Решение № 430 от 28.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 2097/2011 г.

Решение № 430 от 28.10.2011 г. на ВКС по н. д. № 2097/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Теодора Стамболова Производството е по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. С присъда, постановена на 29.03.11 г. по Н. О. Х. Д. 98/11 г. на РС-Берковица /БрРС/, Б. И. Н. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3,4 и 5 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. Б НК и вр. чл. 54 вр. чл. 58 А, ал. 1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години. След прилагане разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НК посоченото наказание е определено като най-тежко такова и е постановено то да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Осъществена е и втора кумулация, при която е определено най-тежко наказание от четири месеца лишаване от свобода с приспадане на изтърпяна част от него, ако има такава. Присъдата не е обжалвана и протестирана и след изтичане срока за осъществяване на такова действие, е влязла в сила на 14.04.11 г. В законоустановения шестмесечен срок за възобновяване е постъпило искане от осъдения с дата 06.07.11 г., с оплаквания за всички допуснати нарушение на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият и назначеният му служебен защитник развиват подробно съображенията си и настояват за възобновяване на наказателното производство, отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд ИЛИ за изменение на присъдата след възобновяване на делото и намаляване на наказанието от страна на върховната съдебна инстанция по наказателни дела- по силата на нормата на чл. 425, ал. 1, т. 3 НПК. Представителят на ВКП намира искането за неоснователно. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изтъкнатите в него доводи, като изслуша становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по настоящото производство, намира за установено следното: Съдебното производство е протекло по реда на глава 27 НПК - чл. 371, т. 2 и сл. Искателят Н., заедно с осъдения Т. са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за вменената им с обстоятелствената част на прокурорския документ престъпна дейност. Не е имало изявления, които да указват на някаква неизясненост на фактическата обстановка, нито относно липсата на субективна страна на инкриминираната кражба, нито в посока на участие и на трето лице, както претендира вече в съдебно заседание пред ВКС Н.. Първостепенният съд е преценил на собствено основание събраните на досъдебното производство доказателствени материали и е извел еднопосочен извод, че ще ползва самопризнанията на подсъдимите с постановено по съответен ред определение. По-късно, от мотивите на присъдата е видно, че фактологията по престъпната дейност е възприета, точно както е била разяснявана от осъденото лице при депозиране на обяснения пред съдия в хода на досъдебното производство и както е отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт. Останалият доказателствен материал е подкрепил тази теза. Ето защо е несъстоятелен акцентът, поставен в писменото искане до ВКС, че БрРС не е установил по задължителен по реда на чл. 374, ал. 4 НПК начин, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства и едва тогава да държи определение, че ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. В края на краищата и осъденият в качеството на подсъдим, и неговият защитник, носят отговорност за становището си при реализиране на възможностите за преминаване по някоя от диференцираните процедури по ангажиране на наказателна отговорност, когато това въобще е възможно. След като искателят твърди пред ВКС, че е имало замесено и трето лице, каквито данни не е изнесъл по-рано, не процедурата по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК е тази, която трябва да бъде активирана, с оглед издирване на трети потенциален извършител. И това е така, защото третираната процедура е относима към съдебни неблагополучия по правото по постановени съдебни актове, свързани с лицето, което иска възобновяване. Тя не е насочена към събиране на нововъведени доказателствени искания, евентуално релевантни за възприетата вече фактология. В този ред на мисли не може да се твърди, че при първостепенното разглеждане на делото е допуснато нарушение на процесуалните правила от категорията на съществените такива по смисъла на чл. 348, ал. 3 вр. ал. 1 НПК, обуславящо възобновяване на наказателното производство, отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на БрРС. Няма никакво основание да се размишлява и за допуснато нарушение на материалния закон с осъждането на Н.. Наложеното на осъдения наказание не е и явно несправедливо, разгледано в рамките на чл. 348, ал. 5 вр. ал. 1, т. 3 НПК. При дължимата индивидуализация по чл. 54 вр. чл. 58 А НК в актуалния вариант на последния, съдът е отчел голям брой смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което е определил буквално минимума на наказанието, предвидено в санкционната част на материалноправната норма на чл. 196, ал. 1, т. 2 НПК, намалявайки го с една трета. Сред тях са почти всички посочени пред настоящата инстанция облекчаващи несъставомерни субективни елементи- връщане на вещите, тежко семейно и материално положение. Що се касае до претендиране за съобразяване и с подбудите за извършване на деянието, с оглед собствеността на отнетото имущество, казаното категорично не може да бъде споделено. Липсва съществено рефлектиране върху преценката за обществена опасност на осъщественото престъпление. Чия бил мислел осъденият, че е собствеността на инкриминираните вещи, при възприетата от решаващия съд фактическа обстановка по престъплението не е обстоятелство от обективната действителност, непредвидено в закона, което да бъде счетено за действащо благоприятно върху формиране на решението за осъществяване на престъпното посегателство. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение