Решение № 69 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3169/2019 г.

Решение № 69 от 29.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3169/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Ерик Василев Производство по чл. 290 ГПК. Образувано по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу решение № 1506 от 20.06.2019 г. по в. гр. д. № 238/2019 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 03.12.2018 г. по гр. д. № 144/2018 г. на Окръжен съд Благоевград в частта, в която е уважен предявеният иск от Н. В. Х. на основание чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди в размер на сумата 5000 лева, ведно със законните лихви от 19.07.2018 г. до изплащането на сумата, поради нарушаване правото на разглеждане и решаване на досъдебно производство № 252/2013 г., преобразувано в сл. д. № 104/2016 г., пр. пр. № 1548/2013 г. на РП-П. в разумен срок. Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2 б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Отговор на въпроса обусловил допускане на касационното обжалване е даден с т. 11 на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, в което се приема, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията трябва да се посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Указанията в тълкувателното постановление на Пленума на Върховния съд представляват задължителна съдебна практика по тълкуване и прилагане на закона, която се прилага последователно от Върховния касационен съд и се възприема изцяло от настоящия състав. Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, но зависи от установените във всеки отделен случай факти и обстоятелства, които имат значение за изхода на спора, за да се прецени налице ли е конкретна хипотеза на закона, при която може да се ангажира отговорността на държавата за вреди. Предявяването на иск за обезщетение на вреди поради нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по висящо производство е допустимо съгласно чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. За да бъде присъдено обезщетение, обаче, следва да се установи по делото, какви процесуално-следствени действия са били предприети от органите на съдебната власт, броят на лицата и тежестта на обвиненията, както и доколко наказателното преследване се провежда или е приключило в разумен срок, а взетите мерки за процесуална принуда са засегнали личните права на пострадалия. Предвид отговора на поставения материалноправен въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че доводите на касатора за нарушение на материалния закон са основателни. Въззивният съд правилно е приел, че държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за причинени неимуществени вреди от дейността на органите на съдебната власт при нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Правилно са възприети и релевантните за случая обстоятелства от инцидента на 18.04.2013 г., при който е пострадал ищецът по делото, но в нарушение на материалния закон, съдът е достигнал до крайния извод, че поради неразумно бавните действия на правозащитните органи на досъдебна фаза, вкл. спиране и прекратяване на производството, на ищеца като пострадал от престъпление се дължи обезщетение в размер на 5000 лева. Касационната жалба на Прокуратурата съдържа доводи по отношение на размера на присъденото обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС, поради неразумно дълъг срок на разследването в досъдебно производство, образувано за престъпление, от което е пострадал ищецът по делото и което не е приключило до подаване на исковата молба в съда на 19.07.2018 г. От данните по делото се установява, че ДП № 252/2013 г. е образувано на 18.05.2013 г. срещу неизвестен извършител с постановление на прокурор от РП П., за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 325 НК. Ищецът е уведомен от прокуратурата с писмо от 18.05.2013 г., за правата му на пострадал от престъпление Лицата участвали в инцидента на 18.04.2013 г. са били привлечени като обвиняеми през 2015 г., но производството частично е прекратено поради давност за престъплението по чл. 131 НК. С постановления от 04.04.2018 г. на ОП-Б. Д. Е. Н., М. Е. Н., Е. Д. Н. са привлечени като обвиняеми за това, че на 18.04.2013 г. в [населено място], Общ. П., около 23. 00 ч. в заведение (каравана), собственост на Б. М. К. от [населено място] и в близост до него всеки от привлечените е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, а именно: нанасяне на удари с крака и с ръце по цялото тяло на ищеца Н. Х. – престъпление по чл. 325, ал. 1 НК. В хода на разследването ищецът също е привлечен като обвиняем на 04.04.2018 г. в ДП № 252/2013 г., преобразувано в сл. д. № 104/2016 г., пр. пр. № 1548/2013 г. Към предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ наказателното производство не е достигнало до съдебна фаза. При тези фактически обстоятелства, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивният съд правилно е установил релевантните факти, но в нарушение на материалния закон е достигнал до погрешните правни изводи, че за ищеца е възникнало право на обезщетение в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Препратката към чл. 6, § 1 КЗПЧОС изяснява, че кредитори на вземането по чл. 2б ЗОДОВ са частноправните субекти, които са носители на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Аргументът е и от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Посочените в националния закон примерно критерии, въз основа на които съдът по иска по чл. 2б ЗОДОВ преценява дали органите на съдебната власт са допуснали нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, са според стандартите, установени в решенията на Европейския съд по правата на човека по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. С иска по чл. 2б ЗОДОВ ищецът Х. твърди, че висящото наказателно дело определя неговите граждански права, защото като пострадал разполага с иск за вредите от престъплението от 18.04.2013 г. по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 325 НК, а наказателното дело се разглежда в неразумен срок. Релевантният период е от 18.05.2013 г. (датата на неговото образуване) до 19.07.2018 г. (дата на образуване на настоящото делото по чл. 2б ЗОДОВ). Следователно решаващ за спора е въпросът, дали наказателното производство определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. По делото е установено, че органите на наказателното производство са третирали ищецът Х. на пострадал от престъпленията по смисъла на чл. 74 НПК (писмото от 18.05.2013 г.).