Решение № 73 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10962/2020 г.

Решение № 73 от 5.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10962/2020 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 973 от 20.07.2020 г. по административно дело № 877/2020 г. Административен съд - Варна е отменил по жалба на М. Нанева от [населено място] решение № 2153-03-33/08.04.2020 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Варна и разпореждане № [ЕГН]/ 07.02.2020 г. на ръководителя на "ПО" (пенсионното осигуряване) при ТП на НОИ – Варна, и е върнал преписката за ново разглеждане от ръководителя на "ПО" при ТП на НОИ - Варна, при съобразяване на дадените в мотивите на съдебното решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Така постановеното решение е оспорено с касационна жалба от директора на ТП на НОИ – Варна, действащ чрез пълномощника главен юрисконсулт Лазарова. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът претендира отмяна на обжалвания съдебен акт. Ответницата по касация М. Нанева от [населено място] изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли съдебния акт да бъде оставен в сила. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. Фактическата обстановка не е спорна. Със заявление от 08.10.2019 г. М. Нанева е поискала да й бъде отпусната пенсия. Такава й е отпусната с разпореждане от 05.11.2019 г. от ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Варна на основание чл. 69в, ал. 1 и ал. 2 във връзка с чл. 70, ал. 12 от КСО в минимален размер от 219. 43 лв., до определянето й в реален размер, като в акта е посочено, че считано от 23.09.2020 г., поради навършване на изискуемата възраст, пенсията се счита за отпусната при условията на чл. 68, ал. 1 от КСО. С процесното разпореждане от 07.02.2020 г. ръководителят на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Варна е изменил отпуснатата на Нанева лична пенсия за осигурителен стаж и възраст пожизнено по чл. 99, ал. 1, т. 2, б. "д" от КСО, като на основание § 22ц, ал. 2 от ПЗР на КСО размерът на пенсията е определен при изчисляване на индивидуалния коефициент по реда на чл. 70, ал. 8-9, ал. 10, т. 2 и ал. 11 от КСО, като по-благоприятен, считано от 08.10.2019 г., в размер от 627. 44 лв., а от 23.09.2020 г. в размер от 634. 42 лв. М. Нанева е оспорила това разпореждане по административен ред, като е навела доводи, че осигурителният й стаж е с по-голяма продължителност от признатият й от пенсионния орган, което би се отразило на размера на пенсията й. При осъщественият административен контрол с оспореното пред първоинстанционния съд решение от 08.04.2020 г. директорът на ТП на НОИ – Варна е отхвърлил жалбата й, като е посочил, че осигурителният й стаж е правилно зачетен, а не е зачетен стажът й в Териториален информационно-изчислителен център (ТИИЦ) гр. Търговище за периода от 01.09.1977 г. до 18.08.1978 г., защото издаденото й удостоверение не се основава на разчетно-платежните ведомости, както и че началната дата, от която пенсията е отпусната, е правилно определена. За да уважи жалбата на М. Нанева срещу това решение, Варненският административен съд е приел, че административните органи материално незаконосъобразно не са зачели за осигурителен стаж на жалбоподателката периода 01.09.1977 г. – 18.08.1978 г., когато тя е работила в ТИИЦ гр. Търговище, което пряко влияе върху размера на пенсията й (позовал се за последното на компетентно изготвеното заключение по назначената съдебно-икономическа експертиза). Съдът е приел за доказан този стаж с надлежно оформеното удостоверяване в трудовата й книжка, като е акцентирал върху това, че когато този запис е бил направен, според данните по делото разчетно-платежните ведомости са били налице, т. е. вписването е било редовно. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт е правилен и не страда от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Решението е постановено в съответствие със съдопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, като е изложил мотиви, които настоящата инстанция споделя, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК препраща към тях. Касаторовите възражения са неоснователни. Съгласно чл. 40, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документи по утвърден образец. В случая спорният стаж за времето от 01.09.1977 г. до 18.08.1978 г. в Териториален информационно-изчислителен център - Търговище е удостоверен с трудовата книжка на М. Нанева, като съответното вписване е оформено с печат и положен в него подпис на директора на учреждението. Същевременно, отбелязването в представените от Нанева удостоверение за осигурителен стаж (обр. УП-3) с дата 22.11.2019 г. и уведомително писмо с дата 11.06.2020 г., и двете издадени от "Информационно обслужване" АД гр. Търговище (правоприемник на ТИИЦ), че в архива на дружеството не се съдържат разплащателно-платежни ведомости, отразява единствено състоянието на архива към момента на издаване на съответните документи, но не и че такива документи не е имало към датата на оформяне на стажа в трудовата книжка, нито че вписването в нея не е извършено на базата на разплащателни ведомости. Освен това, от писмото на осигурителя се установява, че по данни на бивши служители част от документите за посочения период са унищожени при пожар, а други са иззети от органите на МВР по време на възродителния процес – т. е., в по-късен момент от направеното вписване на стажа на Нанева, положен в ТИИЦ гр. Търговище, в трудовата й книжка. Съгласно чл. 347 от Кодекса на труда (КТ), трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя, и се ползва с материална доказателствена сила, съгласно чл. 179, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). В нея се вписва съдържанието по чл. 349 КТ, което е информация за елементите на трудовото правоотношение. Този официален документ установява фактите в него и те могат да бъдат приети за недействителни само след оспорването му. В хода на първоинстанционното производство такова оспорване по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК, в частта му, в която е отразен спорния период, не е било извършено от представителя на административния орган. Правилно с оглед на това административният съд е приел, че трудовата книжка, която е надлежно оформена, представлява удостоверителен документ, издаден съобразно чл. 40, ал. 2 от НПОС (в приложимата редакция – сега ал. 3), който следва да бъде съобразен от пенсионния орган при изчисляване на осигурителния стаж на лицето. Изложеното обуславя извод, че като е отменил незаконосъобразните административни актове и върнал преписката за ново произнасяне с коректно дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, първоинстанционният съд е постановил валиден, допустим и правилен съдебен акт, който при липсата на касационни основания, водещи до отмяната му, трябва да бъде оставен в сила. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,