Решение № 11586 от 18.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5472/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. У., гражданин на Република Турция, чрез процесуалния му представител адвокат Ц. Вътков, срещу решение 1436/10.04.2025 г. по адм. дело 175/2025 г. на Административен съд- Стара Загора, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на лицето против Отказ УРИ:537700-402/ 06.02.2025 г., издадена от директора на ОД на МВР- Стара Загора. Релевирани са доводи за неправилност на решението, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноските, направени за двете инстанции. В молба от 13.10.2025г., депозирана от пълномощника, се поддържат доводите и формулираните искания, изложени в касационната жалба. Ответникът - директор на ОД на МВР- Стара Загора, в писмен отговор, чрез упълномощения процесуален представител, изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, поради следното: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на И. У., гражданин на Република Турция, против Отказ УРИ:537700-402/ 06.02.2025 г., издадена от директора на ОД на МВР- Стара Загора., с който на основание чл. 26, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и чл. 18, ал. 3 от Правилника за устройството и дейността на МВР му е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в страната, ведно с определен срок от 15 дни за напускане. По същество административният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Въз основа представените доказателства, е констатирано, че И. У. е турски гражданин, е подал заявление УРИ 537700-190 от 21.01.2025г. за продължаване срока на пребиваване. След извършване на необходимите проверки по заявлението на И. У., на основание чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ - поради придобито право на пенсия в държавата му на произход, административният орган е констатирал, че заявлението е окомплектовано с всички необходими документи, но при осъществената съгласувателна процедура с ТД "Национална сигурност"- Стара Загора, в писмо с рег. СЗ-31-725/ 03.02.2025г. на директора на ТДНС- Стара Загора, е посочено, че турският гражданин декларира адрес на пребиваване в гр. Ст. Загора, [адрес], на който са адресно регистрирани още три лица- турски граждани. Обстоятелство, което сочи към извод, че заявеният адрес на пребиваване е фиктивен. Извършена е проверка от служители на група "Миграция", отразена в докладна записка УРИ: 5377р-349/ 04.02.2025г., при която са установени факти по чл.26, ал.2 ЗЧРБ- несъответствие с условията по чл.24, ал.2 ЗЧРБ- осигурено жилище. Изготвено предложение УРИ:5377р- 378/05.02.2025г. от началник група "Миграция" при ОД на МВР- Стара Загора, до директора на ОД на МВР- Стара Загора, в което са изложени фактите по случая, включително и тези, установени при горепосочената проверка. В резултат извършената преценка на релевантните обстоятелства по чл. 26, ал. 2 и чл. 24, ал. 2 ЗЧРБ, е предложено на чужденеца да се откаже предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България на основание чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ. В тази връзка е издаден и атакувания отказ. За да отхвърли жалбата на И. У. против този акт съдът е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 26, ал. 2 ЗЧРБ, налагащи издаването на отказ за разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец, за когото не са представени доказателства, че разполага с осигурено жилище. Постановеното решение е правилно. Неоснователен е касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяването му. В съответствие с изискванията на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният съд е извършил преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за фактите и обстоятелствата, за които следва да представят доказателства. Решението е постановено след обсъждане на доводите на страните и на относимите за спора доказателства, като са изложени мотиви в подкрепа на направените заключения. При това, обосновано е прието, че атакуваната заповед е издадена на основание чл. 26, ал. 2 ЗЧРБ, налагащ да бъде отказано издаване на разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец, който не отговаря на условията по чл. 24 от с.з. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 10 ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и са получили право на пенсия съгласно законодателството на Република България, държавата си на произход или друга държава, и разполагат с достатъчно средства за издръжка в страната, като задължително изискване за получаване на такова разрешение е лицето да има и осигурено жилище - чл. 24, ал. 2, предложение първо от с.з. По аргумент от чл. 29, ал. 1 ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на продължително пребиваване, в тези случаи се изискват доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателя, както и че за получаването на разрешение за продължително пребиваване същият е заявил, че разполага с жилище на адрес гр. Ст. Загора, [улица], но предвид данните по делото, обосновано е прието, че в действителност И. У. не разполага с осигурено жилище в Република България. Същият не установява да има възможност, а и да е пребивавал някога на посочения в заявлението адрес. Направените изводи се подкрепят изцяло от приобщения по преписката договор за наем от 21.01.2025г., съгласно който Й. К. предоставя на И. У. за ползване срещу заплащане следния имот: стая от апартамент и право на ползване на кухненско помещение на адрес: гр. Ст. Загора, [адрес]. От съдържанието на договора действиетлно се установява, както е констатирал и административният съд, че липсва уговорен срок на действие, а от изречение последно на т.1.1. е видно, че същият е сключен под отлагателно условие, тъй като страните са се споразумели да влезе в сила след заплащане на първия месечен наем и издаване на разписка, каквито не са представени по делото до края на устните състезания. По мотивите, изложени в обжалваното решение, следва да бъде споделена и тезата, че обратен извод не може да обуслови и приложената нотариално заверена декларация от Й. К., в която е заявено предоставянето под наем на горепосочениата част от имот. Действително, ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на изискването по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ, тъй като чужденецът не само не е посещавал имота, а и по данни от преписката /осъществен разговор от мл. експ. Д. Делчев и мл. експ. Т. Тенев с Ж. Ж., живееща на същия адрес в ап.[номер], описан в докладна записка по делото от 04.02.2025г./, няма реална възможност да го обитава - на същия адрес живеят Й. К. и синът й. В тази връзка, неоснователни се явяват основните оплаквания в касационната жалба. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова системи на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. По изложените съображения, атакуваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение