Решение № 10701 от 28.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7191/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на „АКС М“ ООД, чрез адв. Маринова, срещу решение № 591/07.05.2026 г., постановено по адм. д. № 1118/2024 г. по описа на Административен съд – София област. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът оспорва крайното заключение на съда за законосъобразност на ревизионния акт (РА) с твърдения за пропуски при оценката на фактите и доказателствата по делото. Поддържа че органите по приходите са аргументирали отказа да бъде признат данъчен кредит по процесните фактури с неотносими обстоятелства и констатации за липса на данни за материална и кадрова обезпеченост на доставчика. Оплакванията са конкретизирани в писмената защита. Отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение като вместо него бъде постановено друго, с което РА да се отмени. Претендира присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство. Ответникът - директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) София при Централно управление (ЦУ) на Националната агенция за приходите (НАП), не представя отговор на касационната жалба съгласно чл. 213а, ал. 4 АПК. В проведеното съдебно заседание се представлява от юрк. Кожухарова, която я оспорва като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Прави възражение за прекомерност на поисканото адвокатско възнаграждение Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба с позиция за отсъствие на релевираните касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след преценка по допустимостта на жалбата, правилността на решението на заявените касационни основания и извършена служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е допустима - подадена в срока по чл. 211 АПК, от легитимирана страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е основателна. Предмет на оспорване пред Административен съд – София област е бил РА № Р-22002323003826-091-001/07.03.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Велико Търново, потвърден с решение № 769/04.06.2024 г. на директора на Дирекция ОДОП София при ЦУ на НАП, по отношение на установените допълнителни задължения на „АКС М“ ООД за ДДС за м. 09.2021 г., м. 01, м. 02, м. 06, м. 10 и м. 12.2022 г. в размер на 22 482,26 лв., както и за корпоративен данък за 2022 г. размер на 4 545,45 лв., ведно със съответните лихви за просрочие. По фактите решаващият съд е установил, че ревизионното производство на „АКС М“ ООД е образувано със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № Р-22002323003826-020-001/28.06.2023 г. на началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП Велико Търново. На следващо място е посочил, че ревизиращите органи са извършили редица процесуални действия, описани в констативната част на ревизионния доклад (РД № Р-22002323003826-092-001/22.12.2023 г.) и въз основа на събраните доказателства са стигнали до извод за липса на реално извършени продажби от страна на ревизираното дружество. В констативната част на решението са отбелязани показанията на св. С., работил в „АКС М“ ООД като продавач-консултант и св. Н., която работи в „Рент експрес“ ЕООД, управител на „Рич фууд“ ЕООД и на дружеството-жалбоподател. С молба от 27.01.2026 г. процесуалният представител на ответника е оспорил авторството на положения подпис за изпълнител в представения приемо-предавателен протокол в с.з. на 12.01.2026 г. По искане на жалбоподателя по делото е назначена съдебно-графична експертиза (СГЕ) и е разпитан св. В. Н., управител на „ЛБ Фърничър 2018“ ЕООД. Експертното заключение е приобщено към доказателствения материал в с.з. 09.03.2026 г. и е кредитирано от съда като обосновано, компетентно и кореспондиращо с останалите писмени доказателства по делото. В свидетелските си показания В. Н. заявява, че положеният подпис в ППП е негов. При проверката по реда на чл. 160, ал. 2 ДОПК решаващият съд е потвърдил валидността заповедите за възлагане на ревизията и на РА, предвид издаването им от компетентни органи по приходите в съответствие с разпоредбите на чл. 112, ал. 2, т. 1 и чл. 119, ал. 2 ДОПК, в установената от закона писмена форма и съдържание съгласно чл. 120 ДОПК. Не е намерил допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила в хода на ревизионното производство. Крайното съдебно заключение е за правилно приложение на материалния закон и неоснователност на оспорването срещу РА. В мотивите по същество са взети предвид изискванията на ЗДДС и тълкуването на Директива 2006/112/ЕО от Съда на ЕС по дело С-285/11, според които възникването и надлежното упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит изисква да се установи наличие на действително осъществени облагаеми доставки на стоки и услуги. В случая ревизиращият екип е извършил анализ на събраните доказателства от преките доставчици с цел установяване на произхода и наличността на спорните стоки и възможността да извършат услугите, но представените от тяхна страна фактури, договор, фискални бонове, не удостоверяват главния факт. Съдът е споделил изводите на приходната администрация за привидност на доставката, за която ревизираното лице е знаело или не е възможно да не знае. В това отношение е отрекъл осъществяването на продажби на стоки и услуги, тъй като са съставени фактури от „ЛБ Фърничър 2018“ ЕООД, „Тренд - И“ ЕООД и „Рич Фууд" ЕООД единствено с цел ползване на данъчен кредит от жалбоподателя. В резултат от това е приел, че с РА правилно са установени допълнителни задължения по ЗКПО. Обжалваното решение на Административен съд – София област е валидно и допустимо, но неправилно. Основателни са касационните оплаквания по същество за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и необоснованост съгласно чл. 209, т. 3 АПК. В съдебния акт са отразени избирателно обстоятелства, неотносими към главния спор по делото и отказа да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 13 077,60 лв. по две фактури, издадени от „ЛБ Фърничър 2018“ ЕООД, в размер на 4 178,27 лв. по четири фактури, издадени от „Рич Фууд" ЕООД и в размер на 5 226,39 лв. по четири фактури, издадени от „Тренд - И“ ЕООД. Едновременно с това липсват разграничения по отношение на извършеното с РА увеличение на СФР за 2022 г. на дружеството-жалбоподател само с разходите по фактурите от „Тренд - И“ ЕООД и „Рич Фууд" ЕООД, в общ размер на 45 454,46 лв. Не само констатациите, но и изводите на органите по приходите в РА № Р-22002323003826-091-001/07.03.2024 г. и решение № 769/04.06.2024 г. на ДД ОДОП София, са възприети в обобщен вид и без съдът да извърши оценка на фактическата обстановка в съответствие с приложимите разпоредби на ЗДДС и ЗКПО. С оглед на констатираните пропуски настоящата касационна инстанция приема, че задължението за излагане на собствени мотиви по спорните въпроси не е изпълнено - по арг. чл. 160, ал. 2 ДОПК във вр. с чл. 172а, ал. 2 АПК. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания сложен фактически състав. Освен притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, в състава се включва и установяването на реалното получаване на стоките по облагаемата доставка – арг. чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. В тежест на жалбоподателя е да установи, при условията на пълно и главно доказване, елементите от състава на данъчното предимство - арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК. Доказателствената тежест в процеса е разпределена правилно от административния съд, но при преценката са взети предвид обстоятелства извън състава на правото на приспадане на данъчен кредит. Натрупаната практика на Съда на ЕС и на ВАС в тази насока не е съобразена в мотивите от административния съд. Получателят по доставката - „АКС М“ ООД, е длъжен да установи положителните факти и да докаже реалността на сделките по фактурите на тримата доставчика, но от него не може да се изисква да носи отговорност за действията, респ. бездействията на своите доставчици, включително да доказва тяхната обезпеченост за извършване на доставките. В този смисъл са постановените от Съда на ЕС решения по съединени дела С-80/11 и С-142/11, по дело С-285/11, по дело С-324/11, по дело С-18/13 и много други. Както се изтъква в решението по дело С-277/14, т. 50 и т. 51, когато данъчната администрация констатира, че издателят на фактурата е извършил измама или е допуснал нередности, тя е тази, която трябва въз основа на обективни данни и без да изисква от получателя на фактурата да е извършил проверки, които не са негова задача, да установи, че този получател е знаел или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от измама с ДДС, като запитващата юрисдикция следва да провери дали администрацията е направила това (вж. в този смисъл решенията по дело C‑285/11, т. 45 и по дело C‑643/11, т. 64). Мерките, които в конкретния случай е разумно да се изисква да бъдат взети от желаещото да упражни право на приспадане на ДДС данъчнозадължено лице, за да се увери, че сделките му не са част от измама, извършена от друг стопански субект по предходна сделка, се определят основно с оглед на обстоятелствата в конкретния случай (вж. решение по дела C‑80/11 и C‑142/11, т. 59, както и определението по C‑33/13, т. 37). При предходните проверки и в хода на ревизията органите по приходите са установили, че „АКС М“ ООД осъществява търговия на дребно с хранителни стоки, напитки и тютюневи изделия, като за тази цел ползва шест търговски обекта в гр. София. От дружеството са представени процесните фактури, надлежно декларирани от страните и отговарящи на изискванията за форма и съдържание съгласно чл. 114, ал. 1 ЗДДС, договор с „ЛБ Фърничър 2018“ ЕООД с предмет доставка и монтаж на мебели за търговските обекти в „Мол Парадайз“ и „Мега Мол“, заверени копия на фискални бонове, описи на стоки по фактурите от „Тренд - И“ ЕООД, главна книга, хронологични и аналитични счетоводни справки. Основателни са оплакванията в касационната жалбата за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с това, че съдът неправилно не е кредитирал представената първична документация. Същата безспорно е съставена от частни документи, които не се ползват с обвързваща съда доказателствена сила, но при решаване на делото не само не са кредитирани, но и не са обсъдени посочените доказателства. Заявеното оспорване от процесуалния представител на ответника на приемо-предавателния протокол с дата 15.08.2023 г., относно подписа на изпълнителя „ЛБ Фърничър 2018“ ЕООД – В. Н. и липсата на сглобени и доставени мебели, в завършен вид, не установяват по несъмнен начин предположенията на органите по приходите за последващо разваляне на доставката. В тази насока съдът не е извършил съвкупна преценка на доказателствения материал по делото и е възприел изцяло съображенията в РА за издаването на кредитни известия и сторниране на начисления ДДС. В хода на съдебното производство в с.з. на 09.03.2026 г. управителят изрично е потвърдил авторството на подписа. Заключението на СПЕ сочи обратното, че В. Н. не е подписал протокола ППП с дата 15.08.2023 г. При изслушването вещото лице е заявило, че поддържа дадените отговори и констатации в СПЕ. Тези взаимоизключващи се факти не са обсъдени от първоинстанционния съд, както и приложението на разпоредбата на чл. 301 ТЗ, тъй безспорно се касае за търговски отношения между страните по договора за изработка, доставка и монтаж от 14.01.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото, което в случая не е изпълнено. Отказът да се признае право на данъчен кредит поради това, че „АКС М“ ООД не е доказало материалната или кадрова обезпеченост на доставчика да осъществи фактурираната услуга, противоречи на тълкуването на Директива 2006/112/ЕО относно общата система на данъка за добавената стойност от Съда на ЕС в решенията по дело С-324/11, по съединени дела С-80/11 и С-142/11 и др., според които добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стока или услуга не следва да бъде санкциониран с отказ на признаване на право на данъчен кредит поради недобросъвестност или нарушения от страна на неговия доставчик. По делото липсват преки доказателства, сочещи за наличие на измама и въз основа на обективни данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. Въз основа на събраните доказателства следват аналогични изводи по фактурите, издадени от „Рич Фууд" ЕООД и „Тренд - И“ ЕООД. По подробно изложени мотиви настоящият съдебен състав счита, че процесният РА е незаконосъобразен в частта на определения корпоративен данък за 2022 г. в размер на 4 545,45 лв. над декларирания, ведно със законната лихва върху сумата и лихви върху преизчислените авансови вноски за годината. В РА и РД към него не се сочат други основания за начисляване на лихва за авансовите вноски в размер на 141,84 лв., освен корекцията на данъчния финансов резултат за съответния период с разходи в общ размер на 45 454,46 лв. С оглед на горното първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон и вместо него следва да се постанови ново решение в съответствие с гореизложените съображения. Тъй като делото е изяснено от фактическа и правна страна на основание чл. 222, ал. 1 АПК, касационната инстанция следва да разреши спора по същество като отмени в обжалваната му част РА, потвърден с решение № 769/04.06.2024 г. При този изход от делото решение № 591/07.05.2026 г. на АССО следва да бъде отменено и в частта за разноските, като въпросът се разреши от настоящия състав на съда. На касатора се дължат своевременно претендираните разноски за двете съдебни инстанции, на основание чл. 161 ДОПК във вр. с чл. 4 и чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, в общ размер на 3 825,56 евро. Разноските са съобразени с представените доказателства и списък по чл. 80 ГПК, вкл. внесена държавна такса от жалбоподателя в размер на 50 лв. (или 25,56 евро) за първоинстанционното производство, депозит за съдебна експертиза в размер на 200 евро и платено по банков път адвокатско възнаграждение от 3 600 евро за процесуално представителство и защита в производството пред ВАС. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. второ във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,