Решение № 13844 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8838/2017 г.

Решение № 13844 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8838/2017 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационните жалби на Б. Никифоров срещу Решение № 3/20.04.2017 г. и Решение № 16/26.06.2017 г., постановени по адм. дело № 208/2016 г. по описа на Административен съд Р.. В жалбите са изложени подробни съображения за тяхната неправилност като постановени в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира се отмяната им, като се постанови друго, с което се върне делото на друг състав на първоинстанционния съд с указание, да приеме за установено по силата на присъдено нещо, че имот в гр. Р., с посочен идентификатор не е държавна собственост, да се произнесе по: откритото оспорване на акт за държавна собственост; всички направени доказателствени искания; законосъобразността на действията на ответника, от които претендира причинени вреди, съответно по размера на дължимото му се обезщетение. Претендира и направените по делото разноски. Ответната страна – Областна администрация Р. взема подробно становище за неоснователност на жалбите и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и правилност на обжалваното решение. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която обжалваните съдебни актове са неблагоприятни, поради което са процесуално допустими. Производството пред Административен съд Р. се е развило по исковата молба на Б. Никифоров против Областна администрация Р., с която на основание чл. 203 и сл. АПК е предявил обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди. Исковете се основават на твърдени незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника, изразяващи се в съставяне на актове за държавна собственост, без да са налице основания за това, неизпълнение на влязло в сила съдебно решение, чрез незачитане на последиците му, отказ на два пъти да бъде заверена молба-декларация, в която да се удостовери, че имотът, посочен в нея, не е държавна собственост. Извежда свое право на собственост върху актуваните от държавата имоти на основание предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и давностно владение върху него. С решението си по делото административният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове, приемайки, че не е установено по делото да са осъществени незаконосъобразни фактически действия и бездействия на длъжностни лица от администрацията на ответника, на които като пряка и непосредствена последица се основават претендираните вреди. С допълнително решение по чл. 176, ал. 1 АПК е оставил без разглеждане оспорването на истинността на акт за държавна собственост № 2060/2002 г. издаден от длъжностно лице от областна администрация Р. Решенията са валидни, допустими и правилни. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Правилен е крайния извод на административния съд, че в случая не е установено наличието на първата законова предпоставка, което обуславя неоснователността на предявените искове. Предявените искове се основават на първо място на извършени незаконосъобразни действия – съставяне на актове за държавна собственост № 2960/17.12.2002 г. и № 4664/10.08.2009 г. от длъжностни лица на ответника при твърдяното, че към момента на съставянето им не са били налице доказателства, че имотите, актувани с тях като държавни, не са собственост на държавата. Правилно е прието в обжалваното решение, че дейността по съставяне на акт за държавна собственост /АДС/ е административна такава, тъй като се осъществява от длъжностни лица на държавата, в изпълнение на законово предоставени функции, по определен ред и форма и с тях се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната собственост.. Неправилно обаче е прието, че в производството по чл. 203 АПК съдът е компетентен да извърши проверка за установяване истинността на АДС. С. разпоредбата на чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ актът за държавна собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона и няма правопораждащо действие, а само констатира наличието на право на собственост. Като официален писмен документ той се ползва с материална доказателствена сила относно удостоверените с него факти. В случая ищецът, чрез твърдения за незаконосъобразни действия, изразяващи се в липса на доказателства, че актувани от длъжностни лица на ответника имоти са държавна собственост, отрича истинността, доказателствената сила на съставени актове за държавна собственост. В този смисъл е и изричното му изявление за откриване на производство по чл. 193 АПК за оспорване на истинността им, тъй като са с невярно съдържание,. Материалната доказателствена сила на АДС може да бъде оборена по съдебен ред, но не инцидентно в производство по реда на чл. 193 и сл. АПК, в случая в рамките на това по чл. 203 и сл. АПК, а по общия исков ред, независимо че такъв акт е представен като писмено доказателство в производството за обезщетяване на вреди. Изрично в този смисъл са разпоредбите на чл. 79, ал. 3 ЗДС и чл. 113 ППЗДС. Ето защо изложените в касационната жалба доводи, свързани с разрешаване на въпроса относно собствеността на имотите, актувани като държавни не следва да бъдат обсъждани. Не е налице и твърдяното незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица на ответника, изразяващо се в това, че не е обезсилен АДС № 2060/17.12.2002 г., в изпълнение на влязло в сила решение по гр. дело № 681/2005 г. по описа на Русенския окръжен съд, с което е признато за установено, че Държавата не е собственик на имота, за който този акт е съставен. Видно от представеното по делото решение, с него е отхвърлен предявения от Българската държава против Б. Никифоров иск, предявен на основание чл. 108 от Закона за собствеността, за имот пл. № 5182 в кв. 66 по плана на гр. Р. – едноетажна дървена сграда. Според разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗДС имоти, неправилно актувани като държавна собственост, както и имоти, основанието за актуване на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на областния управител и се предават на собственика. Редът за деактуване е определен в чл. 108 – 114 от ППЗДС. Отписването на имотите, които са престанали да бъдат държавна собственост, неправилно са били актувани като такива, както и тези, основанието за актуването на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на областния управител по местонахождение на имота, като отписването им се извършва не служебно, а по писмено искане на собственика, подадено до областния управител, към което претендиращият следва да приложи писмени доказателства, че имотът е негова собственост – чл. 112 и чл. 113 ППЗДС. В случая искане за отписване на имот, актуван като държавна собственост от лице, претендиращо да е негов собственик, не е отправено до компетентния орган, при което не е налице и твърдяното в исковата молба бездействие. Не е предвидена законова възможност за "обезсилване" на издаден АДС, както се твърди в исковата молба. Отправеното от ищеца искане до областен управител на област Р. с дата 29.06.2010 г. не е за отписване на държавен имот, неправилно актуван като такъв, а за преустановяване на нарушения. При евентуален отказ за удовлетворяване на валидно направено искане чл. 109, ал. 1 ППЗДС, претендиращият право на собственост следва да установи правото си по общия исков ред, каквото установяване от страна на ищеца не се доказва по делото. Исковете за причинени вреди се основават и на откази от страна на длъжностни лица на ответника да извършат заверка на молби-декларации, подадени от ищеца през 2003 и 2009 г., за признаване правото му на собственост върху недвижим имот по давностно владение, чрез извършване на обстоятелствена проверка. Отказ за извършване на административни услуги по посочените от ищеца искания, не е налице, тъй като исканите от него такива са извършени. Обстоятелството, че той е несъгласен със съдържанието на извършените заверки не основава наличие на отказ. Отделно от това, искането за извършване на административна услуга е административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК и редът за защита срещу неизвършването и е по реда на оспорване на изричен или мълчалив отказ, като административен акт. В случая такова оспорване не се твърди да е проведено. Неустановяването на предпоставките по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в случая обуславят неоснователността на предявените искове, както правилно е прието в обжалваното решение № 3/20.04.2017 г., поради което същото да бъде оставено в сила. При изложените по-горе съображения за недопустимост на оспорването на актове за държавна собственост, като документи с невярно съдържание в производството по чл. 203 и сл. АПК, правилно се явява и обжалваното допълнително решение № 16/26.06.2017 г. Неоснователно е твърдяното в касационната жалба, че при постановяване на обжалваните решения са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Правото на участие на страната в развилото се съдебно производство не е препятствано по никакъв начин, в мотивите си административният съд е дал ясен и пълен отговор на важните и съществени въпроси, относими към решаване на делото. Неуважаването на искания за събиране на доказателства, неотносими към правилното решаване на спора не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила. Исканията на ищеца, преповторени и в касационната жалба, са свързани с установяване на притежавано или не право на собственост на държавата върху имоти, за които са съставени актове за държавна собственост. Както бе посочено, отричаното от него право на собственост извежда наличието на спор за материално право, който не може да бъде разрешен в рамките на производството по чл. 203 и сл. АПК, а по общия исков ред. При така изложените съображения обжалваните решения, като правилни следва да бъдат оставени в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение