Решение № 9219 от 24.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6142/2011 г.

Решение № 9219 от 24.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6142/2011 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Иван Георгиев Тишев, от гр. София, против решение № 3146/7.03.2011 г. по адм. дело № 12315/2010 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение. Ответникът - министърът на правосъдието, чрез упълномощения си процесуален представител юрк. Евтимов застъпва становище, че атакуваното решение е законосъобразно, а касационната жалба - неоснователна, поради което моли да бъде отхвърлена. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна, като поддържа, че не са налице твърдяните в нея нарушения на материалния закон при постановяване на оспореното решение. Върховният административен съд, петчленен състав, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Адм. д. № 12315/2010 г. по описа на ВАС е образувано по жалба на Иван Георгиев Тишев, от гр. София, против заповед № ЧР-05-193/31.08.2010 г. на министъра на правосъдието, с която на основание чл. 10, ал. 2, т. 5 и чл. 19, ал. 2 ЗИНС, във връзка с чл. 245, ал. 1, т. 13 ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение за длъжността главен експерт в сектор "Вътрешна сигурност и комендатура" при Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" поради придобиване право на пенсия при условията на чл. 69 КСО - по инициатива на органа по назначаването. Заповедта е подписана със запетая от заместник - министър на правосъдието, съгласно надлежно овластяване по силата на заповед № ЛС-04-1110/11.08.2010 г. на министъра на правосъдието. Развити са доводи за нищожността й поради некомпетентност на издателя. С обжалваното решение състав на ВАС, трето отделение е отхвърлил жалбата за обявяване нищожността на заповедта, по съображения, че е издадена от зам. министър на правосъдието, на когото министърът е възложил с посочената по-горе заповед да изпълнява функциите му на датата, на която тя е постановена - 31.08.2010 г.. Приел е, че издателят притежава необходимата материална компетентност за това и при условие, че оплаквания за унищожаемост на акта не са релевирани, е отхвърлил жалбата. Недоволен, Тишев обжалва решението. Твърди, че заповедта е подписана от заместник-министър, който не може да упражнява правомощия от изключителната компетентност на титуляра, каквото съставлява прекратяването на служебното правоотношение. Моли да се отмени решението и делото бъде решено по същество с прогласяване нищожността на оспорената заповед. При така изложените данни, като е отхвърлил подадената пред него жалба за обявяване нищожността на заповедта за уволнението на Иван Тишев, тричленният състав е тълкувал вярно нормативните разпоредби, приложил ги е правилно към релевантните за спора факти и е постановил съответно на закона решение. Компетентността на органа като основен критерий при преценка действителността на волеизявлението, обективирано в индивидуалния административен акт, е регламентирана чрез материалната норма на чл. 10, ал. 2, т. 5 ЗИНЗС, във вр. с чл. 246, т. 1 ЗМВР. Последната определя обсега, материята и мястото в йерархията, при които е валидно произнасянето на органа, т. е. - определя конкретни параметри на понятието "волеизявление", които косвено от своя страна обуславят понятието "компетентност". При тази законова регламентация следва извода, че единственият оторизиран орган да издаде заповед за уволнение на държавен служител от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" е министърът на правосъдието. Законодателят е изключил възможността дейността по освобождаването от служба на тази категория да се извършва от други лица. Друг орган извън министъра не притежава такава компетентност. Когато законодателят изрично и специално е натоварил един административен орган с упражняването на определена функция, този орган не може свободно да я възложи другиму. Изключение е възможно, само при нормативно овластяване за това (в условията на делегиране, каквото приложимият материален закон не предвижда), или в хипотезите на заместване. Подобно вътрешноорганизационно разпределение на работата в МП към датата 31.08.2010 г. е несъмнено доказано по делото. Във всички случаи, в които компетентността на административния орган не произтича пряко от закона, а почива на наличието и на друго обстоятелство, то следва да бъде доказано по действащия процесуален ред - Арг.: чл. 170, ал. 1 АПК, каквото главно и пълно доказване е провел ответника в производството пред решаващия състав на Върховния административен съд. Видно от текста на МЗ № ЛС-04-1110/11.08.2010 г., министърът на правосъдието е възложил на своя поименно посочен заместник да изпълнява функциите му за времето от 16.08.2010 г. до 31.08.2010 г. включително. Последната е с правно основание чл. 3, ал. 2 и чл. 4, ал. 3 от Устройствения правилник на МП. В случая, противно на доводите на касатора, не става въпрос за делегиране на определени правомощия, сред които безспорно не може да бъде това по чл. 10, ал. 2, т. 5 ЗИНЗС, а за встъпване във и изпълнение на всички функции на министъра. Върховният административен съд е имал възможност да изрази константното си становище, че когато министърът е възпрепятстван да изпълнява своите функиции (поради отпуск, командировка, заболяване или друга такава обективна причина), те се изпълняват от определен от него заместник и това не е делегиране на права, а заместване, което не е равнозначно на недопустимото делегиране на правото по чл. 10, ал. 2, т. 5 ЗИНЗС, вр. с чл. 246, т. 1 ЗМВР. Заместването е хипотеза, при която служител, основавайки се пряко на своето служебно положение, действува вместо замествания. Заместването е правна възможност за по-долустоящ орган, изрично определен от закона, да изпълнява временно цялата компетентност, която има по-горестоящият нему орган, в негово отсъствие, като правата на замествания възникват от юридическия факт на назначаването му като заместник. Ето защо по-долустоящият орган при заместването е винаги определен "еx lege". В конкретния случай това е заместник - министърът на правосъдието. Не се касае за прехвърляне на компетентност чрез института на делегиране на права. При делегиране на права винаги следва да е налице нормативно определена възможност за прехвърляне на определени, не в пълен обем правомощия. Делегирането е възможно при изричен нормативен текст, който да го допуска. В хипотезата на заместване напротив, не е необходим изричен текст, допускащ заместването. Обратно - за да е недопустимо заместване, следва да е налице изричен текст, който да го забранява. При делегиране на права се касае за прехвърляне на част от правомощията, принадлежащи на титуляра. При заместването на определения по закон орган (заместникът) се прехвърля пълния, определен от закона обем на правомощия на титуляра, в негово отсъствие. В тази връзка виж: ТР № 4/22.04.2004 г. на Върховния административен съд. В конкретния случай, съобразно цитираната по-горе заповед на министъра на правосъдието, последният като титуляр е прехвърлил всички свои правомощия чрез института на заместването на своя заместник Христо Ангелов за времето на отсъствието. Обжалваната заповед е издадена през периода, в който заместник министърът е замествал титуляра. Това обстоятелство сочи, че твърдяната от касатора нищожност не съществува, поради което решението е постановено в съответствие с материалния закон. Заповедта не е нищожна, т. к. е издадена от административния орган в кръга на неговата материална компетентност. Разпоредбата на чл. 246, т. 1 ЗМВР предвижда освобождаването от служба на държавните служители категория В, към която спада Тишев като главен инспектор, да се извършва със заповед на министъра на правосъдието. В случая заповедта е издадена от зам. министъра на правосъдието, на когото министърът е възложил с посочената по-горе заповед да изпълнява функциите му на датата, на която тя е издадена - 31.08.2010 г.. Липсва ограничение на дейностите, в които може да бъде осъществено това заместване, поради което то е цялостно, включително и по отношение на провомощията по чл. 10, ал. 2, т. 5 ЗИНЗС, вр. с чл. 246, т. 1 ЗМВР. Обжалваната заповед е издадена именно при такова изпълнение на функциите на министъра от страна на зам. министъра, поради което той е имал правомощия да издаде обжалвания индивидуален административен акт. Като е приложил правилно материалния закон, съобразно релевантните за спорното право юридически факти, тричленният състав е постановил правилно решение. Не са налице твърдяните в касационната жалбата отменителни основания, с оглед на което настоящият съдебен състав счита, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение - правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, въз основа на направеното от процесуалния представител на ответника - министърът на правосъдието искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 143 АПК, вр. с чл. 8 и чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерство на правосъдието съдебни разноски по делото в размер на 150 (сто и петдесет) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, петчленен състав