Решение № 6798 от 8.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1925/2019 г.

Решение № 6798 от 8.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1925/2019 г., III о., докладчик председателят Мариника Чернева Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс(АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Д., чрез адв. М. К., АК – В., срещу решение № 9 от 07.01.2019 г., постановено по адм. дело № 1674/2018 г. по описа на Административен съд – В., 19 състав. С решението е отхвърлен предявеният иск на Димитров, понастоящем в затвора [населено място], срещу Министерство на правосъдието в размер на 5 000 лева за претърпени нематериални вреди в периода от 30.03.2007 г. до 31.05.2009 г. и срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" обезщетение в размер на 20 000 лева за нематериални вреди, настъпили в периода от 30.03.2007 г. до 02.08.2012 г. Касационният жалбоподател обжалва горецитираното решение с твърдения за неправилност на същото поради противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че при постановяване на решението съдът не е обсъдил установените обстоятелства и доказателства в съвкупност, което е довело до неговата необоснованост. По подробни съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено, и вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло исковата претенция. Ответниците – Министерство на правосъдието и ГД" Изпълнение на наказанията" – гр. С., при Министерство на правосъдието /ГДИН/, чрез пълномощника юрк. С. С., оспорва жалбата като неоснователна и недоказана, претендира потвърждаване на първоинстанционното решение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационна жалба на Димитров. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, намира касационната жалба за допустима, като предявена от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно и в срока за оспорване. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С решение № 9 от 07.01.2019 г., постановено по адм. дело № 1674/2018 г. по описа на Административен съд – В., 19 състав, е отхвърлен предявения иск от Димитров против Министерство на правосъдието и ГД" Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди срещу Министерство на правосъдието в размер на 5 000 лева за претърпени нематериални вреди в периода от 30.03.2007 г. до 31.05.2009 г. и срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" обезщетение в размер на 20 000 лева за нематериални вреди, настъпили в периода от 30.03.2007 г. до 02.08.2012 г. За да стигне до този правен резултат, Административния съд – В., след подробно обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства е заключил, че предявеният срещу МП и ГД "ИН" - гр. С. иск за претърпени неимуществени вреди в периода, през които ищецът е пребивавал в следствения арест, е допустим и подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл. от АПК във връзка с чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържане под стража(ЗИНЗС). Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът е приел иска за неоснователен. Фактическа обстановка административният съд е установил правилно въз основа на събраните писмени доказателства, обсъдил е показанията на разпитания по делото свидетел и е изградил въз основа на нея своите правни изводи. На основание чл. 203, ал. 1 /ДВ бр. 13 от 2017 г. / от Г. единадесета на АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на тази глава. Съгласно чл. 203, ал. 2 /ДВ бр. 13 от 2017 г. / от АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Според чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, съгласно който /в относимата към процесния период, за който се претендират вредите, редакция на нормата – Обн. – ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г. / осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, като в ал. 2 на същия член /същата редакция/ е посочено, че за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: 1. всяко умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; 2. умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3. унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Член 3, ал. 3 от ЗИЗНС /редакцията Обн. – ДВ, бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г. / регламентира, че за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат действията или бездействията по ал. 2, извършени от длъжностно лице или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез явно или мълчаливо съгласие. Следва да бъде отбелязано, че под "незаконосъобразни действия" законът има предвид фактически действия, ограничавайки ги от действията по чл. 21, ал. 3 и ал. 4 от АПК, които кодексът приравнява на индивидуални административни актове. Незаконосъобразно е всяко действие на орган или длъжностно лице, извършено в противоречие с материално-правна или процесуалноправна норма. Така постановеното решение е правилно. То е постановено е при спазени процесуални правила и точно приложен материален закон. Основателността на иска по чл. 1 от ЗОДОВ предполага установяване кумулативното наличие на предварително определени от законодателя материалноправни предпоставки: незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред и / или незаконосъобразно действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; актът, действието или бездействието да са извършени при или по повод осъществяване на административна дейност; от същите реално да е настъпила вреда и да е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилата вреда и незаконосъобразния акт/действие/бездействие. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общините по посочения в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ ред и предявеният на това основание иск следва да бъде отхвърлен. Съдът правилно е приел, че с оглед събрания доказателствен материал по делото, искът с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС се явява недоказан по основание. Съгласно практиката на Съда по правата на човека, чл. 3 от ЕКПЧ налага на държавата да се увери, че лишеният от свобода изтърпява наказанието си при условия, съответстващи на зачитането на човешкото достойнство, че начинът на изпълнение на мярката не излага лицето на отчаяние или изпитание, надхвърлящи по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора и че по отношение на практическите изисквания на лишаването от свобода, здравословното и душевно състояние на лишения от свобода, са гарантирани чрез спазването на законовите изисквания. В контекста на тази съдебна практика законодателят е приел в националното законодателство чл. 3 от ЗИНЗС, с който забранява жестокото, нечовешко и унизително отношение към лишените от свобода и поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" или "задържане под стража. " С оглед на липсата на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС се явява неприложима презумпцията за настъпили вреди съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. А и твърдението за настъпили неимуществени вреди не е доказано. В обобщение на изложеното настоящата инстанция приема, че не е налице нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, претърпени неимуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между двата елемента от фактическия състав на отговорността на администрацията на следствения арест за вреди. Затова искът за обезщетение правилно е приет за неоснователен и недоказан и следователно е отхвърлен. Неоснователна се явява и акцесорната претенция за заплащане на лихви. Макар исковата молба да е предявена с оглед хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, то в случая не следва да се извършва преценка за осъществен фактически състав на сочената норма, предвид законово придаденото ретроактивно действие на разпоредбата на чл. 284 от ЗИНЗС. Ето защо, за да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от с. з. и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, оборима презумпция. Следователно отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал. 1/, както при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" или "задържането под стража", изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл. 3, ал. 2/. Основателността на иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предполага кумулативното наличие на предпоставките акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца – същата се предполага до доказване на противното /чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС/ и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда. Целият събран доказателствен материал в т. ч. писмените доказателства представени от ответниците и показанията на свидетеля, посочен от Димитров не доказват незаконосъобразни действия или бездействия, с които да са му причинени страдания или унижение надвишаващи неизбежния минимум, присъщ на определената му форма на наказание "доживотен затвор без замяна", настанен в зона с повишена сигурност от 28.03.2007 г. Противно на твърдяното, извършените действия от служителите на затвор [населено място] във връзка с осигуряване на престой на открито по график, хранене по график, прозорец на килията с решетка и пр., съдът правилно е приел за законосъобразни и съобразени с характера на затворническата институция. Не е доказан умисъл в поведението на затворническата администрация по отношение на Димитров, какъвто се изисква в разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС в редакцията, действала към периода, посочен в исковата молба – обнародвана в ДВ бр. 25 от 2009 г., в сила от 1.06.2009 г. Въпреки разпределената от съда доказателствена тежест, ищецът не е успял да установи нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, поради което не може да се възползва от презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС относно настъпването на неимуществени вреди. В неговия случай, такива не могат да се предполагат предвид недоказаност на предпоставките по чл. 3 от ЗИНЗС /ДВ бр. 25 от 2009 г. /: умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие; умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Обусловен е извод за липса на незаконосъобразни действия или бездействия от страна на затворническата администрация по отношение на ищеца, а още по-малко на такива, които да са довели до унизително отношение, пораждащо чувство на страх и незащитеност по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИЗНС, поради което съдът правилно е приел, че не е налице първата предпоставка за реализиране на отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Недоказани са и твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди. Твърденията в исковата молба за изпитано чувство на страх, несигурност и незащитеност не са установени от събраните по делото доказателства. Във връзка с доказване на положителния факт на настъпване на вредите от Димитров са били ангажирани единствено свидетелски показания, които обаче не са допринесли за изясняване в необходимата степен на категоричност на твърдените обстоятелства. Разпитаният свидетел описал свои лични преживявания, свързани със субективната му оценка за отношението на затворническата администрация към самия него. По делото не са налице други доказателства /липсват данни в представеното по делото медицинско досие на Димитров/, подкрепящи доводите на ищеца за изпитаните от него отрицателни чувства, като напр. писмени доказателства за психическото състояние на ищеца преди и след престоя му в затвор [населено място] и др. подобни. От изложеното се налага извод за липса претърпени неимуществени вреди от Димитров, а още по-малко пряка и непосредствена причинна връзка между твърдените вреди и незаконосъобразни действия или бездействия на затворническата администрация. Предвид горните съображения съдът правилно е приел, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди в периода от 30.03.2007 г. до 02.08.2012 г., които да са пряка и непосредствена последица от твърдяно увреждане в резултат от незаконосъобразни действия или бездействия на длъжностни лица от затвор [населено място], както и не е доказана причинно-следствена връзка между тях. Предвид липсата на специална разпоредба в ЗИНЗС относно погасителната давност на основание чл. 46 от Закона за нормативните актове, се прилага правилото по чл. 114, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, според което погасителната давност за вземания от непозволено увреждане /към които се приравнява обезщетението за вреди по чл. 1 от ЗОДОВ/ е пет годишна. Тя започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Следователно, законодателят свързва настъпването на изискуемостта на тези вземания с осъществяване на фактическия състав на увреждането, елемент, от който са и вредите – с констатиране на причинените вреди. Според Постановление № 2/21.12.1981 г. на Пленума на Върховния съд "Относно някои въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено увреждане" и ТР № 5/2005 г. ОСГК и ТК на ВКС – давността започва да тече от деня на увреждането, когато деецът е известен, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване /чл. 114, ал. 3 от ЗЗД/. В този смисъл е и трайната практика на Върховния административен съд. Увреждането чрез незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, ангажира, съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 7 от ЗОДОВ и чл. 205 от АПК отговорността на юридическото лице, с което съответното длъжностно лице, пряк причинител на вредата, се намира в трудови или служебни отношения - т. 6 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. З. за тази отговорност е без значение откриването на това длъжностно лице, което всъщност не е ответника по иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Към момента на увреждането е известно юридическото лице, което отговаря за незаконосъобразните действия и бездействия на своите служители и това е Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и Министерството на правосъдието. Следователно, 5-годишната погасителна давност е започнала да тече от 30.03.2007 г. /началото на претендирания период/, когато ищецът твърди, че е бил настанен в спално помещение № 15 във Варненския затвор и е изтекла на 30.03.2012 г. Погасен по давност на 02.08.2017 г. е и искът за вреди, за които ищецът претендира, че са му причинени до 02.08.2012 г. /крайната дата на процесния период/. Исковата молба е постъпила в съда на 11.06.2018 г., като ищецът не е представил доказателства нито е навел твърдения за спиране или прекъсване на погасителната давност, поради което двата иска срещу ГД "ИН" и срещу МП трябва да бъдат отхвърлени като неоснователни, поради още едно основание - погасяване по давност на исковите претенции. Друго основание за отхвърляне на двата иска е фактът, че на 10.01.2014 г. Димитров е предявил иск срещу Министерството на правосъдието за обезщетение на стойност 25 000 лева на основание чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 205 от АПК за претърпени нематериални вреди през периода от м. април 2007 г. до м. септември 2012 г., който почти съвпада с периода по разглежданата в настоящото съдебно производство искова молба/, предизвикани от лоши хигиенни условия в килия № 15 в ІІІ група на затвор [населено място], които са изброени по същия начин и в исковата молба – предмет на това дело. Във връзка с исковата молба на Димитров, която обхваща почти същия период и има същото основание и размер на претендираното обезщетение, е било образувано административно дело № 122/2014 г. по описа на Административен съд – В., с чието решение искът е бил напълно отхвърлен. С решение на ВАС по административно дело № 11340/2014 г. първоинстанционното решение е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане, при което е било образувано административно дело № 1919/2015 г. по описа на Административен съд – В.. С решение по цитираното дело, Министерството на правосъдието е осъдено да заплати на Димитров обезщетение съответно в размер на 1250 лева за претърпени от него неимуществени вреди – преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправното бездействие на администрацията на затвора [населено място], изразяващо се в неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, неосигуряване на нормална жилищна среда и площ, и неосигуряване на качествена храна, за периода от 30.03.2007 г. до 31.05.2009 г. включително, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 10.01.2014 г., до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение, ГД "ИН" е осъдена да заплати на Димитров обезщетение в размер на 1900 лева за претърпени от него неимуществени вреди – преживяно унизително и недостойно отношение, вследствие противоправното бездействие на администрацията на затвор [населено място], изразяващо се в неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, неосигуряване на нормална жилищна среда и площ, и неосигуряване на качествена храна, за периода от 01.06.2009 г. до 02.08.2012 г., включително, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 10.01.2014 г., до окончателното изплащане на сумата. Решение № 2585/04.12.2015 г. на Варненския административен съд по административно дело № 1919/2015 г. е оставено в сила от Върховния административен съд с решение № 4275/05.04.2017 г. по административно дело № 1078/2016 г. Следователно, за почти същата искова претенция по основание и размер, но с разлика от няколко дни в претендирания период, предявена от същия ищец срещу същите ответници има влязло в сила съдебно решение, с което ответниците – Министерство на правосъдието и ГД "ИН" са осъдени да заплатят обезщетение за нематериални вреди на Димитров, претърпени в почти същия претендиран период /с разлика само от няколко дни/. Налице е сила на присъдено нещо по отношение на почти еднаквата искова претенция на Димитров, съвпадаща с разглежданата по настоящото дело в частта, с която е исковете срещу двамата ответници са отхвърлени до пълния размер от 25 000 лева. С оглед гореизложеното касационната жалба се явява неоснователна, а атакуваното с тях съдебно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед претенцията на ответника за разноски и изхода от спора, настоящата инстанция намира, че следва да присъди сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение: