, чужденецът не назовава данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в Сирия. Решението е постановено при съобразяване на разрешението, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07, въвеждащо обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на кандидата се характеризира с липса на каквито и да били основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт, разяснено в цитираното решение, е доразвито (разширено относно субектите, участващи в този конфликт) в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от него разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Това разрешение следва да се тълкува във връзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт (бил той международен или вътрешен)/безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Изложеното обуславя извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В разглеждания случай не е налице кумулативното наличие на всички изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Актуалните сведения за обстановката в Сирия сочат успокояване на обществено-политическата ситуация и липса на вътрешен въоръжен конфликт. Но дори при извод, че такъв е налице, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата му по произход в качеството му на цивилно лице, поради самия факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Не се установяват и основанията за прилагане на принципа "non refoulment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет в ЗУБ (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Неоснователен е и касационният довод за наличие на обстоятелствата за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 8 ЗУБ. От постоянната съдебна практика по приложението на чл. 9 ЗУБ следва, че под други причини от хуманитарен характер по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната. По делото не са наведени данни за съществуване на такива причини по отношение на чужденеца. Отказът на председателя на ДАБ да предостави на касатора международна закрила е законосъобразен, а съдебният акт, отхвърлящ оспорването срещу административното решение правилен. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 1, изр. 1, предл. 1 АПК, Върховният административен съд, Първо отделение