Решение № 13452 от 10.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15714/2014 г.

Решение № 13452 от 10.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15714/2014 г., III о., докладчик съдията Емилия Георгиева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба от Басейнова дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район с център Пловдив срещу решение № 2373 от 5.11.2014 г., постановено по адм. д. № 1882/2014 г. на Административен съд - Пловдив. В жалбата си касаторът твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Изложените доводи представляват касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска от съда да отмени обжалваното решение. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява, не представя нови доказателства. Ответникът - "Специализирана болница за рехабилитация - Баня" АД се представлява в съдебно заседание от адвокат Миланов, оспорва жалбата, не представя нови доказателства. Иска от съда да остави в сила решението на първоинстанционния съд. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, предлага обжалваното решение като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, след като прецени доводите в жалбата и на представителя на прокуратурата и събраните по делото доказателства в рамките на сочените касационни основания, както и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното: Решението е валидно и допустимо, постановено е в съответствие с материалния закон. Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА. С решението си Административен съд - Пловдив е отменил Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 11 от 2.08.2013 г. на директора на Басейнова дирекция за управление на водите в източнобеломорски район с център гр. Пловдив. С оспорения АУПДВ е установено по отношение на "Специализирана болница за рехабилитация - Баня" АД дължима такса за водовземане на минерална вода от находище "Баня", община Панагюрище, посредством водовземно съоръжение за периода от 2.10.2006 г. до 31.12.2010 г. в размер на 88 319.00 лв. При повторното разглеждане на делото, след като първоинстанционното решение е било отменено с решение № 2513/18.11.2013 г. по адм. д. № 2877/2013 г. на ВАС, нови доказателства не са представяни и не са установени нови обстоятелства от фактическата обстановка, която не е спорна между страните. Спорен е останал въпросът по приложението на материалноправните разпоредби, по прилагането на административнопроизводствените правила за издаване на оспорения акт, както и по направено възражение за изтекла погасителна давност. Съдът е уважил направеното от жалбоподателя възражение за погасяване на задължението за заплащане от "Специализирана болница за рехабилитация - Баня" АД на такса за водовземане за 2006 г. по давност, като е приел, че задължението за плащане на таксата за водовземане за 2006 г. става изискуема на 31.01.2007 г. Съгласно разпоредбата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК /в относимата редакция/ публичните вземания се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от 1.01. на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното вземане, освен, ако в друг закон не е предвидено друго. Доколкото Законът за водите не предвижда по-кратък срок на погасителната давност за вземания за такси водоползване, административният съд е приел, че давностният срок за таксата за 2006 г. е започнал да тече на 1.01.2008 г. и е изтекъл на 1.01.2012 г., а АУПДВ е издаден на 2.08.2013 г. - след изтичането на петгодишния давностен срок. Правилен е изводът на съда, че в конкретния случай не е налице нито едно от изброените в чл. 172 от ДОПК основания за спиране или прекъсване на погасителната давност. Производството по издаване на оспорения АУПДВ е започнало със съставянето на констативен протокол, отразяващ констатираното при проверка, извършена на 5.02.2013 г. Покана за доброволно изпълнение до жалбоподателя е била изпратена на 13.05.2013 г. Именно това производство е приключило с издаването на оспорения АУПДВ. Всяка друга кореспонденция между страните, констатации, покани и други писма са неотносими към правния спор и още по-малко са обстоятелства по чл. 172 ДОПК, които спират или прекъсват срокът на погасителната давност, тъй като по нито едно от тях не е проведено производство по установяване на публично държавно вземане, приключило с акт. В този смисъл са неоснователни доводите на касатора, изложени в касационната жалба. По отношение дължимата такса за водовземане за останалия период до 31.12.2010 г., съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че таксата не е определена законосъобразно както по основание, така и по размер. Тук следва да се отбележи, че е неоснователно твърдението на касатора, че АУПДВ не е оспорен по размер. Видно е, че това е направено още с жалбата от 29.08.2013 г. За процесния период таксата е дължима на основание § 9 ПЗР ЗВ във връзка с § 29 ПЗР ЗВ, съгласно който, когато използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в ЗВ, считано от влизането в сила на тарифите, предвидени от закона, независимо от етапа, на който се намира процедурата за издаване или преоформяне на разрешителното му. Въпросът относно приложимостта на чл. 3 от Тарифата е разрешен с влязлото в сила решение № 8988/27.06.2014 г. по адм. д. № 58/2014 г. на ВАС. Този въпрос не е спорен в настоящия момент между страните, останал спорен е въпросът по приложението на материалноправните разпоредби, а именно, следва ли количеството на водовземаната вода да се изчисли съгласно корекционен коефициент по чл. 3, ал. 2, т. 1 от Тарифата или по чл. 3, ал. 2, т. 2 от същата. В оспорения АУПДВ административният орган е изброил множество правни основания за издаването му, включително чл. 3, във връзка с чл. 4 и чл. 6 от Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект /наричана Тарифата/, приложима на основание § 29 от ПЗР ЗВ. Правилно първоинстанционният съд е приел, че в нарушение на административнопроизводствените правила не е посочено на коя от хипотезите на чл. 3 от Тарифата административният орган основава решението си за определяне размера на дължимата такса за водоползване. Не са изложени правните и фактически основания за издаване на оспорения акт. Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от цитираната Тарифа съдържа четири хипотези, с оглед конкретните обстоятелства за изчисляване размера на дължимата такса за водоползване на минерални води чрез прилагането на съответния корекционен коефициент. Като не е посочил коя от тези разпоредби е правното основание за издаване на оспорения акт, административният орган е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и е лишил съда от възможността да извърши пълен контрол по законосъобразност на административния акт с оглед на изяснените в административното, съответно съдебното производство обстоятелства. Едва в производството пред съда, административния орган установява, че таксата е изчислена с корекционен коефициент по чл. 3, ал. 2, т. 2 от Тарифата. Останали са неясни мотивите на административния орган, поради липсата на фактически и правни основания в оспорения акт за приложението на изброените правни норми, без да бъде конкретизирана съответната хипотеза на правната норма, която съдържа обстоятелствата по случая. В този смисъл правилно административния съд е приел, че оспореният акт е издаден при липса на правни и фактически обстоятелства, представляващи съществено нарушение на административнопроизводствените правила, което, ако не беше допуснато, би довело до друг резултат. Пред съда се е развил спор между страните относно вида на субекта, който ползва минералните води - дали е само търговец по смисъла на Търговския закон или е лечебно заведение по смисъла на Закона за лечебните заведения. Доказателства в тази посока не са представени, независимо, че представителите на административния орган цитират писмо от РЗИ - Пазарджик, което не се съдържа в кориците на делото. При анализ на разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 1 от Тарифата е видно, че различен от приложения корекционен коефициент се прилага и за профилактика, а съгласно дадената под текста легална дефиниция - водоползването е за профилактика, когато минералните води се ползват чрез лечебни и рехабилитационни съоръжения в обект, който не е регистриран по ЗЛЗ. По изложените по-горе мотиви са неоснователни наведените с касационната жалба доводи за незаконосъобразност на контролираното решение. Настоящият касационен състав намира, че административния съд е изяснил релевантните за делото факти, обсъдил е доказателствата и възраженията, прилагайки относимите правни норми и е достигнал до правни изводи, които се споделят изцяло. Решението на съда е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила. При постановяването му не са допуснати пороци, които да съставляват касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. При този изход на делото и след като е изпълнено законовото условие съдебните разноски да бъдат поискани своевременно и при изпълнение на условията на чл. 80 ГПК и при липса на възражение за прекомерност от страна на касационния жалбоподател, следва на ответника да се присъдят съдебни разноски по представения списък в размер на 3 600 лв. При изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение