Решение № 43 от 15.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 3023/2011 г.

Решение № 43 от 15.03.2012 г. на ВКС по н. д. № 3023/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Евелина Стоянова Производството е по реда на Глава тридесет и трета на НПК - възобновяване на наказателни дела, образувано по искане на осъдения Г. А. А., с което се възразява наличието на всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК, свързано с чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Правят се алтернативни искания за връщане на делото за ново разглеждане, оправдаване по възведеното обвинение, преквалификация на деянието или намаляване на наказанието. Пред ВКС осъденият лично и защитата му поддържат направеното искане.

Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за възобновяване на делото.

За да се произнесе ВКС, първо наказателно отделение взе предвид следното:

С присъда по нохд № 330/11 г. Районният съд-гр. Димитровград осъдил подсъдимия А. на основание чл. 196, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 195, ал. 1, т. т. 3 и 5, чл. 194, ал. 1, чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" и чл. 54 НК на три години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 59 НК съдът приспаднал времето, през което подсъдимият е бил с мярка на неотклонение домашен арест или задържане под стража, считано от 03.02.2011 г. Със същата присъда е ангажирана наказателната отговорност и на подс. М. К. Д.

С решение № 146 от 10.11.2011 г. по внохд № 509/11 г., образувано по жалби на двамата подсъдими, Окръжният съд - гр. Хасково, потвърдил посочената присъда на ДРС.

Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка ВКС, първо наказателно отделение установи:

Искането е допустимо, а по същество - неоснователно.

I. По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК:

1. Възразява се срещу оценката на показанията на св. А. И., като се навеждат доводи, че същият, разпитан в хода на друго наказателно дело - под № 442/11 г. по описа на ДРС, е дал показания, които, според защитата на осъдения, имат съществено значение за правилното решаване на настоящото дело. Наред с това се твърди, че те са ново обстоятелство, разкрито преди влизане на присъдата в сила, но при приключило съдебно следствие и исканото възобновяване е единствения начин то да бъде включено в доказателствения материал.

Така направеното възражение следва да се остави без коментар по същество, тъй като игнорира, че при предпоставките на чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК, оправомощен да поиска възобновяване на наказателното дело е органът, изрично посочен в чл. 420, ал. 1 НПК - съответният окръжен прокурор. Осъденият, по смисъла на чл. 420, ал. 2 НПК, какъвто е настоящият молител, може да иска възобновяване на наказателното дело само при случаите на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, но не и в хипотезата на чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК.

2. Претендира се, че съдът не е имал основание да даде вяра на показанията на св. Т., тъй като същата е майка на подс. Д.

Възражението е неоснователно.

Съображенията на решаващия съд по оценката на събраните от него доказателства и техните източници, не дават основание за критично отношение. По делото са събрани доказателства, произтичащи от различни по вид доказателствени източници - писмени и гласни. Отделните елементи на доказателствената съвкупност са изследвани внимателно и детайлно от съда по същество не само с оглед на вътрешна последователност и безпротиворечивост, но и във връзка с останалите елементи от същата съвкупност. При този поначало правилен оценъчен подход, съдът не е установил основания за невъзприемането на показанията на св. Т. и поради това правилно им е дал вяра. Обстоятелството, че последната е майка на подс. Д., не е достатъчно за да дискредитира показанията й. Същото обстоятелство не е било пренебрегнато, а е било съобразено при анализа на показанията на св. Т., които, видно от съображенията на съда, са били изследвани прецизно. Друг е въпросът, че същите съображения на ХОС, в тяхната конкретика, не се оспорват с настоящото искане. Заявеното най-общо недоволство от възприемането на показанията на коментирания свидетел, предвид казаното дотук, не е достатъчно за оценката на това възражение като основателно.

3. Изводите на съда относно участието на молителя в инкриминираното престъпление не се основават само и единствено на обясненията на съподсъдимия Д. Съдът е съобразил двойнствеността на обясненията на подсъдимия - като израз на правото на защита и като доказателствен източник, и е анализирал обясненията на подс. Д. не само с оглед на вътрешната им издържаност, но и в необходимата връзка с останалите доказателства. Като е установил, че тези обяснения намират подкрепа в показанията на свидетелите Т., И., М., К. и Т., както и в редица писмени доказателства, ХОС правилно е отхвърлил наличието на "отговор" от страна на подс. Д. Идентичен е бил подходът на решаващия съд и при оценката на обясненията на подс. А. При установената от съда изолираност на тези обяснения от останалите доказателства, в това число и тези, които бяха посочени по-горе, изводът му за тяхната недостоверност е правилен.

4. Възразява се, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не е посочено какъв е размера на върнатите на пострадалия вещи и по този начин, според защитата, подс. А. не е бил наясно каква сума следва да възстанови за да може да сключи споразумение с прокурора.

Обвинителният акт не е изготвен в нарушение на чл. 246 НПК. В приложението към него - това по реда на чл. 246, ал. 4 НПК, т. 4, ясно е посочено, че причинените щети са в размер на 258 лева, от които възстановени - за сумата от 72 лева.

При тези съображения ВКС не намери да са допуснати твърдяните от осъдения нарушения на процесуални правила. Не са допуснати и други такива, за които ВКС следи служебно.

II. По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК:

Липсата на положителна констатация за наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК предопределя осъществяване на проверката относно правилното приложение на закона в рамките на фактите, приети за установени от ХОС.

Осъденият възразява, че случаят е маловажен, предвид ниския размер на предмета на престъплението, част от който е върнат и реално с това е намалена вредата от извършеното. Все в тази посока се акцентира върху наличието на маловръстно дете и семейното положение.

Възражението е правено и пред ХОС, който е изпълнил задължението си да изложи основанията, поради които го е отхвърлил като неоснователно. Правилно преценката относно наличието на маловажен случай е основана на чл. 93, т. 9 НК, като от същата е видно, че размерът на предмета на престъплението не е единствен и най-важен критерий. В конкретният случай няма място извод за липса или незначителност на вредните последици, а предвид съдебното минало на осъдения, необхванато от квалификацията на извършеното. По-важно е това обаче, че когато извършеното осъществява състава на чл. 195, ал. 1, т. т. 3 и 5 НК, то не може да съставлява маловажен случай - по аргумент за противното от чл. 195, ал. 4 НК. Това обстоятелство не се променя в случаите, когато е налице опасен рецидив по смисъла на чл. 29 НК, какъвто е настоящият.

III. По основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК:

Основанието е ангажирано без да са изложени каквито и да било съображения за това. То очевидно се заявява като последица на основанията, по които вече се взе отношение от настоящата инстанция.

На плоскостта на казаното по-горе, ВКС не установи наказанието да е несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. По размер наказанието е съответно на минимума от предвиденото в закона за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК - от три до петнадесет години лишаване от свобода. Последното обстоятелство очертава, че намаляването на така определеното наказание е възможно само при условията на чл. 55 НК - института на смекчената наказателна отговорност. Данните по делото не дават основание да се приеме, че са налице предпоставките за приложението на чл. 55 НК, а именно - наличието на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства.

Водим от изложеното на основание чл. 424, ал. 1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение