Решение № 1493 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5253/2007 г.

Решение № 1493 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5253/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.). С решението от 28.06.2007 г. по гр. д. № 444/2007 г. въззивният Пловдивски окръжен съд е оставил в сила първоинстанционното решение от 27.12.2006 г. по гр. д. № 1397/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което по отношение на ответника К. И. К. е признато за установено, че към момента на образуване на ТКЗС през 1951 г. собственици на земеделски имот, представляващ нива от 4 дка в землището на с. П., местността "Д", представляваща имот пл. № 173 в кв. 30 по кадастралния план на селото от 1932 г., при описаните в решението граници, са били К. Д. Н. и И. К. Н., наследодатели на ищцата Й. И. К.. В. решение е обжалвано от ответникът с касационна жалба в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.). Оплакванията са за неговата неправилност поради необоснованост на направения от съда извод за наличие на идентичност на спорния имот с този, описан в нотариалните актове от 1920 г. и 1942 г., представени от ищцата и се иска неговата отмяна. Ищцата не е взела становище по жалбата. Върховният касационен съд в настоящия си състав, като обсъди оплакванията в касационната жалба и данните по делото, приема следното: Предмет на спора е земеделски имот, възстановен с решения на поземлената комисия и на двете страни. По заявление на ищцата, като наследник на К. и И. Н., е признато правото на собственост на наследниците им върху имот, представляващ пл. № 173 по кадастралния план на с. П. от 1932 г., но същият не е възстановен поради признаването му и на наследниците на К. В. Д., съгласно решение по гр. д. № 3361/96 г. на Пловдивския районен съд по предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. Поради това и между страните по делото е възникнал спорът за принадлежността на земеделския имот към момента на кооперирането му, от решаването на който зависи принадлежността на правото на възстановяването на собствеността. Първоинстанционният съд, както и въззивният съд, са кредитирали представените от ищцата нотариални актове от 1920 г. и 1942 г., установяващи правото на собственост на наследодателите й К. и И. Н. върху описания в него земеделски имот - нива от 4 дка в м. "Д", представляваща част от по-голяма нива от 8 дка, при описаните граници и въз основа на заключенията на техническата експертиза въззивният съд е направил извод за идентичността му със заснетия по кадастралния план от 1932 г. имот пл. № 1* Позовал се е и на представеното във въззивното производство заявление от наследодателите на страните от 24.03.1960 г., съдържащо изявления за притежавани от тях имоти, представляващи съответни парцели по регулационния план и с оглед поддържаното от ответника, сега касатор, основание за собственост в лицето на неговия наследодател - давностно владение върху спорния имот пл. № 1* приел, че същото е останало недоказано в процеса. Изводите на въззивния съд са правилни и обосновани и се споделят и от настоящия състав. Действително, от събраните свидетелски показания се установява, че наследодателите на страните са имали имоти в съседство, а това е видно и от представените от ищцата нотариални актове от 1920 и 1942 г., в които като съсед на описания в тях имот - нива в м. "Д" е посочена Ц. К., родственик на наследодателя на ответника, на което обстоятелство се позовава и последният. Вярно е и, че в нотариалния акт № 154/42 г. спорният имот не е описан с пл. номер по изработения и одобрен през 1932 г. кадастрален и регулационен план, но идентичността му с пл. № 173 е установена както от издаденото от общината удостоверение по чл. 13 ППЗСПЗЗ, така и от заключенията на техническата експертиза на вещото лице инж. Хр. К., проследявайки регулационния статут на процесния имот. Оплакването на касатора в тази насока е неоснователно. От друга страна, последният се е позовал на придобивна давност в полза на неговия наследодател К, починал през 1956 г., поради което и в негова тежест е било установяването на факта на владението на този имот и то в срока, необходим за придобиване правото на собственост към релевантния момент - внасянето му в стопанството. Правилно и обосновано въззивният съд е заключил, че поддържаното придобивно основание в полза на наследодателя на ответника не е доказано, а и от представеното във въззивното производство заявление от 1960 г., доколкото то може да ползува ответника с оглед посочване като заявител Н. К. Ш. (вероятно син на К. Д., тъй като последният е починал 1956 г.), са налице данни в подкрепа на извода за идентичност на бившата нива с имот пл. № 173 с оглед посочените парцели по предвижданията на първоначалния план от 1932 г. Видно от заключението на техническата експертиза парцели I и II за имот 173 са били предвидени в първоначалната разработка на регулационния план от 1932 г., впоследствие изменена - в скица № 1 от заключението, прието във въззивното производство, същите са посочени с молив и съгласно изричната забележка за това в скицата. Съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.) всяка страна следва да установи обстоятелствата, на които основава иска си, поради което както за ищеца, така и за ответника е съществувала доказателствена тежест да установи твърдяното от него придобивно основание в полза на наследодателя си -владение на спорния имот и срока на осъществяването му. Ангажираните свидетелски показания не установяват относими към това възражение обстоятелства, поради което и правилно въззивният съд, при цялостен анализ на събрания доказателствен материал, е уважил предявения от Й. К. иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Не са налице поддържаните в жалбата касационни основания, поради което и обжалваното решение следва да се остави в сила. Водим от горното, настоящият състав на ВКС