Решение № 166 от 17.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 636/2011 г.

Решение № 166 от 17.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 636/2011 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Дария Проданова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] срещу Решение от 07.03.2011 г. по гр. д. № 14314/2010 г. на Софийски градски съд с което съставът на въззивния съд е потвърдил Решение от 06.08.2010 г. постановено по гр. д. № 5285/2010 г. на Софийски районен съд с което са били отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторът се позовава на чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на материалния закон - чл. 292, ал. 1 ТЗ и чл. 301 ТЗ. Искането е за касиране на решението на СГС и присъждане на разноски. Ответникът по касация [фирма], чрез представен по делото писмен отговор изразява становище, че материалният закон е приложен правилно, решението на СГС е обосновано и следва да остане в сила. Направил е искане за присъждане на разноски. К. контрол е допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с Определение № 561 от 06.07.2012 г. по настоящето дело. Като взе предвид становищата на страните и извърши на основание чл. 290, ал. 2 ГПК проверка на основанията за касиране на въззивното решение, ВКС-Търговска колегия, състав на I т. о. приема следното: Жалбата е основателна. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за 20625.10 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - обезщетение за забавено плащане в размер на 2025.12 лв. Исковете, предявени от [фирма] (предишно наименование СК [фирма]) произтичат от твърдението, че между него и [фирма] съществуват трайни търговски отношения. Конкретното правоотношение е по неформален договор за изработка (подвид "строителство") по който [фирма] има качеството на възложител. За изпълнената и приета работа [фирма] издал данъчна фактура № 208 от 02.04.2009 г. за сумата 36354.25 лв. по която са постъпили частични плащания. Неиздълженият остатък възлиза на 20625.10 г. и за него е съдебно предявената претенция, ведно с обезщетение за забава в размер на 2025.12 лв. Ответникът е противопоставил възражението, че не дължи плащане по оспорената фактура, тъй като тя не е подписана от негов представител. Не е доказано и отправяне на предложение по смисъла на чл. 292, ал. 1 ТЗ, което да е било прието. Съдилищата са приели за недоказано сключването на договор за изработка и неизпълнението му с оглед направеното оспорване от ответника и заключението на графологичната експертиза, че подписът не е на посоченият като получател Берослав Д., а също така, че не е на Д. или Я. Тарабанови. Становището на съдилищата се основава на неправилната преценка на материалната доказателствена сила на издадената фактура. Касае се за частен свидетелстващ документ, носещ подписа на издателя си, чието доказателствено значение не е абсолютно, а следва да се преценява с оглед другите данни по делото. Обстоятелството дали е верен - установява ли обстоятелствата удостоверени с него (извършването на СМР по жилищна сграда в УПИ ХIХ-58 в кв. 86 по плана на [населено място], местн. Г.) подлежи на установяване с всички доказателствени средства. Сама по себе си, липсата на подпис на получател (респ. подпис на лице без представителна власт) не прави документа неверен. Доколкото този документ е издаден от СК [фирма], въпросът за неговата автентичност не стои. Подписът на оспорващата страна върху документа има решаващо значение в производството по чл. 193, ал. 3 ГПК, но както многократно е имал случай да се произнесе ВКС с Решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г.; Решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на I т. о. на ВКС; Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на II т. о. на ВКС; Решение № 166 от 26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на II т. о. и Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на II т. о. на ВКС, при търговски спор, от решаващо значение за прилагането на чл. 301 ТЗ е дали тази фактура е осчетоводена от ответника по иска, произтичащ от вземането, отразено в нея. Както бе посочено по-горе, твърдението на ищеца е, че ответникът е направил плащания по фактурата за покриване стойността на отразените в нея СМР. С отговора по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил наличието на договорни отношения, вкл. по отношение на конкретната работа. Не е оспорил и твърдението за частично плащане, като тезата му е, че плащанията са били авансови. Въззивният съд е оставил без уважение доказателственото искане на въззивника за назначаване на счетоводна експертиза (каквато не е била допусната в първоинстанционното производство) и с решението си е приел, че потвърждаването не е доказано. Неправилно с определението си по чл. 267, ал. 1 ГПК въззивният съд е счел, че доказателственото искане е преклудирано по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК. Това е така, поради обстоятелството, че по направеното оспорване на фактурата първоинстанционният съд се е произнесъл едва с решението - чл. 194, ал. 3, ал. 1 ГПК, въпреки, че както бе посочено по-горе, само обстоятелството, че за получател тя е подписана от лице без представителна власт не я прави неистински документ (неавтентичен и неверен). Поради изложеното по-горе, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение ще следва да бъде касирано и делото - върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС от стадия по чл. 267, ал. 1 ГПК - произнасяне по направените доказателствени искания. При новото разглеждане, съставът ще следва да се произнесе на основание чл. 294, ал. 2 ГПК и по направените разноски за производството пред ВКС. Поради това, Върховният касационен съд - Търговска колегия, състав на I т. о.