Решение № 434 от 25.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2934/2015 г.

Решение № 434 от 25.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2934/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. П. В. чрез адв. Л. Н. срещу решение № 17581 от 21.10.14 г. по в. гр. дело № 16768/12 г. на Софийски градски съд. С него е отменено решението на СРС, 29 състав от 22.10.12 г. по гр. дело № 13477/12 г. в обжалваната част и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от същата страна срещу Прокуратура на РБългария иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 пр. 1 ЗОДОВ /в ред. преди изм. ДВ, бр. 98/12 г./ за сумата 2000 лв, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди за периода 9.06.03 г. - 4.04.11 г. вследствие на повдигнато обвинение по чл. 210 НК, по което е оправдан с влязла в сила на 6.04.2011 г. присъда по нохд № 2206/09 г. на СРС, 106 състав, ведно със законната лихва от 6.04.2011 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 2000 лв до пълния предявен размер от 15 000 лв, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. С определение № 793 от 18.06.15 г. настоящият състав на IV г. о. на ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: винаги ли при наличието на незаконно обвинение и влязла в сила оправдателна присъда лицето, спрямо което е било водено наказателното производство търпи неимуществени вреди и дали неангажирането на допуснатите гласни доказателства само по себе си води до недоказване на претърпени неимуществени вреди. Касационно обжалване е допуснато и по процесуалния въпрос за размера на дължимата държавна такса при отхвърляне на иска по чл. 2 ЗОДОВ, като разрешен в противоречие с практиката на ВКС. На първия въпрос е даден отговор в решение № 138 от 8.05.2013 г. по гр. дело № 637/12 г. на IV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието следното: При претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо (засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания. След като искът е доказан в своето основание, той не може да бъде отхвърлен като неоснователен поради липсата на доказателства за неговия размер, а съобразно правилото на чл. 162 ГПК, съдът следва да определи размера по своя преценка или да вземе предвид заключение на вещо лице. В противоречие с практиката на ВКС /решение № 1471 от 12.12.08 г. по гр. дело № 6087/07 г. на V г. о.; решение № 591 от 27.09.10 г. по гр. дело № 1891/09 г. на IV г. о./е разрешен въпросът за размера на дължимата държавна такса при отхвърляне на иска по чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно чл. 9а от ЗОДОВ, в сила от 30.05.2008 г., за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от МС. Съгласно чл. 2а по искове за обезщетение по ЗОДОВ се събира такса в размер на 10 лв, а съгласно чл. 18, ал. 3 от същата тарифа, за обжалване пред въззивна и касационна инстанция и по молби за отмяна по делата, водени по ЗОДОВ, се събират такси в размер на половината от предвидените по чл. 2а. За да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието само на първия от елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 пр. 1 ЗОДОВ /в ред. преди изм. с ДВ, бр. 98/12 г./, а именно: незаконност на повдигнатото срещу ищеца обвинение, по което образуваното наказателно производство е приключило с оправдателна присъда. Изложени са съображения, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на останалите елементи от фактическия състав - не са доказани твърдяните неимуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение. При този изход на делото въззивният съд е осъдил ищеца да заплати държавна такса в размер на 640 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Поддържа се, че във всеки един случай на неправомерно повдигнато обвинение в извършване на тежко престъпление и продължило дълго време наказателно преследване лицето, спрямо което е водено, търпи вредни последици, независимо че ищецът е бил в невъзможност да ангажира допуснатите му гласни доказателства. Освен това се твърди, че неправилно е определен размера на дължимата държавна такса в нарушение на закона и Тарифата на държавни такси по ГПК. Представителят на Прокуратурата на РБългария моли да бъде оставено в сила въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен. Счита, че е налице основание за отмяна на решението по отношение на размера на държавната такса. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 291, ал. 2 ГПК, намира следното: Установено е по делото, че с постановление от 9.06.2003 г. Х. П. В. е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 22.05.01 г. в [населено място], в пицария "И. ", с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и поддържал заблуждение у К. И. К. и Х. И. К., и с това им е причинил имотна вреда в размер на 6 000 лв, за връщане на микробус, марка "М. "като причинената вреда е в големи размери - престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 209, ал. 1 пр. 1 и пр. 2 НК. Спрямо обвиняемия е била взета мярка за неотклонение"подписка". На 26.02.09 г. в СРС бил внесен обвинителен акт срещу В. за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1т. 5 вр. с чл. 209, ал. 1 пр. 1 и пр. 2 НК, по който е образувано нохд № 2206/09 г. С влязла в сила на 6.04.11 г. присъда подсъдимият е бил признат за невиновен по повдигнатото обвинение и е бил оправдан. С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, неправилен е изводът на въззивния съд, че исковата претенция следва да бъде отхвърлена изцяло поради недоказания от ищеца факт да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с обвинението за престъпление, по което той е оправдан с влязла в сила присъда. При търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на подобно увреждане в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, е притеснено и тревожно, чувства се несигурно, накърнява се социалното му общуване. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелство или личността на увредения, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца. В разглеждания случай, при определяне размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за справедливост, визирани в чл. 52 ЗЗД, съдът в настоящия състав взе предвид продължителността на наказателното преследване - около осем години, тежестта на обвинението, липсата на наложена мярка за неотклонение "задържане под стража", както и обстоятелството, че ищецът не е доказал по-големи вреди над обичайните, намира, че сумата 1000 лв е достатъчна да репарира вредите от неимуществен характер. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 1000 лв, както и в частта за присъдената държавна такса, която следва да бъде в размер на 15 лв за първа и въззивна инстанция. За разглеждане на касационната жалба е внесена държавна такса в размер на 5 лв. С оглед изхода на спора и съобразно уважената част от иска дължимите съдебни разноски в полза на жалбоподателя са в размер на 13.33 лв. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, IV г. о.