Решение № 913 от 27.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2008 г.

Решение № 913 от 27.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, б. "а" от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. М. срещу решение № 177 от 08.11.2007 г. на Бургаския окръжен съд по гр. д. № 424 от 2007 г., с което е оставено в сила решение № XII-478 от 19.04.2007 г. по гр. д. № 2* от 2006 г. на Бургаския районен съд за уважаване на предявен от Г. Щ. С. срещу К. С. М., С. Р. М. и В. С. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за признаване за установено, че наследодателят на Г. С. В. А. С. е бил собственик към момента на внасянето в ТКЗС на лозе с площ от 2,454 дка, находящо се в землището на гр. С., м. "Б", представляващо понастоящем имот пл. № 5* по картата на възстановената собственост при граници: имот на Е. П., имот пл. № 5* на В. А., имот № 5* на С. К., имот № 5* на С. А. и имот № 5* на А. П. В касационната жалба се правят оплаквания за необоснованост на решението и постановяването му в нарушение на материалните и процесуални правила- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Касаторът твърди, че по делото не били събрани доказателства, които по безспорен и категоричен начин да сочат, че наследодателят на ищеца- В. С. е бил собственик към момента на внасяне в ТКЗС на процесния имот. Заключението на приетата по делото експертиза не следвало да се кредитира, тъй като било изготвено формално, почти изцяло преписвало дадено по друго дело заключение и се позовавало на доказателства, които все още не били приети от съда. Освен това вещото лице по същество събирало доказателства и давало правна преценка на тези доказателства. Освен това, съдът допуснал процесуално нарушение като приел за абсолютно доказателство това заключение, което не било оспорено от страните и като обсъдил свидетелски показания, които в нарушение на принципа за непосредственост не били събрани по същото дело. Неправилно било и становището на съда, че ответниците били длъжни да представят доказателства за правото на собственост на техния наследодател върху имота. Касаторът счита, че в тежест на ищеца, а не на ответниците, е да докаже твърденията в исковата си молба. Неправилно съдът приел и че решение № 223 от 12.05.2000 г. на ПК - гр. С. не обвързвала съда с валидна доказателствена сила, въпреки изричната разпоредба на чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ, според която решението на ПК има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. В писмена защита пълномощникът на ответника по касационната жалба Г. Щ. С. оспорва същата и моли решението на Бургаския окръжен съд да бъде оставено в сила. Ответниците С. Р. М. и В. С. М. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след проверка на посочените основания за касация на решението, прие следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал правото на собственост на наследодателя му В. С. върху процесния имот към момента на внасянето в ТКЗС със свидетелски показания и писмени доказателства. Приел е, че заключението на съдебно-техническа експертиза доказва идентичността на притежавания от С. имот с процесния имот пл. № 5* по КВС. Това решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон. Въз основа на събраните по делото свидетелски показания, извадка от план за оземляване на бежанците от 1930 г. и нотариален акт № 171 от 11.03.1939 г., т. I, рег. № 184 по нот. д. № 192 от 1939 г. въззивният съд обосновано е приел за доказано, че наследодателят на ищеца- В. С. е бил собственик на лозе в землището на гр. С., м. "Б". От показанията на свидетелите Л/наследник на лице, което е притежавало съседен имот и А. Д., безспорно се установява, че В. С. е имал имот в м. "Б" с площ от около 2,5 дка при съседи: Леонид и Е. П., С. К., Н. А. и А. П. Събраните свидетелски показания съответстват и на нотариален акт № 171 от 11.03.1939 г., в който като съседен на имота на В. Н. А. е записан имота на В. С. Обстоятелството, че притежаваният от В. С. имот в местността "Б" е идентичен с имот пл. № 5* от КВС на землището на гр. С., се доказва от представената извадката от плана за оземляване на бежанците от 1933 г. и от факта, че границите и съседите на имота на В. С. по плана от 1933 г. съвпадат с границите и съседите на имот пл. № 5* описани в решение № 223 от 12.05.2000 г. на ПК-гр. Созопол и в скица № К* от 07.07.2004 г. Поради гореизложеното неоснователен е касационния довод за непарвилност на решението, поради липса на доказателства, установяващи правото на собственост на В. С. върху процесния земеделски имот. Неоснователен е и доводът за допуснато от съда процесуално нарушение във връзка с кредитирането на заключението на вещото лице. Заключението на вещото лице, че притежаваният от наследодателя на ищеца В. С. имот и имот пл. № 5* по КВС на землището на гр. С. са идентични, се позовава на нотариален акт № 171 от 11.03.1939 г. и извадката от плана за оземляване на бежанците от 1930 г., които са доказателства към настоящото дело, тъй като са били приети за доказателства по гр. д. № 2* от 2002 г. на Бургаския районен съд, което е изискано и впоследствие приложено към настоящото дело с определения на съда от съдебни заседания от 17.10.2005 г. и 15.02.2006 г. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че вещото лице по това заключение по същество събирало доказателства и давало правна преценка на тези доказателства. Задачата на вещото лице е била въз основа на съществуващият стар картен материал и доказателствата по делото да даде заключение, дали притежаваният от наследодателя на ищеца имот и процесния имот пл. № 5* от КВС на землището на гр. С. са идентични. Заключението дава отговор точно на този въпрос, не събира нови доказателства и не прави правни преценки на тези доказателства. Неоснователен е и доводът за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в обсъждане на свидетелски показания, които в нарушение на принципа за непосредственост не били събрани по същото дело. В решението си въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите Л, които са били събрани от първоинстанционния съд. В ГПК (отм.) не се съдържа задължение за въззивната инстанция да преповтаря всички извършени от първоинстанционния съд процесуални действия, включително и да преразпитва свидетели. Действително, за първоинстанционния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, е длъжен да преповтори всички процесуални действия /включително разпита на свидетелите, извършен от съда при първото разглеждане на делото/ спрямо новоконституираните необходими другари на касатора К. М. С. М. и В. М. Като не е сторил това, първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение. Касаторът К. М. обаче не може да се позовава на това нарушение като основание за касационна отмяна на въззивното решение, тъй като то не е допуснато спрямо него, а спрямо други страни по делото, които не са обжалвали решението. Освен това, това нарушение не е съществено, тъй като дори и да се изключат свидетелските показания от доказателствата, по делото са събрани достатъчно други доказателства /извадката от плана за оземляване на бежанците от 1930 г. и нотариалния акт № 171 от 1939 г./ затова, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищеца Г. Щ. В. С. Неоснователен е и доводът за неправилност на въззивното решение в частта му, с която е прието, че ответниците били длъжни да представят доказателства за правото на собственост на техния наследодател върху имота. В производството по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, по което две страни спорят за правото на собственост върху един и същ земеделски имот към момента на включването на този имот в ТКЗС, всяка от спорещите страни следва да ангажира доказателства за правото на собственост на своя наследодател върху имота. Обстоятелството, че въззивният съд не е зачел материалната доказателствена сила на решение № 223 от 12.05.2000 г. на ПК-гр. Созопол, с което на ответниците се възстановява процесния имот, също не представлява процесуално нарушение, тъй като горепосоченото решение на ПК-гр. Созопол е неотносимо доказателство по делото: То доказва правото на собственост върху земеделски имот към настоящия момент, а по настоящото дело по предявен иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ предмет на доказване е правото на собственост върху земеделския имот към минал момент- момента на включването на имота в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях кооперативна организация. С оглед на всичко гореизложено и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия