Решение № 3455 от 3.4.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от А. Ерчел, гражданин на Република Турция, чрез процесуалния му представител адвокат Г. Петков, срещу решение 6859/16.11.2022 г. по адм. дело 8326/2022 г. на Административен съд-София град, първо отделение, 19-ти състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ на съветника при Генералното Консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, от 05.08.2022 г., за издаване на виза вид "D". Твърди се, че решението е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, по което се претендира отмяната му. Ответната страна - съветник при Генералното Консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция в открито съдебно заседание, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. Зашев изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на А. Ерчел, гражданин на Република Турция, против отказ от 05.08.2022 г. на съветника при Генералното Консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, да му издаде виза за дългосрочно пребиваване вид "D", по заявление от 09.06.2022 г. Отказът е постановен на посочено основание чл. 10, ал. 1, т. 17 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, по мотиви, че гражданинът на Република Турция не е доказал достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. В съответствие с представените по делото доказателства е констатирано, че отказът е връчен лично на лицето срещу подпис, с изричното посочване, че подлежи на обжалване в 14-дневен срок от уведомяването. По същество, административният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. В мотивите на административния акт е посочено, че представените от апликанта документи и направените изявления сочат на несъответствие между заявената и реална цел на пребиваване на чужденеца в Р България, тъй като семейството му е устроено в Турция и няма намерение да се установява трайно в страната ни, а да улесни посещенията си в България и да си потърси работа, защото не е удовлетворен от социалната и икономическа обстановка в Р Турция, и по-късно - да придобие двойно гражданство. За да отхвърли оспорването съдът е изтъкнал, че съгласно чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България на някое от посочените в закона основания, но в случая А. Ерчел не е мотивирал искането си за издаване на виза с никое от тях и не става ясно къде и за колко време смята да се установи и как ще търси работа в България. С оглед фактическата установеност по делото е преценено като неоснователно и възражението му за нарушение на правото му на личен и семеен живот, гарантирано с чл. 8 ЕКЗПЧОС, още повече, че жалбоподателят живее постоянно със семейството си на територията на Република Турция. Решението е правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2 ЗЧРБ видовете визи са: за летищен транзит /виза вид "А"/; за краткосрочно пребиваване /виза вид "С"/; за дългосрочно пребиваване /виза вид "D"/. Към датата на издаване на отказа, съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗЧРБ /в редакция по ДВ бр. 97/2016 г./, виза за дългосрочно пребиваване със срок на валидност до 6 месеца и с право на пребиваване до 180 дни може да бъде издадена на чужденец, който желае да получи разрешение за продължително, дългосрочно или постоянно пребиваване в република България. Този вид виза съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното право, процедурата за това е регламентирана с Правилника за прилагане на ЗЧРБ /ППЗЧРБ/ и Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/Наредбата, обн., ДВ, бр. 55/19.07.2011 г./, а основанията за отказ - посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 ЗЧРБ. Със Закона за изменение и допълнение на ЗЧРБ /обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г./ е приет нов чл. 10а, в чиято ал. 1 е предвидено, че отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност, като според ал. 4 от същата разпоредба, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4, не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/. Доколкото именно такава виза е поискана от чужденеца, правилно жалбата му е приета за допустима с оглед изричното му позоваване на чл. 8 от Конвенцията. Неоснователно е възражението на касатора, че административният орган не е приложил правилно материалния закон. Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ отказва се издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. В случая от административния орган са изложени мотиви, че представените от апликанта документи и направените изявления съдържат противоречия между заявена и реална цел на пребиваването, тъй като семейството му е устроено е Република Турция и няма намерение да се установява трайно в Република България, а да улесни посещението си в нея. Така установеното кореспондира и с данните от показанията на свидетеля, разпитан в първоинстанционното производство. Не намира основание и оплакването, че съдът не е анализирал фактите и обстоятелствата, довели до издаване на обжалвания административен акт, тъй като съвкупната преценка на доказателствата по преписката налагат именно направения извод, че целта и условията за издаване на поисканата виза не са установени от А. Ерчел. Правилно първоинстанционният съд приема в съответствие с тезата на административния орган, че представените от апликанта документи и изявленията му не установяват заявената от него цел на пребиваване, доколкото лицето няма установен семеен живот, нито други причини, сочещи на връзка с Република България, които да са от значение за предоставянето на право на постоянно пребиваване в нея. С оглед така установеното, правилно е прието, че оспореният пред първата инстанция акт е законосъобразно издаден на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Касационната инстанция счита, че с оглед установеността на семейството на чужденеца в Р Турция, правилно в случая е прието и че атакуваният отказ не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот на касатора, прогласено в редица национални и международни актове, директно приложими по силата на ЕКЗПЧОС и намерили отражение в чл. 32 и чл. 46 КРБ. Следователно, АССГ, като е приел административния акт за законосъобразен и отхвърлил като неоснователна подадената срещу него жалба, е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение