Решение № 332 от 7.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 239/2011 г.

Решение № 332 от 7.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 239/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова Производството е по чл. 307, ал. 2 от ГПК. Образувано е по молбата на /РЗК/ В. с искане да бъде отменено решението на Варненския окръжен съд /В./ № 597 от 12.V.2010 г. по гр. д. № 512/2010 г. Молбата се основава на твърдения, че след влизане в сила на решението молителят открил нови обстоятелства и нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни, установяващи, че на ответницата по молбата /ищца в инстанционното производство/ Р. С. П. не е следвало да бъде изплащано обезщетение за временна нетрудоспособност за исковия период на основание чл. 46, ал. 1, т. 2 от КСО - тъй като за същия период тя се е самоосигурявала в собственото си Занаятчийско предприятие "Радост" с пълни месеци отработени дни, като е представила болнични листове само пред работодателя си РЗК в противоречие с чл. 8, ал. 1 от НМЕР (отм.). Ответницата по молбата за отмяна Р. С. П. от [населено място] е заела становище за нейната недопустимост, евентуално за неоснователност. За да се произнесе, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С решението от 12.V.2010 г. по гр. д. № 512/2010 г., влязло в сила в атакуваната му по настоящото производство част на 14.VI.2010 г., В. е оставил в сила решението на Варненския РС от 29.ХII.2009 г. по гр. д. № 886/2007 г. в частта, с която РЗК е осъдена да заплати на Р. Ст. П. 1272.36 лв., представляващи неплатено обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 4.VII. - 18.IХ.2006 г. /през който те са били в трудово правоотношение/ по пет болнични листа, ведно със законната лихва, считано от 2.VII.2007 г. до окончателното изплащане. С протокол, връчен на РЗК на 3.ХI.2010 г., е констатирано от финансов ревизор при Р. В., че за посочения период по болнични листа, представени от Р. П. пред работодателя й РЗК, й се следва обезщетение в размер на 1149.20 лв., както и че за същия период тя е подала информация за пълни месеци отработени дни като самоосигуряваща се в собственото си ЗП "Радост". Въз основа на констативния протокол е издадено разпореждане № 1048/11.ХI. 2010 г., с което е отказано от НОИ изплащането /възстановяването/ на РЗК на парични обезщетения за процесния период. Разпореждането е оставено в сила с решение на директора на ТП на НОИ В. № 23/27.ХII. 2010 г. От Справка от Персоналния регистър на НОИ за осигурителните периоди от 1.I.2005 г. до 31.ХII.2010 г. на Р. П. е видно, че през исковия период - месец юли - месец септември 2006 г. тя е имала пълни месеци работни дни и едновременно с това е била съответно 20, 23 и 19 дни в болнични и е имала 1, 0 и 0 дни с осигурителен доход /графи 12, 13 и 20 от справката/. При тези обстоятелства се налага извод, че възражението на ответницата по молбата за отмяна за нейната недопустимост поради просрочие е неоснователно. Съгласно чл. 305, ал. 1, т. 1 от ГПК тримесечният срок за подаване на молбата започва да тече от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство, или от деня, в който той е могъл да се снабди с новото писмено доказателство. В случая за обстоятелството, че П. не е представила болнични листове за исковия период пред собственото си ЗП "Радост" и че през този период тя е имала пълни месеци отработени дни, РЗК е узнала от връчения й на 3.ХI.2010 г. /а не 2009 г., както очевидно погрешно е записано в молбата за отмяна, на което е основано възражението на П. за недопустимостта й/ констативен протокол. Молбата е депозирана в съда на 18.I. 2011 г., т. е. преди изтичането на 3.II.2011 г. на преклузивния срок. Разгледана по същество, молбата за отмяна е основателна. Представените писмени доказателства съдържат данни, че Р. П. през исковия период е била осигурявана по трудовото й правоотношение с РЗК и се е самоосигурявала за упражняваната от нея трудова дейност и като собственик и управляващ ЗП "Радост", че е ползвала отпуск за временна нетрудоспособност само по отношение на РЗК, както и че през същия период тя е полагала труд в предприятието си през всички работни дни от месеците юли, август и до 18 септември. Последното обстоятелство е от съществено значение за спора по делото, тъй като то сочи неспазване от П. на определените й от здравните органи болнични режими - домашен амбулаторен и стационарен плюс домашен, а с това разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 2 от КСО свързва неизплащането на парично обезщетение за временна нетрудоспособност. Това обстоятелство е ново по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК - както вече бе посочено, то е узнато от молителя от връчения му след влизането в сила на атакуваното решение констативен протокол. Знанието на РЗК, че П. е собственик на ЗП "Радост", не е основание да се приеме в случая, че незнанието на релевираното като основание за отмяна обстоятелство към момента на приключването на устните състезания пред въззивния съд се дължи на неположена от К. дължима грижа за добро водене на делото. Изложените съображения налагат извод, че са налице предвидените в чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за исканата отмяна, поради което такава следва да бъде постановена. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,