Решение № 65 от 18.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 758/2021 г.

Решение № 65 от 18.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 758/2021 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Кристияна Генковска Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Подадена е касационна жалба от "ДЗИ - Общо застраховане"ЕАД против решение № 12556/29.12.2020 г. по в. гр. д. № 1696/2020 г. на Апелативен съд- София в частта, с която частично е отменено решение № 5148/09.07.2019 г. по гр. д. № 1510/2018 г. на СГС и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на основание чл. 226 КЗ (отм.) на С. В. С. - сумата от още 130 000 /сто и тридесет хиляди/ лв., а на Г. С. Н. - сумата от още 41 000 /четиридесет и един хиляди/ лв., представляващи застрахователни обезщетения за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Г. Д. К., настъпила в пряка причинна връзка с ПТП, реализирано на 25.07.2014 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02.02.2015 г. до окончателното издължаване и в частта на разноските. В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на въззивното решение. Касаторът счита, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е изложил мотиви и не е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства, за да достигне до крен извод за значително завишен размер на присъдените от него в полза на ищците обезщетения в сравнение с първоинстанционния съд. Поради което счита, че обжалваното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, както и при съществено нарушение на процесуалните правила. Претендира присъждане на разноски. Ответниците по касационната жалба - С. В. С. и Г. С. Н., в писмения отговор и в писмени бележки, представени в съдебно заседание, оспорват основателността на жалбата. Претендира се възнаграждение в полза на процесуалния представител на осн. чл. 38 ЗАдв. С определение № 60721/29.12.2021 г. по т. д. № 758/2021 г. на ВКС, I т. o. e допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си като изложи съображения по наведените от страните доводи и релевантните за спора доказателства, за проверка съответствието на въззивното решение със задължителна практика на ВС и ВКС - ППВС № 4/68 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК: Решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о, Решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., Решение № 218/03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ВКС, III г. о., Решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 23/07.06.2017 г. по гр. д. № 2669/2016 г. на ВКС, II г. о., Решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 826/2011 г. на ВКС, IV г. о. и др. Като взе предвид становищата на страните и по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о. приема следното: За да уважи предявените искове в размери от 200 000 лв. за С. С. и 90 000 лв. за Г. Н. въззивният съд е приел, че страните не спорят, че е налице деликт, като ответникът по делото е застраховател по валиден застрахователен договор за застраховка "Гражданска отговорност" по отношение на процесния автомобил, с който е осъществено ПТП. Спорен пред въззивната инстанция е бил въпросът за справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпени от ищците неимуществени вреди и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия. След позоваване на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС относно разясненията на понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД и на практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, САС е приел, че за да реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят редица обстоятелства: характерът и тежестта на увреждането, степента и интензитетът на болките и страданията, икономическата конюнктура в страната и др. При смърт – това са отношенията между пострадалия и неговите близки, съдържанието на общуването между починалия и преживял: взаимопомощ, подкрепа, отчуждаване или взаимна привързаност и така нататък. Доколкото неимуществените вреди се отнасят до емоционалния живот на пострадалия, причиняват физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и равновесие на пострадалия, преживяването им за всеки индивид е индивидуално. Въззивната инстанция е счела, че с оглед специфика на съдържанието на неимуществените вреди, при едно и също или приблизително по характер увреждане, може да има разлика в размера на обезщетението, която ще се дължи на разликата в обстоятелствата, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение. Предвид горното САС е обсъдил, че майката на починалото при ПТП момче е преживяла тежка психологическа травма от загубата на 17 годишния си син, поради което присъдената от СГС сума само в размер на 100 000 лв. /преди прилагане на % за приетото от СГС съпричиняване/ е в нарушение на материалния закон. Посочил е, че обезщетението следва да е в размер на 200 000 лв. Позовавайки се на съдебна практика в решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в сходен според съда случай, на Г. Н., който без да е биологичен родител е отглеждал починалото момче, и на свидетелските показания на брата на пострадалия апелативната инстанция е счела, че дължимото му обезщетение е 90 000 лв. САС не е споделил изводите на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване от страна на Г. К.. След анализ на гласните доказателства съдът е приел за недоказано Г. и водачът на МПС Н. да са се познавали от дълго време, да са се виждали често. Поради което е заключил, че пострадалият не е знаел, че водачът е непълнолетен /малко под 18 г. / и сам се е поставил в риск да се вози при неправоспособен водач. По правния въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: В посочената практика на ВСС и ВКС, както и в разясненията по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Когато при това произнасяне се приеме за основателен някой от посочените във въззивната жалба довод за неправилност на първоинстанционното решение, това е основание за решаване на спора по същество от въззивния съд - чл. 271, ал. 1 от ГПК. Разрешаването на спора по същество означава преди да реши дали да отмени изцяло или отчасти или да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаването на спора: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл. 269, ал. 2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Настоящият състав на ВКС споделя така даденото разрешение по правния въпрос. По основателността на касационната жалба: Изложеният по-горе отговор обуславя извод за основателност на оплакването за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради необсъждане на всички релевантни доводи и доказателства относно конкретното проявление на предпоставките, относими към определяне на справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди за С. С.. САС е изброил приетите в трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС критерии като се е позовал на ППВС № 4/68 г., буквално е възпроизвел констатацията на СГС, че майката на починалото при ПТП момче е преживяла тежка психологическа травма от загубата на 17 годишния си син и е посочил, че основава това си заключение на показанията на свидетеля К.. Следователно при съпоставка с първоинстанционното решение се констатира, че САС не е изложил собствени мотиви към постановеното от него решение, не е извършил анализ на доказателствата по делото и на наведените от касатора с отговора на въззивната жалба доводи за правилността на преценката на СГС относно общия размер на дължимото на С. С. обезщетение. Поради което не е обосновал двойното увеличение /в сравнение със СГС/ на присъдения от него размер на това обезщетение. Според настоящия състав на ВКС въззивната инстанция не е обсъдила задълбочено показанията на единствения свидетел, който има непосредствени впечатления от създадената приживе връзка между С. С. и сина й Г. и последиците за нея от смъртта му. Свидетелят П. К. /брат на починалото лице и син на ищцата/ дава показания, че семейството се е състояло от него, брат му Г., тяхната майка С., Г. Н., който не им е биологичен баща, но е полагал много повече грижи за тях от баща им от ранна детска възраст/ и общото дете на Г. Н. и С.. Живели са всички заедно, майката не е работила, за да се грижи за домакинството и да отглежда децата. Финансово изцяло са разчитали на Г. Н., който е развивал земеделски бизнес. Майката много зле е понесла загубата на сина си, плачела постоянно, живеела в страх за другите деца, когато се стъмни е търсила свидетеля, не излизала навън. Налага се извод за създадена трайна емоционална и пълноценна личностна връзка между майка и син, преминали през житейско изпитание– раздяла с биологичния баща на детето, в рамките на изградено впоследствие сплотено и подпомагащо се семейство. Починалият е първороден син, бил е на 17 г. към датата на ПТП, т. е. в началото на своя осъзнат живот. Смъртта е настъпила внезапно. Отражението й върху психиката и физическото здраве на ищцата е безспорно – дълбока като интензитет мъката по детето, страх за живота напред и най-вече спрямо останалите членове на семейството, чувство за непреодолимост на загубата. Съобразявайки гореизложените обстоятелства и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, съставляващи отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на ПТП – 25.07.2014 г., настоящият състав приема, че към датата на увреждането справедливото обезщетение за С. С. е в размер на сумата от 160 000 лв. Следователно в резултат на допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения при приложение на установения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост дължимото обезщетение е било необосновано завишено от САС за разликата над 160000 лв. до 200000 лв. / т. е. за разликата над 90 000 лв. до 130 000 лв. от присъденото допълнително обезщетение/. По отношение претенцията на Г. Н., при липса на спор между страните, че е налице предвиденото изключение по ППВС № 5/24.11.1969 г., САС не е допуснал процесуално нарушение при обсъждане на релевантните критерии за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Посочил е, че отношенията между ищеца и починалия са били трайни – от 2006 г. до 2014 г., отговаряли са фактически на съдържанието на връзка между баща и син и по-конкретно Н. е полагал грижи както за отглеждането на сина на жената, с която е живеел на съпружески начала, така и финансово го е издържал. С оглед и посочените по-горе показания на свидетеля К. относно създадената семейна среда, разпределените функции между ищците, изключителната грижа за Г. и П. от страна на Н., дори и сравнена с липсата на такава от биологичния баща на децата, както и претърпеният поради трагичното събитие инфаркт от ищеца, позволяват да се обоснове извод за справедлив към датата на ПТП размер на обезщетение от 90 000 лв. за преживените неимуществени вреди от Г. Н.. Неоснователни са оплакванията по касационната жалба за необоснованост на решението на САС по отношение възражението на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Правилно съдът е счел, че въз основа на гласните доказателства не може да се изведе единен и непротиворечив извод за наличие на знание от страна на Г. К. за липсата на пълнолетие /респ. че е неправоспособен водач/ у лицето, което е управлявало МПС, в което се е качил К.. Законосъобразно САС е преценил, че само въз основа на факта, че лицата са се познавали, при това опосредено чрез друг, без да е установено откога и с каква чистота са били контактите им, имало ли е въобще такива, не може да се приеме категорично, че пострадалият е имал представа за реалната възраст на водача. Поради изложеното обжалваното въззивно решение се явява частично неправилно. На осн. чл. 293, ал. 2 ГПК същото следва да се отмени в частта, с която частично е отменено решението на СГС и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) на С. В. С. – допълнително разликата над 90 000 лв. до 130 000 лв. В останалата обжалвана част като правилно решението на САС следва да се остави в сила. Съобразно изходът от спора следва да се определят и разноските за всички инстанции на двете страни, както следва: Застрахователят дължи на осн. чл. 38 ЗАдв в полза на адв. Е. за първа инстанция: върху уважения размер на иска на С. С. – 4 730 лв., а по иска на Г. Н. - 3 230 лв., или общо 7 960 лв.; за въззивна инстанция съобразно уважената част от въззивната жалба за защитата на Сн. С. – 3 230 лв., а на Г. Н. – 1 760 лв., или общо 4 990 лв. За двете инстанции дължимото възнаграждение е в размер на 12 950 лв. Видно от решението на СГС в полза на адвоката са присъдени 4 100 лв., т. е. за двете инстанции следва да се присъди сума от още 8 850 лв. САС е присъдил 10 550 лв. /съобразно определение по чл. 248 ГПК от 23.02.2021 г. по т. д. № 1696/2020 г. на САС/, поради което въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на осн. чл. 38 ЗАдв на адв. Е. разликата над 8 850 лв. до 10 550 лв. За касационна инстанция в полза на адвоката на ответниците по касацията се дължи възнаграждение в размер на 3230 лв. по отговора на Сн. С. и 1760 лв. по отговора на Г. Н. или общо 4 990 лв., които следва да се присъдят от ВКС. Дължимите държавни такси от застрахователя на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК за първа и въззивна инстанция съобразно уважената част от исковете е в общ размер на 13 200 лв., като СГС е осъдил дружеството да заплати сумата от 4760 лв. или остава дължима разликата от 8440 лв. САС е осъдил касаторът да внесе по сметка на съда сумата от 10 260 лв. Съобразно изхода от спора въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК застрахователят е осъден да заплати разликата над 8440 лв. до 10 260 лв. За уважената част от касационната жалба С. С. дължи на касатора сумата от 100 лв., на осн. чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК и сумата от 807 лв. за държавна такса, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на Първо отделение,