Решение № 28 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г.

Решение № 28 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2376/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Светла Бояджиева Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по повод подадена касационна жалба от "Булсатком"ЕАД [населено място] / сега "Булсатком"ЕООД/ срещу решение № 260088 от 10.03.21 г. по в. гр. дело № 775/20 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е отменено решение № 260008 от 2.09.20 г. по гр. дело № 200/20 г. на Панагюрския районен съд и вместо него е постановено друго, с което "Булсатком"ЕАД е осъдено да заплати на Р. Г. А. от [населено място] сумата от 63 741.12 лв – обезщетение при прекратяване на трудов договор № 587 от 31.10.07 г., уговорено с допълнително споразумение № 1030 от 1.04.15 г., ведно със законната лихва, считано от 3.04.20 г. до окончателното изплащане на сумата. С определение № 60794 от 22.11.21 г. настоящият съдебен състав е допуснал въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: " Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ", за проверка на твърдяно противоречие с практиката на ВКС. Съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. дело № 2721/21. на Четвърто гражданско отделение на ВКС, постановено по идентичен казус. С него е прието, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор. Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие. Уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта в която обезщетението се уговаря като дължимо "независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор", която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника. Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение, например с дисциплинарно уволнение. Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя. Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд. Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение. Съдебната практика, на която се е позовал касаторът, за да обоснове обратното, е преодоляна от последващата. С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 31.10.2007 г. между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което Р. А. е заемал длъжността "монтажник, аудио визуално оборудване", с уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 200 лв. С допълнително споразумение № 869/21.01.09 г. е назначен на длъжността "регионален мениджър" и е договорено основно трудово възнаграждение в размер на 712 лв. С допълнително споразумение № 3696/31.10.14 г. трудовото му възнаграждение е договорено на 7400 лв. С решение на Съвета на директорите на "Булсатком"ЕАД от 20.03.15 г., предвид финансовото състояние на дружеството, са намалени месечните трудови възнаграждения, като е предвидено да се сключат допълнителни споразумения със служителите със следното условие: при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода за прекратяване на трудовото правоотношение. В изпълнение на това решение на 1.04.15 г. между страните по делото е сключено допълнително споразумение № 1030 към ТД, с което е договорено месечно възнаграждение в размер на 3 700 лв и клауза: при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 брутни месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор. Дължимото обезщетение е платимо в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. Впоследствие с допълнително споразумение № 317 от 31.12.18 г. страните са постигнали съгласие основното месечно възнаграждение на ищеца да е в размер на 4955 лв, брутното му трудово възнаграждение е в размер на 5 311. 76 лв. С предизвестие № 14 от 24.01.20 г. А. е отправил предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по спора, считано от 24.02.20 г. Със заповед № 45 от 21.02.20 г. на изпълнителния директор на "Булсатком"ЕАД трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ. При тези фактически данни по делото въззивният съд е приел, че претендираното обезщетение при прекратяване на трудовия договор, уговорено с допълнителното споразумение от 1.04.15 г., е дължимо, като е счел за неоснователно възражението на ответната страна за недействителност на тази клауза. Съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 66, ал. 2 КТ е допустимо с трудовия договор да се уговорят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Посочено е, че в случая претендираното обезщетение не противоречи на императивни норми, договорено е изрично в трудовия договор на ищеца и ответникът е поел задължение да го изпълни при прекратяване на договора, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор. С оглед на отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, крайният извод на въззивния съд за дължимост на претендираното обезщетение е правилен. В допълнение следва да се отбележи, че като е прекратил едностранно трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ, ищецът не е действал недобросъвестно. Няма твърдения и данни по делото работникът да е злоупотребил с това право, работил е повече от 12 години при ответника, няма доказателства да са му налагани дисциплинарни наказания, продължил е да работи при същия работодател и след сключване на допълнително споразумение № 1030 от 1.04.15 г. с намалено трудовото възнаграждение, поради уговореното в т. 9, че ще бъде компенсиран с обезщетение в бъдещ момент. Ето защо, правилно е прието от въззивния съд, че с факта на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ е възникнало задължение за ответника да заплати уговореното обезщетение. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските за тази инстанция в размер на 2442 лв, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.